.

Великата ложа на България, масонският печат и политическата обстановка

 

Георги Балански,

Майстор на ложа „Сговор 92″, член на изследователската ложа Quatuor Coronati

 

Завършвайки прегледа на съдържанието на масонските печатни издания в годините на Третото българско масонство до неговата забрана през 1940 г.,  неизбежно стигаме до най-деликатния, все още и днес, въпрос за отношението на Великата ложа на България и на българското масонството, към политическите процеси в държавата. И по-конкретно – има ли то пряко, при това ръководно, участие в тях.

Ключовият въпрос е: занимавало ли се е българското масонство по това време с политика и политически мотивирани действия или не? Всеки един от сериозните изследователи на масонството у нас в една или друга степен дава своя отговор на този въпрос. Самият въпрос е силно политически натоварен и  изисква по-дълбоко познаване на същността и философията на масонството. Известна представа дава и анализът на публикациите в масонските издания.

Един от първите изводи след запознаване със съдържателната страна на три от четирите основни печатни издания е различният подход при отразяване на политически обагрени събития в зависимост от  степента на тяхната официална ангажираност с Великата ложа на България. От едната страна са масонските списания „Свободен зидар“, орган на ВЛБ и „Зидарски преглед“, също изпълняващо тази функция.

От другата страна са списанията „Полет“ и „Заря“, предназначени за информиране и възпитаване в родолюбив дух на широката общественост. Официално те са издания на Възпитателния институт „Заря“.

Позицията на масонството по актуалните политически събития едва прозира в „Свободен зидар“, значително по-отчетливо се вижда на страниците на „Зидарски преглед“, а в публичното списание „Полет“ е ясно очертана. При това, както вече стана и ще става дума, без това да заангажира пряко Великата ложа на България.  (На списание „Полет“ е посветен отделен градеж.)

Всъщност тук прозира нещо по-дълбоко заложено в идеята за създаване на Възпитателния институт „Заря”. Възможността по-свободно да се изразява позиция, да се популяризират идеи, да се образова и възпитава политически населението, без това да обвързва непосредствено и да заангажира името на Великата ложа.

Принципната позиция на масонството като цяло и в частност на българското е пределно ясна, защото е заложена още в първата версия на Конституцията на Андерсън от 1723 г. Масонството се стреми да търси общото между хората, това, което ги обединява, което би им позволило да живеят в хармония и разбирателство, да градят общество въз основа на главните човешки ценности. Поради тази причина то се стреми да избягва всичко, което би разделяло и противопоставяло отделните членове и слоеве на обществото. Масонството е лоялно, не се меси в управлението на държавата, не застрашава по никакъв начин съществуващия политически ред, не застрашава устоите на църквата. Затова всякакви обсъждания и спорове на теми свързани  с политически и религиозни въпроси в ложата са забранени.

 

На българска територия позицията и поведението на българското масонство може и трябва да се разглежда на фона и в най-тясна връзка с динамично променящата се през годините до 1940  обстановка в страната. Трите последователни войни с трагични последици за държавата и народа, опитите страната да бъде въвлечена в пълномащабна гражданска война при наличие на враждебни съседи, братоубийственото изтребление на едни от най-светлите родолюбиви синове на Майка България, било по „македонска“, било по друга политическа линия, вихрещият се тероризъм, стигнал своя връх с атентата в църквата „Св Неделя“ – това са бурните, съдбоносни години, годините на създаване и утвърждаване на Великата ложа на България.

Затова преди да разлистим печатните издания  на българското масонство бих искал да дам думата по този ключов проблем на професионални изследователи на неговата история. Между оценките, дадени преди 1989 г. и след нея, разбираемо,  има отчетлива разлика.

 

Първото най-обемисто изследване, публикувано преди 1989 г., е  „Масонството в България“, отпечатано през 1986 г. Книгата е резултат от докторска дисертационна работа и ключ към професорската титла на Величко Георгиев. Той определя българското масонство така: „Раздирано от противоречия и икономически, социални, политически и други конфликти буржоазното общество правело и прави свободнозидарския орден противоречив и нестабилен фактор. В зората на буржоазното общество, общо взето, той играл прогресивна роля, доколкото съдействал за налагане на новите буржоазно-капиталистически отношения и на буржоазния светоглед. В други случаи той е стоял в първите редици на буржоазната реакция. Много от реакционните буржоазни движения са отгледани в скута на масонския орден“.

В края на своя 435-страничен труд той засяга и темата за политическата заангажиреност на масонството с констатацията: „Изобщо отличителна черта на масонството в България през цялото време на неговото съществуване бил стремежът да се въвличат активно масоните в обществено-политическия живот на страната“.

 

Първата книга с масонска тематика след политико-икономическата промяна през 1989 г. излиза през 1992 г.  – „Страници за българското масонство“.  В нея авторът, проф. Митко Иванов, застава зад тезата, че „…нашето масонство е било индиферентно към политиката“. От това правило той изключва участието на редица масони в Деветоюнския преврат през 1923 г., което определя като „голям грях“.

 

По същото време предава за печат своя ръкопис друг изследовател на масонството –  Иван Богданов, чиято книга „Синовете на вдовицата. Масонство и масони“, е отпечатана две години по-късно – през 1994 г. В нея се съдържа и оценка за книгата на Величко Георгиев „Масонството в България“: „…от научно-познавателна гледна точка тя не оправдава напълно изключително големия си за българските условия обем. Авторът се е заел да осветли пътя на българското масонство без, видно от текста, да познава както се следва идейната същност и историческото развитие на световното масонство. (…) Авторът не се вдълбочава в същността на българското масонство, а непрестанно се занимава единствено от персоналните промени в него“.

Посочвайки редица погрешни изводи и неточности, Иван Богданов заявява: „Като историк-марксист, авторът естествено има отрицателно отношение към масонството“.

Самият Иван Богданов обобщава преценките си за българското масонство така: „Макар поради краткотрайното си съществуване в собствен смисъл на думата (1919 – 1941), масонството не се утвърждава в страната като твърде важен фактор в политическия и културно-обществения живот, но то не е без значение за неговото развитие и задълбочаване. Преди всичко масонството насочва вниманието на някои мислещи хора към идеен свят, където проблемът за ревизиране на отживелиците в религиозно-философската сфера стои на челно място. Заедно с това то се утвърждава като коректив на крайностите както във външната, така и във вътрешната политика на България, от една страна, на засилващото се съперничество между двете системи с авторитарна идеология – комунистическата и националсоциалистическата, и от друга, на традиционната демокрация, ратуваща за висока градска култура и земеделското движение с подчертан стремеж към всевластие, но с консервативна насоченост.“ И в заключение: „Основна причина за недостатъчното силно влияние на масонството върху българския културно-обществен живот е съществуващото дълбоко разделение между неговите космополитни тежнения и традиционния  народностен характер на българската култура“.

 

На свой ред проф. Недю Недев в своя академичен труд „Българското масонство (1807-2007)“, 640 стр., издание 2008 г., подкрепя като цяло и същевременно коригира някои от оценките на Иван Богданов. Накратко неговото становище е следното:

Няма извори, които да свидетелстват, че българските масони изповядват космополитна идеология, разбирана като безродно чуждопоклонство. Българските масони са националисти. С това се обяснява големият брой дейци от македонското освободително движение и от военните среди, които членуват в него. Освен това не съществува „дълбоко различие“ между демократизма на българската култура и демократизма на обществото.

Всичко казано и постигнатите резултати дават основание за нов прочит и радикално ново преосмисляне на досегашните оценки за българското масонство. Имам предвид регулярност, влияние, недопускане на разцепление, особено националния и  родолюбив характер. То е бележита духовно-творческа и посветителска общност. Няма основания да го характеризираме с нихилистични и догматични оценки, които засенчват крупните му постижения. Българското масонство има не значително, а голямо влияние в живота на страната. То представлява най-отбраната и най-престижната общност на образованата класа и висшата интелигенция.“

 

Специално внимание заслужава и книгата на Димитър Недков, автор, който извътре познава масонството, неговата философия, същина и история. Неговата книга „Масоните се върнаха в България“, чието второ преработено и допълнено издание излиза през 2005 г., съдържа ценна информация и анализ на редица процеси и събития  които позволяват да видим и разберем по-добре масонството в България в неговата истинна, родолюбива светлина.

По отношение на критичните твърдения за „политизираност“ на българското масонство преди Втората световна война Недков  пише:

Немислимо би било да се предполага, че в катастрофалното за България лято на 1918 г. и последвалата през есента загуба на войната, българските масони биха останали индиферентни към политическата обстановка. Царят абдикира. Страната е окупирана от победителите. Пада правителството на либералната коалиция. Избухва и безкомпромисно е потушено Войнишкото въстание. Недопускане на революция подобна на тази в Русия е задачата, която обединява всички здравомислещи хора в страната.

Дотук се постарахме да представим съвсем накратко и поради това, непълно, преценката на едни от най-известните имена сред професионалните изследователи,  автори на книги за българското масонство.

 

Крайно време е да дадем думата на един от основателите на Третото българско масонство, инж. Димитър Ведър, син и продължител на делото на основателя на организираното българско масонство Иван Ведър. В отпор на засилващите се нападки към масонството в страната, особено след идването на власт на тоталитарните режими в Италия и Германия, и активиране на нападките от страна на Католическата църква, той написва книгата „Свободното  зидарство“ (издание 1938 г.). Ето и неговото, с безспорно висока автентична тежест, мнение (правописът е запазен):

Поради темите, които предимно се разискват в Свободното зидарство, може да се каже, че във Франция то е от политически, в Англия – от благотворителен, а в България то е от социално-икономически тип и общото между тях е стремежът към облекчаване на неволите и злощастията на страдащите.

Свободното зидарство осъжда безделието и мързелът, то насърчава и възхвалява трудолюбието, въздига трудът в култ, защото именно трудът е, който ни дава и духовни и материални блага.”

Изтъкнатият „строител“ на българското масонство, го охарактеризира така:

„Българският свободен зидар е верен и предан на своята Родина; негов свещен дълг е да защищава своето Отечество, да бъде винаги готов на всички жертви, които то би изисквало и не взема участие в никакви непозволени от законите действия насочени против законно установения ред в страната (виж чл. 9 в новия Устав на Великата ложа на България, който не е тайна); следователно по силата на тия задължения, безотечественици не могат да бъдат членове на българска свободнозидарска ложа.

Лицата, които постъпват в българска ложа, влизат при пълно познаване на целите на Свободното зидарство, устройството и методите му, които са напълно определени в Устава на Великата ложа на България. Вън от уставните повеления, българският свободен зидар не е свързан с никакви други задължения. Всички противни на това твърдение мнения са плод на зла умисъл или приказки и фантазии на непознаващи въпроса хора.

Известни непознавачи на Свободното зидарство говорят още, че то действало под знака на интернационализма, като с това искат да кажат че то работи против нацията и държавата ни.

Това е умишлена клевета, която се дължи на лекомислено и погрешно употребление на понятието интернационализъм. За Свободното зидарство няма благополучие на човечеството, ако преди това не се постигне такова за семейството, народа и Отечеството. Изхождайки от това начало, нашето Свободно зидарство работи най-напред върху личността, след това върху семейството, а чрез тях за българския народ и за България.

Българското Свободно зидарство, което е живяло и живее винаги с радостите и болките на своя народ, не е преставало да осветлява европейското обществено мнение и буди неговата съвест в защита на правотата на България. В разни времена и случаи то е отправяло до чуждите Велики ложи, молба за застъпничество от тяхна страна: да се прилага от респективните правителства клаузата за защитата на малцинствата, поради тежкото положение на нашите сънародници останали в поробените страни; по-скоро да се освобождават нашите пленници; да се откажат съглашенците, респективно нашите съседи, да съдят в техните съдилища български граждани; да се позволи на бежанците от Тракия да се завърнат в родните си огнища; да се направят отстъпки по плащането на непоносимите репарации и пр. В тая посока са постигнати добри резултати. Освен всичко това, Великата ложа на България е участвувала в разни международни конференции, на които нейните пълномощници са застъпвали прàвата кауза на България и са спечелвани само симпатии за нашата Родина, въпреки създадената от войните непримиримост.

Всички писания и слухове, противни на духа на изложеното от нас за българското Свободно зидарство е непознаване на въпроса или недобросъвестност. Българският свободен зидар не дава антипатриотична клетва (обещание – obligation), а като честен човек работи с беззаветна преданост в служба на напредъка и благосъстоянието на нашия род, на нашата Родина и нашия цар“. (Текстът е публикуван тук от изданието на ложа „Светлина”, 2001 г., с благодарност към ложата и  внуците  на инж. Димитър Ведър – проф. д-р Йордан Ведър и журналиста Димитър Ведър).

 

След така направения обзор на публикуваното за характера на българското масонство и неговото отношение към политиката, вече може да разлистим печатните издания, обект на този градеж.

Ключов момент за разбиране на поведението на Великата ложа на България се съдържа в отчета за дейността на Съюзния съвет в периода 24.XI. 1922-22.XI.1923 г., изнесен от Великия секретар д-р Константин Станишев („Свободен зидар“, кн. I-IV /1924). Без да се посочва конкретното събитие (Деветоюнският преврат 1923 г.), без споменаване на партии и свързани с тях политически лица, в отчета, между другото, се казва:

При това ние всички, без изключение, има да се радваме и гордеем от дейността на отделни наши братя, било между нашето профанно общество,  било между чуждия свободно-зидарски свят. Така не може да не поменем, че между тия, що повалиха шепата мракобесни властолюбци от миналия режим, ние наброяваме много наши братя.

В условията на крайна поляризация в политически раздираното българско общество, Великата ложа на България полага голямо старание и като цяло успява да спазва основен масонски принцип – за ненамеса в политиката. Тя не прави официални изявления, избягва да публикува официални становища по политически процеси и събития в страната, което може да се констатира и от разглежданите тук списания. Такова е и преобладаващото мнение на цитираните изследователи и автори на книги.

От друга страна, както вече бе разгледано в градежа „Гордостта да бъдем масони“, българското масонство има силно присъствие чрез свои членове в управлението на държавата – седемнайсет министър председатели, редица министри, особено видимо в силовите министерства,  и висши военни са масони. Активно участие в държавното управление взимат и двама от Великите майстори на ВЛБ – ген. Александър Протогеров и Петър Мидилев, полковник, по-късно и о.з. генерал от армията. Петър Мидилев е привърженик на политическия кръг „Звено” и след преврата на 19 май 1934 г., макар и за шест месеца, става Министър на вътрешните работи и народното здраве.

 

По принцип масонството отрича всякакви идеологии и форми на революционно насилие. От своя страна всички тоталитарни режими през XX век преследват и забраняват масонството. Изключение прави режимът на Фидел Кастро в Куба.

Недю Недев (Българското масонство 1807-2007) подчертава че: „Винаги, когато абсолютизмът, фашизмът, тоталитаризмът или комунизмът, настъпват, те виждат в лицето на свободните зидари пречка за осъществяване на своите намерения, поради което ги забраняват, преследват, унищожават“.

От своя страна българските масони имат отрицателно отношение към  политики, партии, организация и режими, проповядващи и практикуващи насилие при взимане на властта.

ВЛБ определя управлението на БЗНС „за диктаторско, антинационално и гибелно за страната“ (проф. Недю Недев, „Българското масонство 1807-2007“), горещо се приветства свалянето на „престъпния режим“. Великата ложа подкрепя новото правителство, макар че „се е наложило цивилизацията да бъде спасявана с нецивилизовани средства“. Тук авторът има предвид превратът на 9 юни 1923 г.

Димитър Недков обръща изрично внимание, че на 20 септември 1922 г. „… след продължителна и противоречива дискусия Съюзният съвет на ВЛБ взима едно от най-трудните си решения, с което утвърждава, че сред свободните зидари няма място за комунисти и представители на Българския земеделски съюз на Ал. Стамболийски“ („Масоните се върнаха в България“, т. 1., изд. „Мириам“, 2005 г.). Иван Богданов („Синовете на вдовицата”, „Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1994 г.) също подчертава, че „…вратите на масонския храм са затворени за комунисти и земеделци”. Димитър Ведър деликатно, но ясно казва: „…по силата на тия задължения, безотечественици не могат да бъдат членове на българска свободнозидарска ложа.

 

„Зидарски преглед“, кн. 7-8 /1928 г.

 

Братоубийственото изтребление пряко засяга и българското масонство. Жертва на тази вакханалия става първият Велик майстор на ВЛБ ген. Александър Протогеров. Като военен комендант на София той командва частите, които успяват да спрат в покрайнините на столицата напусналите фронта около 6-8 000 разбунтували се войници. Според неговите братя масони той е героят, който спасява столицата и нейното население. На траурното занятие в ложа „Заря“ по повод неговата кончина от ръката на наемен убиец блюстителят на ложата Н. Нем. подчертава, че „...с такт, който предвиждаше най-малко жертви, бр. Протогеров успя да предотврати злото, което идеше да превърне София на пепелище.“ („Зидарски преглед”, кн. 7-8,1928 г.). В същия брой е поместен и градеж на майстора на ложата Константин Грънчаров, изразяващ отношението на братята към „...безсмислените и пакостни убийства, които позорят нашия народ и дават широк път на нечовешкото у човека. Нека нашият скъп покойник бъде последната жертва на този демон на злото и на низките страсти“.

 

 

Друга свидна жертва на българското масонство и голяма загуба за България е поредното политически мотивирано убийство –  на първомайстора на ложа „Зора“ и издател на в. „Слово“ проф. Никола Милев (13.02.1925 г.) – един от основателите на Народния сговор, народен представител и дипломат.

„Зидарски преглед”, кн. 1-2, 1925 г.

Списание „Зидарски преглед“ кн. 1-2, 1925 г. публикува статията „Чада на вдовицата! Да тъжим!“, в която се казва:

Никола Милев бе съчетание на способности, честност, скромност, твърдост и доблест.  Високо образован, голям познавач на нашата история, рядък публицист, тънък дипломат, учен професор, умерен политик и парламентарен деец, голям патриот, но не шовинист, светла личност, достигнала хармония между възпитание и образование – всичко това бе съчетано у Милева.

С неговата смърт българският народ изгуби голям духовен капитал, който не се създава тъй лесно: десетилетия, ако не и повече, са нужни за създаване на Милевци.

Да тъжим!“

Убийството на Никола Милев и дълбоката покруса, обхванала масонството, е подробно отразено в сп. „Полет“ (кн. 18/1925 г.) в което Великият майстор на ВЛБ, проф. Александър Теодоров-Балан, от свое име изразява позицията си като гражданин и масон в статията

Требете се!“,

която започва така:

Враг на човещината, неприятел на доброто, противник на светлината покоси живота на обичния на всички Никола Милев. Кому бе сторил той кривда? Кого застрашаваше с власт и насилие? Да, види се е плашела силата на словото му, властта на истината му и на убеждението тъмните дейци на размирието и покварата, навъдени толкоз обилно от болестта на българския държавен и народностен живот подир двете наши военно-политически катастрофи. Тия дейци на тъмнината, на злобата и на погубата не убиха Милева, но убиха един ‘Милевец’. А на техен език то ще каже: не е Никола Милев последната им жертва. И тоя техен език, о, срам!, е български.

Требете се, българи! Много сте на тоя свят, няма място за всички вас на земята; и не може да има мир между вас, докле се не изтребите!“

 

Убийството на Никола Милев намира отзвук и сред редица чуждестранни велики ложи. „В „Зидарски преглед“, кн. 3/1925 г., има информация за това, поместени са и някои отзиви. Така например Морис Моние, Стар Велик майстор на Великата ложа на Франция, редактор на Бюлетина на ВЛ, пише: „Благодаря ви братя за бележката, която ми изпратихте за непрежалимия брат Милев, паднал жертва на своя демократически и зидарски дълг“. Бернар Велхов, един от първенците на френското зидарство, на свой казва: „Излишно е да ви описвам дълбокия ужас, който изпитах при вестта за това отвратително престъпление и бързам да Ви съобщя голямото участие, което взимам в нещастието, сполетело българското зидарство.“ Леон Абрамович (ложа Fidelite) заявява: „Оплаквайки всички нашия скъп покойник, нека заклеймим заблуждението на престъпниците, достойни за презрението и съжалението на всички демократи в света.“

В отчета на Великия секретар „За вещественото и нравствено състояние на ВЛБ за времето от 24.02.1926 г. до 26 май 1926 г.“ („Зидарски преглед“, кн. 4-5,1926 г.) Александър Кличиян констатира, че „Изтеклата зидарска година, пълна с потресни събития, бе твърде неблагоприятна за една спокойна зидарска работа. При една твърде натегната атмосфера се заредиха политически убийства и атентати, които внесоха смут и озлобление в сърцата, а трескави мисли и безумни дела не са били никога благодатна нива за зидарска дейност. Този бесен политически вихър отбрули и най-красния плод на тази наша ложа – отнесе без време в гроба незабравимия първомайстор на работилницата – Никола Милев. Ложа „Зора“ осиротя.

Прави впечатление, че в тези публикации в „Зидарски преглед“ старателно се избягва посочването на партии и лица, на поръчителите и непосредствените изпълнители на тези политически убийства. Макар че техните имена се знаят, в статията за Никола Милев се прави алюзия с мита за убийството на Хирам, строителя на храма на Соломон,  от тримата калфи, а убийците са наречени  с добре познатите на всеки масон имена на злодеите Юбела, Юбело и Юбелум.

Статията в памет на Александър Протогеров също не посочва убийците, а съдържа отказ от възмездие: „Нека се стреснем от тези факти и сега пред пресния гроб на нашия пръв Велик майстор нека си дадем дума …не за мъст – отмъщението е дело на слабокултурните и неразумните – нека си дадем дума, че ще заработим с всички сили, за да престанат тези безсмислени и пакостни убийства, които позорят нашия народ и които дават широк път на нечовешкото у човека. Нека нашият скъп покойник бъде последната жертва  на този демон на злото и на низките страсти“.

Редакторът на списанието д-р Христо Иванов старателно отбягва всичко, което би могло да послужи за свързване на името на Великата ложа на България с политически оценки и становища.

Масоните обаче са родолюбиви граждани, както отбелязва Димитър Ведър и не мислят така. Ярко свидетелство за това се съдържа в дневника на един от изтъкнатите масони Евтим Спространов, който  се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Неговото откровено мнение  за убийството на Никола Милев може да се прочете и в книгата на Зоя Андреева „Масонство и масони в България“, издание 2011 г.

 

Казаното дотук очертава „най-сложната дилема на ордена, свързана с противоречието между „гражданина“ и „масона“, иначе казано между реалността и идеала“, както се изразява проф. Недю Недев. Десетина дни преди да падне кабинетът, дошъл на власт с Деветнайсетомайския преврат през 1934 г., Великият събор на ВЛБ декларира аполитичност; заедно с това застава зад своя Велик майстор като го преизбира на поста му и  му пожелава успехи като министър в този кабинет. Иначе казано Великата ложа не се заангажира пряко, но граждански и личностно подкрепя своя представител. „Това преминава като червена нишка през цялата история на българското масонство между двете световни войни.“, заключава проф. Недев.

Този проблем не стои само пред българското масонство. Проф. Недев помества тълкуването, което дава видният немски философ и масон Готхолд Лесинг. Най-общо казано, то гласи: „Като посветен и брат в работилницата, масонът няма право да се занимава с политика и да взема (в ложата) решения по политически въпроси. От друга страна като гражданин, той се подчинява на разбиранията си  и е свободен да действа според съвестта си“.  И още: „Масонската работилница в собствен смисъл на думата  не си поставя за цел политическото или друго преустройство на обществото. Нейната мисия е усъвършенстване на посветените.

 

Израз на политическа позиция е и персоналното отношение на ВЛБ към някои, при това изтъкнати, със значителни заслуги за масонството  братя. Така например един от основателите на ложа „Заря” (1914 г.), с това и на Великата ложа на България, по-късно,  първомайстор на ложа „Светлина” Димитър Мустаков, след сваляне от власт на правителството на БЗНС  неколкократно е трябвало да дава обяснения в ложата си за дейността си като Началник на жандармерията  при управлението на Земеделския съюз, братята започват да странят от него, а Великият събор   (септември 1929 г.) отбелязва, че е заличен от членство в ложата си и братството (проф. Недю Недев, Българското масонство 1807-2007 г.). Друг изтъкнат масон, о.з. полковник Теню Проданов, първомайстор на ложа „Светлина” (1919-1920 г.), е заличен от ложата с обвинение, че е симпатизирал на Майския манифест на комунистическите партии на Балканите, подписан  във Виена през 1924 г. (вж. статията за ген. Александър Протогеров). Въпреки големите и признати заслуги на проф. Асен Златаров в областта на масонското слово и издателската дейност, на 26.09.1935 г. членството му във ВЛБ е приспано с обвинението, че в своята книга „В страната на съветите“ пропагандира комунистическата идеология. В позицията на ВЛБ се изтъква, че той „е видял фасадата, но не и същността на насилието и терора на Сталинския режим“ (скица 29 от 26.09.1935, л. 126).

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 1-2, 1926 г.

 

За отношението на Великата ложа на България към тоталитаризма в различните му национални разновидности и проявления на насилие над човешката личност може да се съди и по  публикации в сп. „Зидарски преглед“.  Така например списанието изразява критичното си отношение към идеологията и действията  на зараждащия се в Италия фашизъм, като форма на тоталитарно, подтисническо  управление. В статията „Мусолини и италианското свободно зидарство“ (кн. 7-8, 1925 г.) на цели 12 страници се разглежда законопроекта на правителството за поставяне на свободните зидари извън закона и мотивите, с които комисията, натоварена да подготви промени в конституцията на кралството, обосновава това предложение. Сред тези мотиви се споменава също, че „Свободното зидарство стана причина да се обтегнат отношенията между Ватикана и италианското правителство, и по този начин се създават спънки за духовното единение на всички италианци“.  Списанието съдържа и кратки съобщения за отношението на италианските власти към масонството.

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 7-8, 1928 г.

В статията „Фашизмът и свободното зидарство“ (кн. 1-2, 1926 г.) се разглеждат събитията, довели до решението на Великите майстори на двете масонски послушенства в Италия от 30.10.1925 г. да прекратят временно заседанията на италианските ложи, за да предпазят своите братя от „злодеяния“, описани в статията – нападения, въоръжени сблъсъци и погроми във Флоренция и Рим, при които има убити и тежко ранени. В статията (правописът запазен) се посочва, че „на различни места в Италия станаха стълкновения. В Флоренция, Бриндизи и пр. бидоха изтласкани от канцелариите и бити до смърт, магазини на свободни зидари бидоха разрушени, собственост и инвентар на ложи унищожени. (…) От 25 до 29 септември фашистките тълпи беснееха и бяха открили един формен лов на свободни зидари.”

Две години по-късно, списание „Зидарски преглед“ (кн. 7-8, 1928 г.) публикува статия, в която се прави съпоставка между философията и мирогледа на свободното зидарство с комунистическата идеология и практика, анализира се III Интернационал и неговия изпълнителен орган Коминтерна, „…чиито заповеди се изпълняват от всички комунистически партии на целия свят“. Цитатът е от обширна, в превод от руски, статия „Комунизъм и зидарство“, която завършва така: „...Всесветското зидарство е сила, що върви през вековете. Не от нас е почнато то, не и с нас ще свърши. Милиони хора влизат във Великия Изток на свободните зидари и комунизмът със своето ненавистничество, с кървавото си насилие и с низките си страсти не ще може да му пресече пътя“. Тази статия е издадена и като отделна книжка на библиотека „Четиво за мислители“.

В книгата си „Българското масонство 1807-2007 г.”, изд. Хермес, 2008 г., проф. Недю Недев обобщава позицията на българското масонство така: „от гледище на свободното зидарство постулатите на комунизма са античовешки и антиприродни“.  И по-нататък – „Напъните чрез крайни експерименти, чрез погазване на човешката природа и отричане на религията, плурализма и парламентарната демокрация да се преобрази обществото са антипод на цялостния мироглед на масонството“.

 

Вече стана дума, че всички тоталитарни режими в Европа забраняват и преследват масонството. В Съветска Русия  масонството  е забранено през 1918 г. Фашисткият режим в Италия разтурва масонските ложи пред 1925 г., а националсоциализмът в Германия прави същото през 1934 г. Разбира се, това не е само техен патент.  Така постъпват и други авторитарни режими в по-стари времена. Например Всерусийският император и самодържец  Александър I  забранява масонството  през 1822 г.  и закрива всички ложи.  Тази забрана просъществува до 1905 г.

В навечерието на присъединяването на България към т. нар. Троен съюз на 1 март 1941 г., когато става ясно, че предстои приемане на „Закон за защита на нацията“, по силата на който ще бъдат забранени всички политически партии и редица „тайни и международни организации“, Великата ложа на България предприема изпреварващ ход, като се саморазпуска на 25.07.1940 г. По този начин тя се опитва да съхрани своя човешки и финансов капитал за по-добри времена. Тези опити са неуспешни.

Същевременно между приемането на закона и предприемането на реални действия за неговото приложение минава повече от година, което позволява архивите да бъдат предадени за съхранение в България, включително на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, изпратени в чужбина или унищожени.

Знаменателно в случая е, че не  са известни случаи на преследване на масони в България, заради принадлежността им към братството в годините от неговата забрана през 1940 г. до 9 септември 1944 г.

Надеждите, че масонството в България може да възкръсне след войната, биват тотално разгромени, като тон дава  Георги Димитров в статията си „Масонските ложи са национална опасност“ (Работническо дело, 22.05.1946 г.). Според него „Масонските ложи са в същото време чужди шпионски и предателски агентури. Те са опасност за свободата и независимостта на нашия народ и нашата страна“.

Последвалото през следващите години и десетилетия е по-близо до нашето време и поради това е и по-добре известно. Както пише Иван Богданов в „Синовете на вдовицата“:„едни масони (и комасони) пряко или косвено участват във физическото унищожение на други, неусточиви идейно дейци и довчерашни антикомунисти стават усърдни сътрудници на БКП при унищожаване на остатъците от българското масонство“.

В първото правителство на ОФ, освен министър-председателят Кимон Георгиев, бивши масони са и петима от министрите.

 

В заключение отново ще се позова на авторитетното мнение на проф. Недю Недев: „Българското масонство  има не значително, а голямо влияние в живота на страната. То представлява най-отбраната, и най-престижната общност на образованата класа и висшата интелигенция. Оставените от него традиции и опит са забележителен духовен и национален капитал. Ако днес се публикува всичко, писано в бюлетините „Зидарски вести“, „Свободен зидар“ и „Зидарски преглед“, излизали от 1918 до 1940 г., и ако към тях се прибавят статиите и трудовете на ерудираните му ръководители, това ще бъде съкровищна енциклопедия не само за българското, но и за световното масонство. Това ни дава основани да твърдим, че пред нас е модерен орден със забележителни постижения и с трайни резултати в обществения живот, ако не за друго, то поне за трите държавни преврата на XX век, начело на които стояха негови членове“.

Ще си позволя да добавя, че за двадесет и трите години на своето съществуване, при численост не надхвърляща средно годишно около 410 души, в изключително тежките години на войни и разруха, Великата ложа на България освен трите масонски, е съумяла да издава (пряко или индиректно) и още четири публични списания, да разпространява масонското слово и идеи чрез най-големите и авторитетни публични вестници и списания, да създаде библиотека от български и преводни книги с масонска тематика. Основава своя „Възпитателен институт“, подкрепя създаването на издателство „Акация“.

Тази просветна дейност има значителен принос за развитието на българското масонство до Втората световна война, както и в съграждането на моралните и нравствени устои на нацията.

 

Анализ на списание „Полет“ ще намерите в градежа „Списание „Полет“ – масонското списание за немасони“.

 

 

 

към начало