.

Един ден на профана масон

Брат Б. Р., ложа „Сговор 92”

 

Беше студена сутрин. Сутринта на първия януарски сняг.  Поредното зърно от броеницата на живота ми вече се търкаляше по своя път. Обикновен ден, който щеше да премине в профанския свят. Свят, в който най-устойчивото нещо е неустойчивостта, а най-сигурното – несигурността. Замислих се за това, което ми предстоеше да направя. Ден, като всеки друг. Приличащ на игра на тенис, в която партньор ти е животът. Той ти хвърля топки, изненадващо и от различен ъгъл, ти трябва да ги отиграваш. Понякога топките стават повече от ръцете и от тенисист трябва да станеш жонгльор – подходящото усилие, в подходящия момент, на подходящото място. Целта е топките да останат във въздуха. Иначе губиш. Това с жонгльора не са мои мисли. Чел съм ги някъде, но вече не помня къде. Така или иначе, жонглиране или тенис – всичко е игра. Лошото на тази игра е, че обсебва цялото ти внимание и спираш да мислиш за каквото и да е друго. Мислиш само за играта. И я играеш. Важна е концентрацията, а концентрацията изисква да освободиш съзнанието си от всяка „ненужна” мисъл. Особено пък, ако тя е насочена към нещо различно от материалния свят. Дори рутината, добита в социалния опит, не помага много. Просто се справяш по-добре, но не толкова, че да излезеш от играта в съзнанието си.

На излизане се поглеждам в огледалото. Напоследък ми е станало навик на входната врата да си казвам: „Не забравяй, че си масон, профанино!”. Звучи като закачка, но има своя смисъл.

 

Неканеният гостенин, който не просто е дошъл, но и ще остане

Да имаш много работа, а да не ти се подхваща. Познавате това чувство, нали? Реших, че ще си дам 10 минути. Проверих си пощата, прегледах един – два новинарски сайта. Замислих се пак за масонството и някак си думите „интернет” и „масонство” се закачиха една за друга. Темата за масонството и глобалната мрежа е и дълбока, и деликатна. Плащът на тайнствеността и властелинът на споделената с всички информация. Как живеят под общия покрив, съграден ни от Великия архитект на Вселената? Прагматичната страна на този въпрос лесно може да се провери с помощта на краля на глобалната мрежа, Гугъл. Разбира се, първият резултат за „масонство” по традиция е отреден на Уикипедия.

 

За Уикипедия

Уикипедия е една страхотна идея, показваща, че духовността има място в глобалната мрежа. Общо тематична енциклопедия, която се развива на 250 езика и диалекта. Ежемесечно сайът се посещава от около 500 млн. души, изчитащи милиарди страници. „Уикипедия е уникален проект. Нещо подобно на библиотека или градски парк. Или храм на духовността. Уикипедия е място, където всеки от нас може да отиде, да помисли на спокойствие, да научи нещо, да сподели знания с другите”, така Джими Уейлс – Джимбо, основателят на енциклопедията, представя Уикипедия. Впрочем има проучвания, показващи, че грешките в енциклопедията на Джимбо не са много повече от тези в Енциклопедия „Британика” или „Голяма съветска енциклопедия”.

 

Българското масонство в световната енциклопедия

Статиите на български език в Уикипедия са 156 354. Една от тях е за масонството. Първото нещо, което научава посетилият страницата е, че статията се нуждае от подобрение, а неутралността й е спорна. Т.е., ако някой иска да разбере какво е масонството Уикипедия не е неговото място. Естествено, алтернативи има много. Проблемът им е, че не биха могли да се похвалят с безпристрастност, а това не работи в полза на доверието. За човек, проявяващ непредубеден и безпристрастен интерес към масонството, информацията в Уикипедия би била тази, на която би се доверил най-лесно.

 

Бележка под черта

Братя, мисля, че ложата ни има потенциал да направи една добра енциклопедична статия за масонството в Уикипедия. Знам, че тук много от вас ще ме погледнат с укор – по повече от една причина. Моля ви, преди това да осмислите идеята в контекста на общественото възприятие за масонството и информираността на обществото за нашето братство. Освен това вземете предвид, че глобалната мрежа вече е проникнала зад плаща на тайнствеността (при това без да нарушава хармонията царяща между нас). В Братската верига има хора от поколението Y, което Максим Бехар сполучливо нарече поколението F. Тези хора ще стават все повече и чрез тях присъствието на глобалната мрежа в братството не просто ще идва, а ще остане завинаги. Не е за пренебрегване и факта, че щом интернет има сила да промени света, вероятно има сила да промени и масонството. Накрая, но не на последно място – това, което пише в Уикипедия за масонството го четат вашите деца.

Ложата ни може да има скромен принос и за това да се прецизира съдържанието на сайта на Обединената велика ложа на България. В раздела „Често задавани въпроси” отговорите на въпросите „Кой може да се присъедини?” и „Защо масоните полагат клетви?” са индентични. При това, като отговор на втория въпрос е даден отговорът на първия. Вероятно става въпрос за техническа грешка, но дори и да не е така смятам, че бихме могли да отговорим на въпроса, защо полагаме клетва.

 

Още размисли по темата за глобалната мрежа

Идеята за това масони да публикуват информация за масонството в интернет звучи новаторски, но тя всъщност не е от вчера. Условно информацията, която създаваме за масонството, може да се раздели на два вида. Информация, която създаваме за нас самите и информация, която създаваме за широката общественост. Информацията за братството, публикувана в интернет, е информация, предназначена за широката общественост. Необходимостта широката общественост да е информирана за масонството са осъзнали предшествениците ни още в началото на миналия век – 1914 г.

С оглед на притесненията, които предизвиква думата „публичност” си заслужава да се отбележи, че тук не става въпрос за това да се разкрие тайната на посвещението. Става въпрос за това информацията, достъпна за този, решил да потърси светлината, да е достъпна и за всеки друг човек, можещ да чете на български език и искащ да научи нещо за братството.

 

Смисълът

Според множество публикации в интернет ние сме сатанисти. Сред основните твърдения на тези, които ни обвиняват в сатанизъм, е това, че само достигналите най-високата степен знаят за това, че служим на дявола. Една от причините за това твърдение е, че то има потенциал да породи съмнение във всеки масон, който не е достигнал най-високата (330) степен (според Стария и приет Шотландски обред). Т.е. лансиращите идеята, че масоните са сатанисти, се целят не само в широката общественост, но и в  представителите на масонството.

Да видим как се е появила връзката „масонство – сатанизъм”. Тя тръгва от Лео Тексил. Любопитна особеност е това, че самият той признава, че разказите му по темата са изцяло измислени, при това по време на публична лекция. Въпреки този факт връзката „масонство – сатанизъм” успява да се вкорени в съзнанието на широки маси от хора и до ден днешен е експлоатирана от тези, които искат да навредят на репутацията на братството (Това е едно доказателство за силата на информацията).

Известно е също така, че масоните се свързват с теорията за Световната конспирация. Произхода на тази теория е доста любопитен, макар и да не може да бъде определен еднозначно.

Така или иначе идеята на теорията за световната конспирация е, че малка група от хора управлява целия свят, а един от инструментите за управлението им са масоните.

В контекста на тази теория се развива връзката „масони – революции”. Тази връзка е описана дори от Александър Дюма. Нещо повече, в контекста на българската история тя е безспорна. Наскоро беше издадено фототипното копие на книгата „Разсъждения връх франкмасонската същност за човещина” на Г. С. Раковски. Патриархът на революционното движение у нас е масон, при това самият той признава, че е такъв.

 

На този фон следният ред на мисли е повече от естествен:

  1. Революциите имат за цел да променят общественото устройство, при това по насилствен начин и да установят нова власт;
  2. Масоните са в основата на революциите и често техни водачи;
  3. Новото обществено устройство ще бъде оглавено от масони;
  4. Заставайки начело на новата власт масоните ще имат потенциала да управляват така, както иска „световното правителство”.

Казаното до тук е логично, но не е вярно. Левски не е станал цар. Апостолът е казал „Ако се бием само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство”. Раковски също не е сложил корона на главата си.

Революционери са били масони не защото това е част от сценария на „световното правителство”. Били са масони, защото от появата на масонството до ден днешен най-прогресивната част от обществото е била част от братството. А това е така, защото принципите на масонството дават свобода на духа и мисълта. За времето си именно революционерите са били най-прогресивните представители на обществото. Така, както по времето на инквизицията тези, които са били инакомислещи, са се приютили в работилниците, така и революционерите по времето на възраждането са намерили уют зад стените на ложата.

Братя, вероятно ще се съгласите с това, което съм написал тук. И ако вие сте съгласни, защо и останалата част от обществото, проявяващо интерес към братството ни, да не се съгласи? А има ли начин да се съгласи, без да знае с какво?

Далеч съм от мисълта, че мога да оставя в широката общественост впечатление, което може да се сравни с това, което е оставил Дюма. Близко съм обаче до мисълта, че критичният анализ на казаното от него няма да остане незабелязан.

Може би начинът не е да се влиза в пряка конкретика. Може би начинът е да се публикува информация, която да тежи от другата страна на везната на злонамерената информация. Например списък на масоните, останали в историята на страната – имена, кратка биографична справка и доказателство за това, че са принадлежали към братството.

Не бива да остава премълчавано и това, което ние, масоните правим за България днес. Или поне това, което правим за някои от българите.

Дан Браун казва, че масоните са лесна мишена, защото не отговарят на нападките срещу тях. Той обаче бърка. Бихме били лесна мишена, ако паднем на нивото на тези, които ни нападат и влезем в диалог с тях. Освен това не бихме били изобщо мишена (прекалено лесна, за да предизвика интерес), ако заровим главата си в пясъка, правейки се, че глобалната мрежа не съществува. Както казва брат Георги Балански в градежа си, споменат по-горе, „природата и обществото не търпят вакуум”. Ако обществото има нужда от информация, която е най-естествено ние да му дадем, а ако ние не го направим, то тогава обществото ще се информира от тези, които са заели нишата, освободена от нас.

 

Предубеждението – враг, който не сме победили

Имам приятел, който някога гледал филма „Среднощен експрес“. За тези, които не са го гледали, филмът разказва за ужасите, които преживява един американски наркотрафикант в турски затвор. Този филм е формирал в приятеля ми предубеждение по отношение на Турция. Разказите на наши общи приятели за това колко добронамерени са хората в тази страна към нас, колко е високо нивото на обслужване и колко добри са останалите условия за туризъм успяват да запалят любопитството му. Той обаче не се решава да прекоси източната ни граница. Страх го е. Не помогна и това, че му подарих книгата на Баязът Акман „Първият ден на света”, която той прочете, нито това, че с интерес следи сериала „Златния век”, разказващ за времето на Сюлейман Великолепни. И филмът и книгата разказват за толерантността на турците. Един ден приятелят ми сподели с мен: „Да видя Турция ще остане една от несбъднатите ми мечти”.

Разказвам ви това, за да ви припомня колко е силно предубеждението. Предубеждението, което по своя генезис е в пълна несъвместимост с масонството. Да имаш предварително изградено отрицателно мнение за нещо, при това мнение, което ти пречи да чуеш и осмислиш аргументите срещу тезата ти, не е присъщо но масона.

Разказвам ви тази история и по още една причина, да поставя въпроса: отношението ни към интернет и „публичността“ не е ли предубеждение?

 

Една птичка пролет не прави

Разглеждам сайта на ОВЛБ и си казвам, че в него човек може да види съществена част от информацията, която смятам, че трябва да достигне до широката общественост (Б. ред. по-предна версия от 2013 г.). В този смисъл е логично да се запитам: Какво всъщност искам? Не решавам ли решени проблеми? Има обаче една особеност. Времето, в което „Първа програма” на БНТ достигаше до всички нас, мина. Сега живеем в друго време. Време, в което множество „медийни канали“ достигат до малки групи от хора. Всеки от нас е медиен канал. Канал, който може да стане проводник или бариера за това, което бихме искали хората да мислят за нас.

В този контекст сайтът на ОВЛБ прилича на първия щъркел, предвестник на пролетта. От всеки един от нас зависи дали този щъркел ще остане единствената птичка, объркала се, че пролетта настъпва или ще стане птичката, запалила огъня, от който ще лумне пожарът на светлината.

 

Не подминавайте никого в беда

Работният ден свърши. Тръгвам си. Навън ме посреща студът. Студът, без който няма как да оценим уюта на топлината. И това не е моя мисъл и пак не помня на кого е. Едно от тези клишета, които са верни.

Харесва ми, че е студено, че има вятър. Иска ми се вятърът да издуха от главата ми всичко. За това вървя, просто вървя. Пред един павилион за дюнери две момчета пресмятат колко пари имат и колко им трябват. Момчетата попадат във възрастовата група „teen“. Ако се съди по марковите им дрехи не гладуват. Подминавам ги.  Малко по-нататък ме спира просяк. Виждал съм го, много пъти. Икона върху капака на кутия от обувки, смирен поглед, вид на клошар, патерица. В главата ми се прокрадват думите на майстора: „Не подминавайте никого в беда!”. Първата непрофанна мисъл след края на работния ден. Става ми хубаво от нея. Подминавам го. Този просяк не е в беда. Той е част от мрежа, която реализира завидни печалби, експлоатирайки човешкото състрадание. Сещам се за момчетата и си давам сметка, че гладът е чувство, което изпитват по еднакъв начин и султанът на Борнео и просякът, който току що подминах. Връщам се назад. Момчетата вече ги няма. Пропуснах момента. Един от десетките или може би стотиците моменти, които съм пропуснал в живота си. Накривява ми.

Замислям се за благотворителността – да твориш добро.

 

Благотворителността на злото

Винаги съм изпитвал смесени чувства към благотворителността.  Много пъти съм се питал от кое носи повече тя – от щастието или нещастието, от радостта или от огорчението?

Има два вида благотворителност. Добра и лоша. Едната прави светът по-добро място за живеене. Другата спомага за това светът да остане същия. Лошата като че ли е повече. Това е тази благотворителност, която идва инцидентно и обикновено по празниците. Благотворителността, в резултат на която домовете за деца се задръстват от шоколади, но остават без хляб. Лошата благотворителност има два основни отличителни белега. Първият е, че не е насочена към решаването на проблема, а към туширане на последствията от него. Някой е гладен, купуваме му храна, с ясното съзнание, че утре пак ще гладува. Другият отличителен белег на тази благотворителност е, че тя не е насочена толкова към този, който получава, колкото към този, който дава. Той си купува щастие с пари. Този механизъм е представен добре от Майкъл Нортън, презентатор в TED. Той споделя изследвания за това как парите могат да купят щастие – като не ги харчим за себе си. Само че целта на благотворителността не е да ощастливи дарителя. Впрочем в края на презентацията си Нортън дава добра идея.

В основата на лошата благотворителност стои идеята, че благотворителността не може да промени нищо. Тази идея датира доста отдавна у нас, в това число и в средите на масонството. Още Г. С. Раковски в книгата си „Разсъждения връх франкмасонската същност за човещина” пише: „Най-важното за масона е познанието, че корените на мизерията не може да се унищожат с благотворителността”. Разбира се, тук подтекста е, че промяната на общественото устройство е ключът към благоденствието, но така или иначе, брат Съби не е бил прав.

 

Добрата благотворителност

Добрата благотворителност търси и намира решение на проблема. Характерен белег на тази благотворителност е стремежът към устойчивост. Тя често не е базирана на пряката парична подкрепа. Един добър пример е инициативата на чешкия бизнесмен и филантроп Мартин Роман. Той попада на проучване от което разбира, че чешките ученици имат проблем с четенето и разбирането на текстове. Така се появява програмата, наречена „Четенето помага”. В сайта децата могат да се регистрират, да изберат книга, съответстваща на тяхната възрастова група и да направят тест върху нея. Всеки отговорил на въпросите от теста печели кредит (2,8 долара). Учениците даряват спечелените кредити, които се обръщат в пари, от специално създадения за тази цел фонд от Роман, възлизащ на 555 хил. долара годишно. Децата правят избор за какви кауза да дарят – подкрепа за хора с увреждания, за обучения на кучета водачи, специализирано оборудване за къщи за възрастни и др.

Важно е това, че благотворителността не е само пари. Тя е и дейности. Тези дейности тръгват от набирането на пари за определени каузи и свършват с подкрепа на човек в нужда.

Решението на много от проблемите на днешния свят изисква значителни средства. Толкова, колкото не могат да дадат и най-богатите. Може би за това Бил Гейтс и Уорън Бъфет основават клуба на свръхбогатите дарители. Той се нарича „The Giving Pledge“ (Дарителска клетва). В него членуват 105 милиардери, готови да пожертват поне половината от състоянието си за благотворителност – докато са живи или след смъртта им. Обещанията не са обвързващи – те просто декларират добрите си намерения.  Интересното на тази инициатива е това, че двама души, които са достатъчно богати, за да бъдат дарители, давайки пари, са намерили за разумно да положат усилия по посока на това да събират средства. Т.е. да са полезни не само с парите си, но и с труда си.

В София хора от инициативата „Подарете книга” са решили да помагат на деца от дома „Проф. Асен Златаров“, като ментори. Помагат им с уроците, съветват ги и ги подкрепят. Промяната у децата, които имат ментори, е голяма и екипът на „Подарете книга” набира още доброволци. Подобни инициативи има още много. Много са и организациите посветили се на отделни каузи, които всеки би могъл да подкрепи макар и с малка сума.

И нека всеки осмисли своя дълг

Докато си мисля за всички тези неща усещам, че ми се пуши. Изваждам кутията. Останала ми е само една цигара. Вземам я, смачквам кутията и я хвърлям в препълнено кошче за боклук. Бандеролът се облещва на светлината на близката улична лампа. Числото на него се откроява като мъничък черен призрак – 5,30 лв. Давам ги всеки ден за нещо, което не би могло да се определи като нужда или потребност. Дали, ако ги давах в подкрепа на някоя кауза на доброто светът нямаше да е станал поне малко по-добър? Дори не всичките, но поне веднъж или два пъти месечно  – цената на кутия цигари. Ако достатъчно много хора дадат макар и по малко пари нещата може да станат много по-различни.

 

Бележка под черта

Обични братя, сред нас има хора със сериозни материални възможности, има и хора, които се чудят как да свържат двата края. И едните и другите обаче имат равни шансове да направят добро. Всеки според възможностите си. Както е казал поетът:

„… богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът”.

Важно е да поискаме, поискаме ли – можем.

Братя, двама от нас са се отправили към Вечния Изток. брат Христо К. и брат Васил Б. Нямам честта да ги познавам лично, но знам достатъчно за тях, за да кажа, че са достойни хора, масони. Ако всеки от нас задели малка сума, бихме могли да учредим стипендия на името на един от тях. Мисля, че си струва да го направим. В тяхно име и за прослава на Великия архитект на Вселената.

Нека мъдростта ни ръководи, силата изпълва, а красотата да блести над нас

Когато денят си отива идва времето за равносметка. От малък са ме учили на това. Така и не се научих. Не правя равносметка. Стига ми само това, че усещам с какво е пълна чашата на душата ми – с удовлетворение или не, с радост или тъга …

Най-трудно е когато чашата на отминалия ден е пълна със съмнение. За мен сега е така. Питам се, какъв беше днес – профан или масон? Нямам еднозначен отговор.

Има една индианска притча за двата вълка, живеещи в нас. Бял и черен. Те неспирно се борят един с друг за надмощие. Според притчата побеждава този вълк, който храним повече.

Не обичам равносметката, защото ми прилича на аутопсия. Можеш да установиш факта и причината довела до него. Не можеш да промениш нищо. Равносметката на профанския делник не е нужна, защото я знаеш, преди да си я направил. Предпочитам да заменя равносметката с плановете за следващия ден. Планирам утре да нахраня белия вълк. Ако го направя и вдругиден и в деня след него и след това, може би ще дойде вечер в която чашата на душата ми няма да е пълна със съмнение. Вечер, в която ще мога да си кажа: днес бях масон в профанския свят. Тогава вероятно ще изпитам спокойствието, което заслужава всеки, успял да отнесе частица от светлината на храма в профанския свят. Защото, братя, работата ни би била напразно започната, ако резултатът от нея остане само зад стените на храма.

към начало