.

Масонският код на българското възраждане.

 

МАСОНСКИЯТ КОД НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ. Великите майстори Антон Йоанович, Иван Селимински и Георги Раковски 

Историческо изследване от Румен Василев

 

Откъси от книгата

 

Братството

На 26 октомври 1825 г., по Димитровден, Иван Селимински пристигнал в Сливен. Облечен по европейски, говорещ пет езика, между които арабски, френски и английски, със самочувствие, той бързо станал трън в очите на част от чорбаджийското съсловие. Дразнел с религиозното си безразличие и апатия към църковните дела. Затова и скоро бил окичен с прозвището „Безбожника”. Заради подозрения, че върши нередни неща, Селимински бил привикан от местния управител Тахир ага на разпит. След подробен разговор султанският наместник отчаял противниците на Селимински с оценката си: „Такъв човек трябва и на българи, и на турци”. Самият Тахир ага впечатлявал със своята осведоменост и интелигентност. Дали е било възможно да е бил посветен в тайните на свободните зидари? Дали Селимински е разкрил принадлежността си? Този вариант не може де се изключи, нито да се потвърди категорично. Факт е обаче, че от този момент Селимински получил закрилата на официалната власт в града.

След като опознал съгражданите си, Селимински преминал към създаване на своето „Братство”. В него привлякъл като редовни членове „люде изпитани, честни, искрени и потайни”. На тях след дълга подготовка споделил целите на ложата:

1. Братството бди за личната безопасност на членовете си в какъвто и да е случай.

2. Обезпечава и покровителства вдовиците и малолетните сираци на поминали се братски членове.

3. Подкрепя икономически всеки член от общите дружествени средства.

4. Образува се обща братствена каса от вноски и помощи на членовете, управлявана по ред от всеки член за една година.

5. Никой не може да се приеме за член без общото одобрение на братството.

6. Който издаде братствени тайни, се изключва завинаги и членовете избягват контакт с него, нито го поздравяват.

Първите, които влезли в тайното общество, били видните сливналии: Нойко Божилов, бъдещият фабрикант Добри Желязков, Коста Топракчиев, Христодул Топракчиев, Цани Коньов, Хаджи Людскан, Паскал Кутев, Бяно Абаджията, Мавроди Кожухарят, Иван Куртев Паланчов. За това, колко качествена е била конспирацията, свидетелства фактът, че Топракчиеви дори не споделили с другите си братя за съществуването на тайното общество, в което членували.

От самото начало Тайното братство заработило като масонска ложа – членовете работили за собственото си усъвършенстване и за това животът на техните съграждани да се подобрява. Акад. Михаил Арнаудов (1886-1986), който е от малкото сериозни изследователи на Селимински, коментира, че уставът на братството е сходен с този на „Филики етерия”, на която, както е известно, той е член. В устава на етеристите влизало клетвеното приемане, при което новият член се задължавал: да бъде верен на отечеството, за чието възраждане се е заричал да работи; да не издава тайните на дружеството, нито името на този, който го е посветил; да убие дори близките си роднини, ако те се провинят в предателство. Организацията имала степени, всяка с особена парична вноска и посвещения по примера на масоните – чрез символни обреди. Посветените във всяка от тези степени се разпознавали по определени тайни знаци, ръкувания и думи, заети от практиката на Свободните зидари. Селимински следвал тази структура, но в опростена форма. Той си давал сметка за мащабите, социално-икономическите и обществени условия и народопсихология в родния си град.

Само за половин година работа организацията добила финансова мощ от членски внос. Тя си поставила за цел да обедини всички еснафи и се намесила в обществените дела на града. Ложата водела кореспонденция с Цариград и създала връзки с Дивана на Османската империя. Работата на обществото дала резултат и в Сливен се почувствала промяната. Мълвата за необикновените успехи на народните работи проникнала дори в чужбина. За година и половина братството овладяло всички общински длъжности. Общият приход на градския бюджет достигнал 100 000 гроша годишно. Те били използвани за издръжка и построяване на нови черкви, за разширяване на училищните стаи, за създаване на школски библиотеки, за опити по физика. Първомайсторите на еснафите започнали да изпълняват функцията на своеобразна комисия за защита на конкуренцията и регламентирали правила за чирака и калфата. Въведена била справедлива данъчна система. Турците не безпокоели българите, а търговците излизали извън града без гаранции и подкупи. Братството наказвало гръцките владици и таксидиоти за своеволия, въвело ред в черковните дела – такси за венчавки, погребения, прошка за незаконни бракове, фалшифициране на свети мощи.

„Тъй народът видя невероятната промяна, беше доволен и благославяше виновниците – тайните водачи… Двигател на организацията бях аз, без да проявявам това пред никого и никога, дори явно не се доближавах до събратята, нито разисквах явно общите градски работи. Така успявах чудесно. Никога не пожелавах да затъмня себелюбието на другите, от които всеки един имаше предвид собствена задача. Тази ми философска тактика увеличи любовта и почитта на братствените членове към мене. Аз добивах от ден на ден все по-голямо влияние и сила, цялото братство трепереше над мене”,

споделя Селимински в спомените си.

След като подготвил почвата духовно и икономически, той пристъпил към следващия етап – революционизирането на ложата. Така Селимински станал родоначалник на т.нар. Национално масонство след първата такава ложа, създадена в Полша през 1820 г. Тези разклонения на автентичното масонство възникнали в страните, в които народите търсели своето политическо освобождение и национална идентификация.

Крачка напред

Селимински имал за цел да „присади” революционност във варианта на „Филики етерия”. В духа и на якобинството и карбонарството, той вкарал чисто патриотични цели в живота на ложата.

Първата крачка била да закълне отново членовете, но вече пред християнски свещеник – Исидор, който явно е бил посветен в някаква степен предварително, въпреки че самият Велик майстор на ложата неведнъж показвал незаинтересоваността си от религията. След клетвения ритуал Селимински постепенно разкрил новите цели на Братството.

„Те с готовност приеха на едно събрание предложението ми, като бяха заклети от многоуважаемия поп Сидер в Евангелието и в светата вяра, че ще бъдат верни на тази организация за народното дело неизменно. Тогава за първи път им разкрих предстоящата цел, която за в бъдеще братството, всички ний, трябваше да преследваме неотклонно”,

разказва той в мемоарите си.

За да прикрие агитацията си под булото на народната просвета, Селимински отворил ново училище в квартал Клуцхор (в превод „Кадийското село”), в което самият той станал учител.

Тълпата е силна, ала глупава, пък младежта е силна и непокорна. Този, който владее изкуството да движи и едните, и другите във време на нужда, може много нещо да извърши”,

било веруюто му. Селимински разбирал, че тълпата не обича гордите и високомерните, а само демократичните водачи, и се приспособил към тази психология. Главната му цел при учебните занятия била да даде на младежите „известно нравствено обучение според преобладаващите в света тогава свободолюбиви идеи”. На учениците разчитал най-вече, за да подготви свои помощници, апостоли във всички краища на империята, където живеели българи. Той бил уверен, че те могат да положат най-здрави основи на организацията в други места. Под влияние на учителите си в Кидония той развивал умствените способности на учениците, като ги привиквал да мислят практически и самостойно по обществените въпроси. След като ги направел уверени в съжденията си, ги посвещавал във висшата цел. Облягал се само на Евангелието на Йоан: „Научете истината и тя ще ви освободи”.

„Честото прочитане на Евангелието стана за тях закон и висша нравствена наслада”,

пише в спомените си той.

Популярността на майстора в града и околностите нараснала неимоверно. Училището му в Клуцхор се превърнало в място за срещи и агитация. Посещавали го постоянно млади хора от Котел, Жеравна, Стара Загора, Карнобат, на които проповядвал създаването на братства като това в Сливен. Заради отличните му отношения с управителя на града официалната власт не обръщала никакво внимание на дейността му.

През 1827 г. Селимински се отправил към Шумен, за да основе и там нова ложа. Историята мълчи защо точно в този град, но изглежда е имал достатъчно добри контакти преди това, за да поеме точно в тази посока. При това пътуване той влязъл във връзка с руския правителствен куриер Александър Дюмалех, от когото разбрал, че предстоят съдбоносни за българите събития. Очевидно срещата не е била случайна, иначе няма как високопоставеният чужденец да споделя толкова важна новина – предстоящата нова руско-турска война и очакваното навлизане на руските войски през Дунав. Такава секретна информация би могла да бъде споделена само по линия на братската верига. Жест или почукване по определен начин при ръкуване са най-вероятните причини Селимински да влезе в контакт с руския куриер и да научи важната тайна.

През октомври Селимински основал ложата в Шумен и се срещнал отново с Дюмалех. Тогава получил уточнението, че поредната руско-турска война ще бъде факт през пролетта. По този повод заседанията на Братството в Сливен зачестили – ложата започнала да се готви за войната: събирала храна, оръжия и боеприпаси, членовете правели обиколки в ложите, създадени от „Филики Етерия” в Северна България и Тракия, информационният таен канал по линията Цариград и Букурещ работел на пълни обороти. Ложата влязла във връзка с пазачите на планинските проходи и ги приобщила към целите и идеите на Братството. Иван Куртев – доставчик на храни за складовете на Великия везир, осведомявал чрез особен бързоходец за решенията на османското правителство.

След обявяването на войната на 29 април 1828 г. турските орди разсипали Сливен и бизнеса му заради подкрепата, която оказал на руските войски. Страхът от отмъщения от страна на турското население предопределило и огромната изселническа вълна. Хиляди семейства поели след руските войски, оставяйки домовете си, покъщнина и земя. Главен организатор на спасяването на сливналии и на извеждането им от ада на отмъщението отново бил Селимински. Той обаче също бил принуден да се укрие, затова се установил в Пловдив, където станал учител. Именно тогава си сменил името от Юрдан Георгиев на Иван Селимински. Колкото до ложата – тя работила и след тези събитията, но обезкървена и останала без двигателя си, постепенно затихнала.

Огромната заслуга за оцеляването на хилядите бежанци (около 15 000 се изселват от Сливен, а общо от Тракия – над 100 000) била на Великия майстор Антон Йоанович. Въпреки че отдавна не живеел в града, то никога не го забравил. Всяка година давал безвъзмездно по 2 000 гроша на съгражданите да развиват училищата си. Негова била заслугата да изпращат талантливи деца да учат в престижните университети в Европа. Огромната му благотворителност сякаш нямала край. Когато разбрал, че влашкото правителство не желае бежанците от Сливен и че те мизерстват там, той се вдигнал от Трансилвания, посетил бегълците и със собствени пари им купил огромен парцел край Плоещ. Градчето останало в историята като Нови Сливен. ◊

 

към начало