.

Екатерина Гумнерова 

Списание „Зидарски преглед“, книжка ноември 2016 г.

 

Уважаеми братя,

Погледнете следващия текст и ако намерите прилики с разсъжденията в нравствената ковачница на Свободните зидари – то, моля ви, прочетете го докрай. Ако намерите разлики – отново ви моля: прочетете го докрай.

„Дъще моя, своенравна и непокорна, залягай, за да добиеш знания, необходими на свободния човек. Не тичай след ùмането, към което много хора имат влечение. Нека мислите ти са свободни от жажда за богатство, то е преходно – и това, което е добито с лъжа и другото, което е добито по честен път. Не казвай на парите „мамо”.

Всички привлекателни неща, които срещаме, ги виждаме временно. Те са преходни като съня. Съдбата е тази, която подема и развенчава човека. Гонитбата за празна слава изпълва целия живот на хората. Но, попитай най-умния от тези, които уважаваш, да ти каже: на какво може да се надява човек, в какво може да е сигурен, кое на този свят е постоянно?

Богатството ли? – Отнемат го.

Великолепието ли? – То изчезва.

Славата ли? – Следва я завистта.

Красотата ли? – Тя увяхва.

Законите ли? – Те се променят.

Бедността ли? – Презират я.

Децата ли? – Напускат ни.

Приятелите ли? – Мнозина ни изневеряват.

Родината ли? – Подлагат я на унижения. Но ти помни думите на Ботев и Петьофи и я обичай.

Надменността винаги върви ръка за ръка със страданието. Нищо не пречи толкова в живота, колкото имуществото. Този, който притежава богатство, се отдалечава от справедливостта. Защо хората така лесно оставят своето и се стремят към чуждото? Към уловки и клопки прибягват не мъдрите, а действащите беззаконно. Те са преминали всички граници на истината, те са прекрачили законите, защото се намират в пълна зависимост от страстите на своята душа. Тираните властват над мъдреците, а разумът е потиснат от клевети.

Те не виждат истинското богатство на света, което се състои в това, че  всички хора са равни!

Освен разумът и знанията, няма нищо, което би могло да спаси човечеството от бедите, да преодолее злото и да понесе ударите, които ни нанася времето.

Ти, дъще моя, която сега си млада, един ден, когато нас няма да ни има, ще достигнеш възрастта, в която неистово ще търсиш да прозреш, къде се крие истината. Помни, че още отсега ще трябва да обуздаеш страстите си и да очертаеш границите на своите възможности. Тогава няма да търпиш разочарования.

Не те съветвам да се терзаеш от грижи и огорчения, надвий тъгата. Бъди весела, давай на хората повече, отколкото очакваш от тях.

Докогато и да съществува светът, ние винаги ще бъдем само малка частица от него.”

Това притча ли е?

Ако е притча, то тя има съвсем реално продължение в живия живот. Можеше ли моят баща да ми разкрие тайните на своето семейство, които аз научих едва след цели 70 години. Това, че единият му чичо, Тодор Гумнеров, който е бил председател на Съюза на юристите, е масон още от 20-те години на миналия век, а другият, Петко, цели 21 години – дясна ръка на Учителя Петър Дънов, а заедно с жена си – едни от основателите на Бялото братство. Как ще ми разкрие подобни факти, след като през повечето години на предходния век масонството и Бялото братство са били забранени?

Трябваше пред прага ми да застане една възрастна жена, с благородна осанка, която пожела да подари на баща ми масонската сабя, завещана като скъпа семейна реликва. И ето, че приемствеността сама почука на вратата ми.

Но как е постъпил моят родител с мен, момичето? Той е отварял очите ми за цялата мъдрост на човечеството, като беседваше с мен по книгите, които изповядваха

 

Стремежа към свобода чрез знание.

Този безценен дар свободата, заедно със самоусъвършенстването са привилегия на всяка личност, независимо от пола и от това къде е сдружена. Без сексистски и феминистки забежки, мисля, че в работилницата за нравствено изграждане някъде като тема трябва да присъства искреното, неформално отношение към сестрата.

Уважаваният брат И. К. цитира, заемайки критична позиция:

„Морално е, мъжът и жената да бъдат мислени за равноправни, но щом нечия етническа традиция разпорежда да се спазва принципно разделение между двете половини на човечеството, то никакъв упрек не може да се налага…”

И сега, вече като съпруга на масон, „побратимена” с него, ласкаво наречена „сестра”, с уважение въведена в лоното на ложата, с трепет изслушала мъдрия ритуал на братята – аз искам да знам: дотук ли свършва моята подкрепяща роля? Мнозина от нас, дамите, навярно си задават този въпрос и аз си позволявам да го изразя вместо всички. С чувство на особена благодарност ползвам това предложение от редколегията на „Зидарски преглед” и, вероятно една от първите в хронологията, подемам разговор за нашата роля в нашата общност.

Жената до масона, е нещо като брошка на ревера му, за нея се вдига задължителен, формален тост, тя е видимо уважавана, но със снизхождение й се определя място на наблюдател.

Какво включва понятието „сестра”, изисква ли се нещо от нея, възлага ли й се нещо? Или се очак­ва само да се възхищава на постепенното проглеждане и нравствено израстване на съпруга ѝ, да допуска седмичното му отсъствие поради сбирките, да блести макар и със скромно присъствие… За нас има специални програми, повечето туристически. С отегчение пием чай и нямаме свои теми за разговор, защото сме си чужди, макар и наречени „сестри”. Непростимо е да бъдем изоставени в зоната на невежеството, което се забулва с думата „непосветеност”.

Що се отнася до личните ми прозрения, не мога да чета Сенкевич и да не разбирам паролата:

„Елате, деца на вдовицата”, а през това време да следвам литература. Питах навремето, но отново си го обясних, когато „му дойде времето”.

И така какво наблюдават сестрите отстрани?

Братята по принцип са дискретни, но сестрите – интуитивни. Постепенно те се научават да разгадават, дали ложите са били ползотворни или са възникнали проблеми, не дай Боже – непреодолими различия. Възхищението към достолепието на нашите братя, постепенно се замества от подозрението за неравнопоставеност помежду им, за съперничество и подбор, според меркантилни или кариеристични подбуди. Тогава се обезкуражаваме да търсим онова равноправие помежду ни, което се полага на всяка личност, потърсила свободата чрез самоусъвършенстване.

Женското масонство не се признава за регулярно, защото се допуска, че жената априори не може да бъде свободна. Счита се, че като „ребро от Адама” тя е само плът без дух. Поради това не може да надгражда духовни категории, освен общоприетите в рамките на майчинството. От друга страна на жената ѝ се вменяват редица строги морални категории, които тя трябва да спазва в качеството й  на блюстител на обществения ред. Като задълбочени тълкуватели на нравствените постулати и законодатели – щиянското общество – носи невидимо фередже. Тази стъпка би прилягала на модерното масонство, щото то да се оттласне от стягащата го многовековна схоластичност; разбира се, без тук да влагам съмнение към изящния, красив и смислен ритуал. Традицията схващам като основна рамка на масонската битност, но това не означава, че тухличките в сградата трябва да се редят като при „лего”, по един и същ предопределен начин. Архитектурата следва да се осъвремени.

Сега признаваме, че в днешно време съществува криза на нравствеността и липса на ясно поставени цели, за постигане на общочовешки или национален идеал. Може ли щастието да бъде цел в осъществяването на такъв идеал? Може ли да се счита, че хармонията се постига чрез стремежа към щастие? Ако масоните не разгръщат широко мисионерска дейност, то навярно сестрите могат да поемат тази роля на милосърдието. Нали в миналото, в житейската практика, са се наричали „милосърдни сестри” (не говоря за медицинските).

 

Още веднъж за щастието

Ако то е индивидуална степен на нравствено въздигане, то според епохата на Възраждането, а и на Просвещението, щастието се свързва преди всичко с представата за постигната добродетел. Според Аристотел, тя се култивира чрез усилия и упражнения, според Платон – чрез качества като мъжество, умереност и мъдрост. Върху коя отсечка от развитието на философската мисъл Масоните могат да се похвалят, че са допринесли за постигане на щастието? След личното следва и онова, което ще потвърди нашата добродетел – щастието, което можем да дарим на другите. Тук Ж. Жак-Русо е категоричен – няма свобода и щастие, когато господства частният интерес, който ограничава, пречи на естественото разгръщане на човешкия потенциал.

Могат ли масоните да формулират „националния идеал”? Въобще, занимава ли ги тази задача или бягат от нея като прагматична или „политическа”. Бих се респектирала от такъв индивид или общност, които не само осъзнават необходимостта от постигането на тази „стъпка”, за да се върви напред, но и реално работят за нея. Не става дума за прагматизъм. Не става дума за благосъстояние или за политически уют, а за онази стъпка, която ще обедини цял народ за повдигане на собственото му самочувствие. Нали масоните би трябвало да са негов авангард. Но не. За съжаление, те не са водачи, не са нито Раковски, нито Гарибалди, нито капитан Петко и плеядата други като тях… Родина и родолюбие са категории под шапката на същия този идеал, който – като не го преследваме – така и не можем да го завещаем на младите. Ето защо те обезлюдиха територията… И това е по вина на нашето поколение, което частично се отказа от миналото си, вместо да стиска здраво скиптъра на традицията и приемствеността.

Затворено общество ли е масонството? Много ми се иска да мисля, че не е. Но пръскат ли идеите и постановките на масонските принципи просветление за по-широки обществени кръгове?

Струва ми се, че отговорът е „Не”. Остават лабораторни диспути. Масонските текстове не идват до „непосветените”, поради което тяхната дейност остава не само в сянка, но и в тъмната, по-скоро мрачната, част на общественото съзнание. Липсват мисионери, учители като Конфуций, Дънов и други, които с разбираем език да посредничат между посветени и непосветени. Идеалът за свободния човек, изваян като образ от великите класици на литературата, би могъл да бъде следван, но той не присъства в живия масонски диалог, в диалога извън ритуалната зала. Поради това профанското общество, не познава общочовешката същност на Братството. Хората се изумяват при всяко споменаване на масонството, стъписват се, поради незнание иронизират и окарикатуряват масоните.

Струва ми се, че елитарната същност на съвременното масонство вече е поставена под въпрос. Много е ласкателно да се причислиш към елита, но поради нарушените исторически връзки, нарушената приемственост, класовост, кастовост – подобни напъни изглеждат комично. Просто ние си нямаме графове, принцове, дукове, контове, боляри и т.н., а и за да изкачиш стъпалата до висшата масонска степен се иска с търпение да редиш тухличките, а не да си купиш рейтинг. Липсата на премерена публичност вменява на братството вина за всички беди на обществото и за неговия исторически ход на развитие.

Като учение, възникнало в глъбините на историята, масонството е претърпяло множество „отпечатъци” на епохите, през които се е промушило. Казвам „промушило”, защото е било трудно да оцелява. Но ето, че дойде време, когато – ще си позволя да повторя – трябва сериозно да се помисли върху осъвременяването му. Не можем механично да налагаме матриците на буржоазното общество върху периода на демократично развитие днес.

И това е всъщност мисията. Така я разбирам: да бъдем традиционалисти, но едновременно с това и новатори. Да приобщаваме, да просветляваме и просвещаваме, да учим другите – пък били те и сестрите, дори и дъщерите…

Нали?

 

към начало