.

Ложа „Струма“

Годишник на ОВЛБ, 2009-2010

 

Скъпи братя,

За всички нас, присъстващите тук – и особено за перничани – днешният ден е празник!

Празник, защото за първи път в града ни се провежда ритуал, с който се поставя началото на масонска ложа, на ложа „Струма” – съюзна брънка в състава на Обединената Велика ложа на България!

Затова, скъпи и многообични братя, честит празник!

Забързани в профанското си ежедневие, ние, които досега работехме старателно под ударите на майсторски чукове в различни други съюзни ложи, като че ли не си давахме ясно сметка, че някога ще дойде ден, в който и в Перник ще заработи ложа. Но ето че в изпълнение на навременното решение на Съвета на Великите сановници, както и на трайно провежданата от Обединената Велика ложа на България политика – из цяла България да се създават регулярни съюзни ложи, днес всички ние сме участници в тържествена церемония по инсталирането на пернишка ложа! Ложа, в която днес наистина има малко перничани, но които – искам да се надявам – с времето ще стават все повече и повече.

Нека тук ми бъде позволено веднага да оглася няколко познати ни със своята символика масонски изречения:

И начена се с братска любов издигането на нов масонски храм, за да приюти между стените си братя, които с обич, взаимна помощ и мъдрост ще продължат градежа си в стария миньорски град. И ще продължават да вграждат себе си във все същия градеж.

И нарекоха братята-учредители своето ново масонско огнище „Струма”!

Струма е нашата река, нашата голяма река. Не е най-голямата балканска река, не е и най-голямата българска река. Но за нас е голяма.

Извираща от южните склонове на заспалия вулкан Витоша, близо под нейния Черен връх, тя дава живот на постланите от двете ù страни поля. Тече покрай стените на историческата крепост Кракра, буйно и пенливо тича през живописното Кресненско дефиле, плавно и широко се разлива покрай другия заспал вулкан – Кожух, и сякаш редейки шепнешком много от все още неизвестните тайни за древната история на тукашните български земи, напуска територията ни, забързана към Орфанския залив в Егейско море.

А със сигурност Струма знае и помни много.

Помни стъпките на Климент, който е пресичал пътя си с нейния – от Преслав към Охрид, от Охрид към Преслав, и отново от Преслав към Охрид – приведен под товара от книги и знания, но изправен от волята си, от силната си воля да просвещава.

Помни победите на Кракра, владетеля на добре укрепения и стратегически важен средновековен град Перник, който е удържал в началото на ХІ век неколкократните византийски набези към Средец и цяла Северозападна България.

Помни и трагичното време, когато е оплаквала хилядите ослепени Самуилови воини.

Не ще да е забравила и вековете, когато ромонът ù е бил заглушаван от режещия звук на зурни, но и от бойните призиви на войводи.

Със сигурност помни и стоновете на холерно болните български войници през Първата световна война. Може би тя ще да е подсказала на Людмил Стоянов да напише изпълнените си с безпределна скръб редове за останалите без капка сила хора,

„…налягали (…), на групи или поединично, проснати, прилепнали о земята, смълчани, като че се прислушват в нещо, което иде (…), когато всичко хубаво, целият живот изглежда останал нейде отвъд, зад някакъв канал с черна, лепкава вода. (…) А това са все войници, деца на народа, дошли да бранят царя и отечеството…”

Колкото по-близки до днешния ни ден са струмските спомените, толкова по-отчетливи и по-релефни стават: отново битки, отново барут, отново черни забрадки… После комбинати, язовири… И едни урбанистични окови за Струма…

Но, скъпи братя, погледнете за миг през прозорците на тази уютна зала! Отпред, пред сградата, в която се намираме сега, Струма тихо ромони покрай скулптурата на свирещия в унес на лирата си Орфей.

Дали го слуша? Или той нея слуша? Дали си говорят?

Та те се знаят от толкова отдавна…

Но към кой Орфей се връща споменът?

Религиозния реформатор, успял да събере в едно нишките на слънчевото и на земното начало? Или предполагаемия владетел на множество тракийски племена: биетони, едони, кикони, одриси, македони? Или раннохристиянския Орфей – кроткия, мирен пастир, „божия човек”, певеца и поета? А може би Орфей – закрилника и героя? Или върховното тракийско божество? А дали не Орфей – лечителя и прорицателя? Онзи Орфей, чиито способности – според легендата – му били дадени в дар от баща му, самия Аполон, и от майка му – Музата на епоса, на красноречието и на науката – Калиопа? А може би трябва да си мислим за възпитаника на кентавъра Хирон, за бъдещия помощник на Язон в неговите подвизи с аргонавтите по време на знаменития поход за търсене на не по-малко знаменитото Златно руно? Дали пък не е бил едно от божествата на Ада – Орфос? Или това е някаква изкривена реминисценция от пътешествието му до подземното царство по стъпките на обичната му съпруга Евридика? А какво ли, ако иде реч за проповедника на тайнствата, в които посвещавал само мъже, поклонници на Аполон, заради което разсърдил и Дионисий, и неговите вакханки – тези, които в пристъп на безумие го убили, разкъсали тялото му, запокитили частите му във вси посоки, а главата му – продължаващата да пее негова глава – захвърлили в реката?

Но това е била друга река… река Марица.

Струма дали знае това?

Когато реките се съберат в морето, дали си говорят? Дали си разправят спомени?

 

Скъпи братя,

Изпълнени с мисли за вечното и вечността, нека чуем в душите си думите:

„Ние сме на Земята солта.

Ние сме на Земята пръстта.

Ние градим, ние творим.

С нас не ще да загине светът.

Братски кръг е с пергел очертан.

Мъдрост царува в нашия храм.

Силата ни е в делата, увенчани от Красотата!”

Нека клетвено си кажем:

„Да вършим работата си мъдро, подкрепяни от здравото братско рамо, в постоянен стремеж към красота и доброта, за благото на Родината ни и на хората по целия свят! И във възхвала на Великия архитект на Вселената!”

С огромна обич и уважение към всички вас,

 

Брат М. Д., Секретар на ложа “Струма”

към начало