.

Масонските ценности – етиката на бъдещето

Иван Гунчев,

Стар майстор на Изследователска ложа „Quatuor coronati”

 

Годишник на ОВЛБ, 6009-6010 

 

 

Два случая от дълбините на историята

Първият е свързан с легендата за „Четиримата Короновани” (Quatuor coronati).

Може би не е излишно да се припомни, че – както при всяка легенда – и в случая днес битуват едновременно поне няколко нейни варианта. С риск да се изкаже една или друга неточност, най-важното в нея е следното.

В края на 284 година на римския престол се възкачва император Диоклециан. Независимо че през определени периоди на своето управление той поделял властта си и с други съ-императори, за себе си успявал да запази поста „първи съ-император”, като избрал в добавка и името Йовий, за да може да внушава, че е пряко свързан с Юпитер (на латински, Йове), откъдето към положението му да се прелива божествен произход. Останал в историята като един от големите гонители на новопоявилите се почитатели на култа към Христос и към Митра.

През 298 година Диоклециан построил голям комплекс от бани, сред които разположил и храм на Ескулап, римския бог на здравето. Храмът трябвало да бъде декориран и за целта императорът разпоредил няколко души – скулптори да се заемат с това. Работата им трябвало да включи и изработването на статуя на Ескулап.

Така се случило, че извиканите скулптори се оказали поклонници на култа към Христос и – доколкото религията им не позволявала да се отдават почести на езически богове – те отхвърлили изпълнението на разпореждането. Част от тях били обезглавени, а останалите бичувани до смърт. Намерили се други скулптори, които изпълнили императорската заповед.

Тогава последвала нова заповед, по силата на която трябвало да се осъществи церемониал по освещаването на храма. Дефилиращите войници трябвало да хвърлят тамян към статуята на Ескулап, което било символ на някакво жертвоприношение. Така се случило, че четиримата предводители на крила от гвардията, Севериус, Северианус, Карпорферус и Викторианус, също били прегърнали християнската вяра и след като обсъдили издадената заповед, заявили твърдо на своя центурион, че отказват да я изпълнят.

На свой ред и те били осъдени на мъченическа смърт. По-късно телата им били погребани в катакомбите под „Виа Лубрикана”, които и до ден днешен се наричат „Катакомби на Четиримата Короновани”.

Вторият случай е свързан с едно лаконично съобщение, един от най-старите писмени човешки паметници – глинена плочка от шумерската епоха. Върху нея летописецът се оплаква, че са настанали тежки времена, че младите не уважават старите, че моралът е паднал катастрофално и въобще светът върви към провал.

Тази констатация е направена „само” преди около 3 500 години. Но надали в цялата човешка история – от тогава до днес – ще се намери някой, който да твърди, че моралът на съвременниците му го задоволява. Или се превъзнасят добродетелите на предните поколения, или се мечтае за бъдещите „идеални” отношения между хората. Обикновено на базата на днешния морал се правят апокалиптични прогнози (откъдето не следва, че няма примери за това, как разпадът на нравствените системи е довеждал до затриване на държави, империи и цели цивилизации).

 

Науката и техниката срещу морала

Така или иначе, днес се откроява един кардинален проблем в развитието на човечеството – несъответствието между бързото и все по-ускоряващото се развитие на научно-техническия прогрес и бавното развитие на морала.             Наистина, какъв огромен път в технологично отношение е изминат между копието с кремъчен връх и съвременната ракета с ядрена бойна глава.

А какъв е в морално отношение изминатият път между първобитния човек, насочил копието към вражеското племе и съвременния човек, насочил ракетата към чуждата страна? Не изглежда този път да е много дълъг. Наистина, вече няма канибализъм, ликвидирано е робовладелството, но страхът, лакомията, подозрителността, омразата към другостта, стремежът към притежание и доминиране чрез насилие са все същите.

Възниква въпросът – фатално ли е това противоречие между технологиите и морала, ще доведе ли то до „края на историята”, според прогнозата на американеца от японски произход Франсис Фукуяма? Или пък до края на цивилизацията, предизвикан, според американския политолог Семюел Хънтингтън, от сблъсъка на християнската и мюсюлманската култура?

Наистина – заради това, че не сме в състояние да се договорим и да постигнем съгласие – няма ли озоновата дупка да се разшири дотолкова, че ултравиолетовото лъчение на слънцето да ни изгори, няма ли да умрем от жажда поради прахосването на водните ресурси, или пък да умрем от глад поради това, че не можем да контролираме прираста на населението на планетата, или пък в отговор на антиприродния ни начин на живот ще дойде някоя непозната чума и скоропостижно ще ни умори (светът помни и това), или пък някой диктатор с болен мозък ще започне ядрена атака и след това из космоса ще се затъркаля едно опустошено заразено с радиация кълбо…

Много са мрачните сценарии, които по един или друг начин предвиждат „новата Вавилонска кула” да се срути, но въпросът в крайна сметка е: ще успее ли човекът да развие своя морал до такава степен, че да го направи адекватен на съвременните предизвикателствата. Т.е. еквивалентът на въпроса: какво ще е бъдещето на човечеството, е: какъв ще е моралът на бъдещия човек.

Доколкото масонството се самоопределя като етическо движение – да се разсъждава за ценностната система на масоните означава да се изясни съдържателната същност на масонството, неговото ядро.

масонската философска антропология, т.е. моделът на човека, както е разбиран от масонството, се състои от пет елемента, свързани в органично единство.

Видният теоретик на масонството проф. Джулиано Ди Бернардо ги подрежда така: свободата, толерантността, братството, трансцендентността и тайната на посвещението. Който и елемент от тази петорна съвкупност да отсъства – престава да има масонство. Като изключим тайната на посвещението и отчасти трансцедентността, другите елементи безспорно имат пълно гражданско измерение – затова накратко ще изложа мои виждания за тях.

 

Свободата

Тя е фундаментът на масонството. Става дума за свобода в най-широк смисъл на това понятие – както материален, така и духовен. Човек е свободен тогава, когато може да избира между различни възможности по личен и отговорен начин. Именно затова масоните разбират свободата като доброволен избор да се придържат към обективен ред ценности, които изграждат техния нравствен свят. Въпросът се отнася както до избор на алтернативни нравствени ценности, така и за избор между конкретни алтернативни прагматични решения и съответно – до последствията от този избор.

Но може ли човек да прави избор, ако не познава алтернативите, ако мисълта и духът му не са освободени от догмите, предрасъдъците, закостенелите канони… Истински свободният не може да не бъде филалет – този масонски термин означава човек, влюбен в истината, неотклонно търсещ истината (но никога не претендиращ, че е притежател на цялата и последна истина!).

Не случайно масоните се наричат именно Свободни Зидари – те слагат свободата като първо условие за масонския градеж.

От масонския принцип за свободата категорично се извежда единствената постановка от масонската философия, при която масоните са против нещо – а именно, против насилието и насилниците. През цялата своя история масоните са били и са против всякакъв вид насилие и против всякакъв вид насилници, както и където да се проявяват те.

Но колко много трябва да се работи в това отношение – колко разпространена е груповата мизантропия, каква удивителна готовност има обществото да прибягва към насилие. Колко лесно хората се поддават на популистки илюзии и манипулации…

И оттук – в масонските работилници трябва да израстват онези хора, които да отстояват и осъществяват принципите на свободата. Хора – хуманисти, високо добродетелни, хора – патриоти, хора – граждани.

масонското общество обаче не е нито религиозна деноминация, нито политическа партия, нито финансова групировка, нито бизнес групировка, нито професионална организация. Това никога не бива да забравяме!

Масонството не се занимава с религиозна казуистика, нито с политика, нито с финансови операции, нито с бизнес. То се занимава с хората, които правят политиката, финансите, бизнеса, културата…

Това, което можем, е: да подкрепяме нравственото израстване на хората, които участват и движат процесите, подобрението на хората, които определят тенденциите.

Според един от видните идеолози на българското масонство, Васил Узунов, масоните трябва да израстват като „честни и добротворни граждани” и да пробуждат в себе си „вътрешния човек”.

Разбира се, лесно е да се каже – но как да се отграничи стремежът за самоопределение от страшната дума сепаратизъм, патриотизмът от шовинизма, привързаността към вярата от фундаментализма?

Тънък лед е това, трудно и опасно се ходи по него. Но… такава е действителността – длъжни сме да се намираме решения, нямаме алтернатива.

Или по-скоро – имаме, но тя е ужасяваща. Омраза, непримиримост, насилие, кръв…

Утрешния ден на човечеството е немислим, ако не е населен от свободни хора.

 

Братството 

За масона то е поведение, при което човек възприема другите хора като себеподобни, при което личните му права са еднакви с правата на другите. Въобще в своите мечти масоните си представят целокупното човечество като братска верига на свободни, нравствено издигнати, просветени хора. А самата Ложа – като първообраз на това бъдещо човечество. Още в по-миналия век големият българин Петко Славейков е прозрял:

братството по человечество е по-старо от братството по вяра”.

След казаното до тук не е нужен някакъв специален анализ, за да се стигне до категоричния извод, че в граждански план масонската ценностна система изцяло покрива и обуславя представата за едно свободно, демократично общество, където цари плурализъм, където хората имат възможност да прилагат общите свободи в конкретни реализации – т.е. където има свобода на мисленето, на словото, на сдружаването, на събранията, на информацията и където гражданите могат чрез своите организации да бъдат коректив на държавата.

Тук трябва ясно да се отговори на един въпрос, който толкова много вълнува хората, които се наричат антиглобалисти, националисти и прочее подобни „исти”:

Глобалното ще изяде ли локалното?

Според тях понятия като „общо благо” и „общи ценности” са „брътвежи и манипулация на общественото мнение” от страна на масоните, американците и, разбира се, евреите.

Ще станат ли наистина малките жертва на икономическия и културен империализъм на няколкото големи?

В масонската представа за бъдещия свят това е недопустимо.

Глобализацията, която безспорно ще бъде следващ етап от човешкото развитие, не само не обезличава, а напротив, предизвиква по-ярка изява на локалното. Може да се каже, че борбата за оцеляване през ХХI век до голяма степен ще бъде борба за физиономичност.

(Да – именно борба! Не бива да си правим илюзии. Никой не е казал, че ще ни осиновява и че ни е застраховал от негативните страни на глобализацията, които тя безспорно има.)

Това се забелязва отчетливо днес и у нас – досегът с външния свят принуждава сънародниците ни да обръщат поглед към нашия фолклор, към националните ни традиции, към историята ни, към културните ни достижения, възбужда – ако щете – стремеж за съревнование, за съизмерване, за отстояване на нашето място в световната подредба.

Асен Златаров – учен, хуманист, масон – казва още през двайсетте години на миналия век:

Малко патриотизъм отдалечава от интернационализма, много патриотизъм води към него. Малко интернационализъм отдалечава от отечеството, много интернационализъм води към него.”

Звучи малко объркващо, но, когато човек се замисли, си казва: да, така е, не може да бъде иначе. масонското дешифриране на глобализацията безспорно е многообразни в единството.

 

Толерантност

Когато кажем „толерантност”, всъщност произнасяме една от най-съкровените масонски пароли. Без толерантност не би могла да съществува нито една Ложа, доколкото спойващият цимент в нея е търпимостта – верската, етническата, расовата, класовата, политическата, културната… Именно защото е успяло да се издигне над всички тези разделителни белези и да намери обединяващата доминанта за своите членове – именно затова масонството съществува вече триста години и продължава да проявява една изключителна – както биха казали моряците – живучест!

Но без толерантност и всяко общество е обречено да загние и загине. Липсата на толерантност ражда подозрителност, ксенофобия, озлобление, реваншизъм, насилие. Става дума за настройка на манталитета.

Ако малкото дете чува от родителите си обидни думи за съседите, или ако му втълпяват грандомански националистически клишета, то надали ще заобича Родината си, но при всички случаи ще се научи да мрази другите, онези други, които са ни винаги виновни – поробители, вероломни съседи, велики сили, международно положение, цигани… И никога няма да се запита:

„Като сме толкова велики защо сме толкова бедни и изостанали, защо територията ни е така оръфана отвсякъде, защо българските работи все не стават както ги мислим…”

Излишно е да подчертавам, колко много се нуждае светът от толерантност: от приемането на Другия такъв, какъвто е, от декларирането на привилегията да е различен, без това да го прави по-лош или по-добър, от признаването на правото му сам да избира своя път, независимо дали на нас ни харесва или не. А какво казва нашият брат Мишел дьо Монтен: че той няма намерение да ходи в Индия, но би бил най-нещастният човек, ако някой му забрани да отиде там.

Естествено толерантността изключва всяко насилие, включително и това някой насила да бъде направен щастлив. (Ние знаем как свършиха тези опити.) Толерантността е озонът за всяко общество – особено за обществото на бъдещето.

За нас от изключително значение е въпросът за религиозната толерантност. Не бива да се уморяваме търпеливо и настоятелно да разясняваме, че масонството не е религия, че то не се съревновава по никакъв начин с религиозните деноминации. И затова не ги застрашава!

Дори последните папи вече започват да разбират това (при все и с променлив успех…).

Тайнствата, представите за Бог, контактите с Бог, различните възможности за спасението на душата – не касаят масонството. И опитите да бъдем придърпвани на тепиха на религиозните спорове са неоснователни, непродуктивни, а често и провокативни.

 

Допирната точка на масонството с религиите, това е етиката.

И веднага трябва да се каже категорично – масонската етика по никакъв начин не противоречи нито на християнската, нито на мюсюлманската (за да бъдат посочени две от многото религиозни учения). Ако наложим основните етични постулати на исляма и на християнството върху масонските – веднага ще видим, че в най-главното те се препокриват.

Разбира се никой не казва, че има пълно съвпадение. Но точно заради разликите е необходимо взаимно уважение, търпение, диалог… и подкрепа по пътя на цивилизоването на някои постулати и догми. При всички случаи, необходимо е търсене на допирните точки, а не на контрапуктите. Стремежът ни трябва да бъде не конкуренция, а съратничество на полето на човешкото усъвършенствуване.

И оттук изводът: нищо не пречи добрият масон да бъде добър мюсюлманин или добър християнин, както и нищо не пречи добрият мюсюлманин или добрият християнин да бъде добър масон. Дори бих развил този тезис по-нататък:

Колкото един човек е по-добър масон – толкова по-добър християнин или мюсюлманин той ще бъде. И обратно, колкото по-добър християнин или мюсюлманин е – толкова по-добър масон ще бъде.

Делата на такива масони – като мюсюлманина Кемал Ататюрк, православния християнин Екзарх Стефан, протестанта Рувим Маркъм – доказват това.

Явно религиозната толерантност ще бъде един от съдбоносните проблеми на ХХI век. През 2015 г. само в Европа мюсюлманите ще надхвърлят 140 милиона. Ако приемем това, което твърдят черногледите прогнозисти – а именно, че битката между двете религии ще се разраства, защото ценностните им системи са взаимно изключващи се – това би означавало направо да закрием днешната цивилизация.

Ние по никакъв начин не можем да приемем подобно положение. Затова се обръщаме специално към масоните от нашия регион с братска покана: да обменяме идеи, да споделяме опит, да погледнем заедно към утрешния ден. Защото ние – тук, в нашия регион – имаме редкия шанс, даже бих казал, изключителната мисия, да докажем на практика, че апокалиптичната теория за несъвместимостта на християнството и исляма не е вярна. Имаме всички основания да се облегнем на нашите исторически традиции.

Целият въпрос е в това: хората, които изповядват различните религии, да имат волята да търсят и да намират именно допирните точки. Защото в свещените книги може да бъде намерено всичко – зависи кой търси, какво иска да намери и – съответно – как тълкува…

Да вземем думата „джихад” – едни я тълкуват като борба за личностно усъвършенствуване, като работа за духовно израстване на човека, която продължава цял живот. Други я изписват на черното знаме на кървавия тероризъм и подлудяват света.

А иначе – една и съща дума!

И ужасиите на Инквизицията, и на Кръстоносните походи, и масовите самоубийства на сектата „Клонка Давидова”, и взривените кули – всичко е намирало и намира своята, така да се каже, идейна логистика в свещените книги.

В същите книги намери опора за своята дейност и човекът, с когото българите имат всички основания да се гордеят – нашият брат Екзарх Стефан. Той е един от големите християнски мислители на ХХ век, хуманист, гражданин, истински духовен водач на своя народ. Любов, братство, добротворство, веротърпимост и същевременно твърдост и непримиримост пред злото – това са жалоните на неговия богат (и за жалост, все още малко познат) живот. Той организира приютяването у нас на преследваните арменци, а сетне председателства комитета за настаняване на останалите без родина белогвардейци. Той работи активно за защита на българските национални интереси пред международната общност. Той е член на Световния съвет на църквите и ратува за сближение между вярващите. Той е приятел с бъдещия католически папа. Той е приятел с Главния равин на София. Той нарича себе си „скромен и смирен народен служител”, но пише остро писмо на Борис III, в което императивно настоява Царят да прекрати гоненията срещу евреите. Укрива в дома си застрашения от арест председател на Софийската еврейска консистория. Пак тогава, на висок глас, публично се обявява против нацисткото преследване на хора заради тяхната етническа и верска принадлежност.

Никой друг църковен глава от страните на хитлеристката коалиция не направи това!

Аз съм убеден, че трябва да бъде написана и издадена книга-животоописание на Екзарх Стефан – книга, която трябва да се чете не само от нашата масонска младеж, а и от всеки, който иска да види един православен християнски и масонски характер в действие.

Ето защо, без колебание може да се каже, че Екзарх Стефан е човек на бъдещето.

Идея за светлинен паметник

В центъра на нашата столица, София, може да бъде проектирана една въображаема многостенна пирамида, в основата на която през няколкостотин метра са разположени:

– християнски православен храм,

– джамия,

– синагога,

– католически храм,

– протестантска черква.

Представям си тази пирамида нощем, като монумент от мощни светлинни лъчи, всеки от които тръгва от съответния религиозен храм и се събира с другите в една точка.

Върхът на тази пирамида би символизирал преди всичко, разбира се, Великия Архитект на всички светове, но така също и нашата веротърпимост, би олицетворявал възможността хората, изповядващи различни религии, от една страна, безпрепятствено да славят Бог според своите разбирания, а от друга, да намерят обединителна допирна точка. (Може би, наистина си струва тази идея да бъде предложена на кмета на София!)

Каквито и да са религиозните различия и противоречия, в бъдеще те неминуемо ще намаляват. Трябва да намаляват! Просто, хората ще стават по-мъдри и разумни – колкото и утопично да звучи това днес… Вярвам, че ще е така.

 

Диалогичност

Наистина, колко удивително близко сме и колко удивително малко се познаваме ние, които живеем на Балканите и в Черноморския регион. Имам предвид – като история, като култура, като актуални събития. Помислете си – какво знаем ние за социо-културните процеси в Турция, в Сърбия, в Македония (която уж имаме за толкова близка), в Румъния, в Украйна, в Грузия, в Армения… Кой от нас може да спомене името на поне по един съвременен културен или обществен деец от тези страни… А те имат история, литература, изкуства, наука, напрегнат социален живот, свои постижения, с които се гордеят…

И обратно, знаем на колко години е бременната дъщеря на кандидатката за вицепрезидент на САЩ – знаем и се вълнуваме! А това, че тук, на метри от нас биват убивани хора – научаваме, когато всичко е свършило и когато вече се броят труповете… Сякаш някой е спуснал информационна завеса помежду ни.

Но кой е този някой?

Аз се съмнявам, че съществува „някой”, който злонамерено прави това, аз просто мисля, че този „някой” това сме самите ние, нашата незаинтересованост, нашето неумение да подреждаме приоритетите си –

нашата провинциална склонност към самоизолация…

А как можем да разберем някого, ако не го познаваме, как можем да водим диалог с някого, ако не знаем какво е преживял, какво преживява, какво го вълнува – как ще знаем тогава как бихме могли да му помогнем…

Затова смятам, че създаването на канали за постоянна размяна на информация, създаването на условия за постоянен братски диалог и общуване е нещо изключително важно днес.

Да, наистина, братската масонска верига опасва планетата, но нима не е напълно естествено да познаваме най-добре онези нейни брънки, които са най-близо до нас? Примерът, който дават българските, немските, румънските и турските масони за братско общуване (както тези от Черноморието, така и онези от пътя на Дунава) е изключително ползотворен и аз вярвам, че рано или късно той ще „зарази” и другите братски регулярни ложи в нашия регион.

Ужасявам се от мисълта, че в спорадично избухващите и затихващи конфликти в нашето „буре с барут” един срещу друг стрелят и се убиват, може би, братя масони! Както, разбира се, се ужасявам въобще от мисълта човек да убива друг човек! Ето защо, смятам, че трябва да полагаме настоятелни усилия да практикуваме приятелство.

Тук се изкушавам да споделя един личен спомен. Преди десетина години на една масонска конференция в София бяха дошли представители на много чуждестранни ложи. Точно тогава се беше разгорял остър териториален конфликт между Турция и Гърция и двете страни си разменяха сериозни взаимни обвинения. Ставаше дума за някакви спорни островчета или по скоро за някакви скали в морето, но така или иначе изтребителите на двете страни застрашително ги облитаха и положението беше крайно напрегнато – едва ли не всеки момент се очакваше да избухне въоръжен конфликт.

И сякаш по един драматичен сценарий се случи така, че при влизането в Храма представителите на Великите ложи на Турция и на Гърция се оказаха един до друг. Всички затаихме дъх. Без и секунда да се колебаят турчинът и гъркът се ръкуваха, след това се прегърнаха и целунаха, както е според обичая ни. И седнаха един до друг.

Често разказвам този случай на търсещи или на новоприети чираци – когато споделям с тях моите лични мотиви относно причините да съм в масонството. И мога с това да им посоча, че неговата сила, привлекателност и красота се състои в това, че то е намерило общия знаменател, който позволява хора с различен цвят на кожата, различна националност, различна религия, различен обществен и икономически статус, различна политическа принадлежност братски да се прегърнат!

Този общ знаменател е, може би, една от най-големите масонски тайни!

 

Ултиматумът на историята

Харвардският професор Питирим Сорокин е един от основоположниците на съвременната социология. През 1922 г., все още професор в Петроградския университет (предстои му да бъде арестуван от ЧК, да бъде осъден на смърт, след това да бъде помилван и изхвърлен от Родината си) – та, тогава той се обръща към студентите си с думите:

„Ако старите пътища са негодни – къде са новите?

Имате ли ги?

Ако ги имате, промислени и осъзнати ли са?

Страхувам се, че не.

Историята не чака – тя дава ултиматум!

Кънти страшното ‘Memеnto mori’ (‘Mисли за смъртта’).

Бие дванайсетият час на нашата съдба и се решава: Да бъдем или да не бъдем.”

Колко вярно.

И колко страшно.

Всяко поколение е изправено пред своя ултиматум и трябва да даде своя отговор. За жалост, с напредването на историческото време ултиматумите стават все по-тежки и по-тежки, може да се каже – глобални.

Днес отговор трябва своевременно да дадат всички, включително и масоните – защото казал го е нашият брат по „человечество” Питирим:

„Историята не чака…”

 

 

към начало