.

Ритуалите в храма създаваха у мен чувство за равновесие и ми даваха нови морални сили

 

 

Стоян Райчевски – Стар Велик майстор на ОВЛБ, Велик майстор на ВЛБ (1997 г.)

 

Интервю на У брат Любчо Иванов, главен редактор на Бюлетин на ОВЛБ

Бюлетин на ОВЛБ, февруари 2017 г.

 

 

 НУ братко Стояне, не знам дали ти е приятно или не да те връщат към времето на възобновяването на българското масонство, но ти си историк, изследовател и писател и много добре разбираш нуждата от това при търсенето на истината за масонските събития у нас отпреди четвърт век. Какво би казал за събитията от този период, предшествали твоето избиране през 1997 г. за Велик майстор на ВЛБ?

Напротив, приятно ми е, дори често се връщам към това време, когато се възобновяваше масонството в България. Все се надявам като историк един ден да осмисля и опиша тази епоха, която промени основно живота на хората в България, създаде за някои неподозирани проблеми, но освободи много нови полета за свободна творческа изява във всички сфери на живота, в това число и за възраждане на българското масонство. Всичко започваше, като че ли отново. За много от начинанията нямахме практика и търсехме опора в историческия ни опит. За българското масонство той свършваше официално след преврата от 1934 г. и особено след приемането на ограничаващите правата и свободите закони и разпоредби във военновременния период. Ровейки из старите издания на свободните зидари и архивите на министерството на вътрешните работи и народното здраве, попаднах на един документ, които сега искам да цитирам като повод за размисъл за всеки, който желае да проникне в сложната история българското масонство и да добие по-ясна представа за трудния му път. Това е едно писмо на Димо Казасов до министър-председателя Богдан Филов във връзка с прословутия наложен под външен натиск ограничителен закон, в което му задава въпроса, как може той, който е полагал масонска клетва да влезе по такъв начин в противоречие с масонските принципи и добавя: Като масон вие отлично знаете, че българските масонски ложи бяха патриотични гнезда. В тях членуваха всички видни представители на македонското движение; към тях се числяха български генерали и военни, увенчали със слава бойните полета родината; знаете, че масони бяха княз Александър Батенберг, революционерът Ангел Кънчев, писателите Константин Величков, Захари Стоянов, Стоян Михайловски, Михалаки Георгиев, министрите: Константин Стоилов, Александър Радев, Тодор Иванчев, Михаил Сарафов, Владимир Моллов, Янко Стоянов и др, професорите Георги Златарски, Асен Златаров, Никола Милев и много други…

Най-трайни спомени обаче в мен са оставили ритуалът на приемането ми в братството и минутите на усамотение, когато трябваше да изложа писмено мотивите за това мое решение, които ми се струваха, че бяха много часове. Поканата получих чрез брат Т. М. – известен пианист, изключително талантлив музикант и мой добър приятел. Тя дойде неочаквано, когато се бях отдал на активна политическа работа, свързана с много ангажименти и почти никакво свободно време за духовна дейност. Споделих това с моя родственик по бащина линия Р. Ч. – син на създателя на най-големите до Втората световна война химически заводи на Балканския полуостров – „Заводи Никола Чилов”. След смъртта на баща ми често се допитвах до него, когато трябваше да вземам някои важни решения. Изслуша ме внимателно и само каза: „Недей мисли дълго!” Пътят от чирака до калфата и до майстора извървях в ложа „Светлина”.

 

Всъщност, точно кога и къде се проведе Общото събрание на ВЛБ, което те избра за неин Велик майстор!

Точната дата на общото събрание не помня, но това може да се установи лесно по документите в архива на Великата ложа на България. Помня като днес как една вечер през ранната пролет на 1997 г. дойдоха при мен – тогава живеех в хотел „Рила” – София, няколко от сановниците на Великата ложа на България с предложение да поговорим по важен за българското масонство въпрос. Тогава ми съобщиха, че великият майстор НУ брат Георги Крумов ще се оттегля и поради това трябва да се свика Общо събрание. Искаха да знаят дали съм съгласен да ме номинират за Велик майстор на Великата ложа на България. Това ме изненада. Не бързах да отговоря и се опитах да разбера мотивите им. Изложиха своите съображения. Дадох своето съгласие, като казах, че правя това, като съзнавам отговорност, която ще трябва да поема в намирането на пътя, за утвърждаването, международното признаване, единението и развитието на българското масонство в един много труден за него момент.

 

В навечерието на това Общо събрание, независимо от развитието на втората „германската линия” на възобновяването на българското масонство, доколкото ми е известно, ВЛБ продължава да съществува жизнена, да развива регулярната си дейност и да се утвърждава в международен план?

Ще започна малко по-отрано. Когато бях въведен в масонството, не знаех, че вече има и друга „линия”, каквото тогава беше обичайна лоша, но лесно обяснима практика в България, почти при всяка от нововъзникващите обществени организации, движения и партии. В храма не говорихме за това. Градежите ни имаха за тема обикновено историята на българското масонство, на масонството въобще, значението на масонските символи и ритуали, масонските принципи и морал, ролята на благотворителността, на братското чувство, стремежа към усъвършенстването на личността, хармонията на духа и др. Новоприетите братя пристъпваха прага на храма с респект и работеха усърдно. Разговорите продължаваха на бялата маса. Там понякога ставаше между другото и дума, че има братя, които работят отделно от нас. Това изненадваше новоприетите, както бе изненадало в началото и мен, предизвикваше въпроси към сановниците, но не пречеше на масонската работа. Братята работеха в хармония и бяха убедени, че с време възникналите проблеми ще намерят своето благоприятно за българското масонство решение. Водеше се кореспонденция с други ложи. Получаваха се писма и покани от чужбина, наши братя се отзоваваха на такива покани, което се възприемаше като признание за полаганите усилията за възраждането, признаването и развитието на масонството в България. Ложите постепенно укрепваха и се разрастваха.

 

Общото събрание имаше ли легитимност, колко ложи имаше към този момент в състава на ВЛБ и колко редовни представители от тях участваха в избора ти?

На свиканото извънредно събрание присъстваха, доколкото си спомням, всички сановници на ВЛБ. Събранието се проведе по действащите тогава правилници. Великата ложа на България утвърждаваше своите правилници и вътрешен ред, подчинени и съобразени с Конституцията на английското масонство. В София тя имаше три ложи „Светлина”, „Зора и „Заря”, една във Варна „Черноморски приятел” и в няколко града на страната се извършваше подготовка за обособяването на самостоятелни ложи.

На това събрание номинирането ми за Велик майстор на Великата ложа на България бе подкрепена от всички гласували, нямаше гласове против, нямаше и друга кандидатура. За Велик секретар бе избран брат Р. А., който скоро след това изпрати уведомителни писма до ложи в чужбина за направения нов избор, на първо място до Великата ложа на Англия, Германия и др.

 

Какви въпроси разгледахте и какви решения за действие взехте?

На това събрание се взе решение да продължи работата по усъвършенстването на ритуалите, обсъждане и приемането на конституцията, както и да се търсят пътища за единение на масонството в България.

 

Появиха ли се някакви съществени противоречия между участниците в Общото събрание?

Не нямаше никакви противоречия. Всички се обединиха около горепосочените решения. Акцентът бе поставен върху бъдещата ни работа и на усилия за преодоляване на така сложилото се разединението на българското масонство

 

Как се развиха в следващите месеци събитията на българската масонска сцена?

Събитията в държава се развиваха много динамично, силни изострени противопоставяния по всички направления на обществения живот. На този фон ритуалите в храма създаваха у мен чувство за равновесие и ми даваха нови морални сили. Сред братята все по-често започна да се говори и осъзнава, че единението на братята е задължително условие за издигането престижа на българското масонство, за неговото международно признание, авторитет и развитие според утвърдените и общоприети масонски принципи. Дори някои от новопостъпилите – предимно представители на изкуства, когато узнаха, че и българското е „раздвоено” като и много други неща в обществения ни живот по време на прехода, предпочетоха постепенно да се оттеглят до решаването на този въпрос.

По това време под координацията на брат Л. Т. подготвихме и отпечатахме Конституция на Великата ложа на България. Пазя един екземпляр от това скромно издание като много скъп спомен от новата история на българското масонство. Написах предговора във формата на кратка „Летопис на свободното зидарство в България”, под който се подписах с псевдонима „Свободен зидар”.

 

Кое наложи към края на 1997 година да се проведе второ Общо събрание на ВЛБ и да бъде избран нов Велик майстор?

В края на 1997 г. трябваше да се проведе Редовното общо събрание съобразно обсъдената и приета Конституцията на Великата ложа на България. Предишното събрание, на което бях избран за велик майстор, беше извънредно поради оттеглянето на НУ брат Георги Крумов. Стремяхме се да спазваме точно решенията и правилниците, спазихме и този принцип.

В подготовката на събранието разбрах, че отново ще бъда номиниран за велик майстор на Великата ложа на България. По време на Общото събрание, когато кандидатурата ми бе издигната, непосредствено преди гласуването аз си направих отвод, който аргументирах много обстойно пред братята. В тогавашния изключително напрегнат момент на обществено напрежение и на политическо противопоставяне, включително и до площадни сблъсъци, аз имах много ангажименти – в парламента като депутат и като председател на парламентарна комисия, където освен друго трябваше да се подготвят и приемат бързо редица нови закони във връзка с евроинтеграцията на България; като председател на Демократическа партия-1984 също бях натоварен с голям брой обществени ангажименти, такива имах и към избирателния си район и хората там, които ме търсеха за съдействие по всяко време. Всичко това нямаше да ми позволи през следващите няколко години да работя пълноценно като велик майстор предвид на голямата задача, която имаше да решава тогава Великата ложа на България за развитието, единението и утвърждаването на българското масонство. Братята ме разбраха добре, приеха тези мои аргументи и тогава избрахме за Велик майстор брат Янко Бонев – изтъкнат български скулптор и творец.

 

Като историк как би определил този начален период на най-съвременното българско масонство и с какви чувства си спомняш за него на фона на днешните ни масонски реалности?

Спомням си с умиление и само с добри чувства като към всяко начинание, което е дало добри плодове. Не са малко изминалите години, а беше като вчера. Някои братя не са вече между нас. Нека помълчим за тях. Да, днешните реалности са по-различни от тогава. Българското масонство има своите разгърнати структури и прилична база, за която тогава само мечтаехме, и постигнато широко международно признание.

 

Какво би пожелал, накрая на нашия разговор, на днешните и на утрешните масони в България?

Да продължат делото на първостроителите. Да останат верни на духа на просвещението, да се вслушват и в съветите на древните мъдреци, а с делата и поведението да допринасят за авторитета на българското масонство, а с това и за престижа на България. ◊

* * *

Визитка:

НУ брат Стоян Чилов Райчевски е български общественик, публицист, политик, историк и етнолог, роден в Бургас на 1 юли 1944 г. След военната си служба в Звездец (1963-1965), завършва Софийския държавен университет (1966-1970) и работи като преводач и преподавател по немски език, след това е уредник в историческите музеи в Несебър, Бургас, Центъра за морска история и подводна археология в Созопол и като директор на музеен комплекс „Странджа” в Малко Търново. Главен редактор на сп. „Родопи” (1993-1995); народен представител в 36-ото, 37-ото и 38-ото Народно събрание; председател на парламентарната комисия по Култура и медии, член на комисията по Национална сигурност и на комисията Образование и наука. Председател на „Демократическата партия 1896” (от 1994 до 2002), през 1999 г. главен редактор на сп. „НАТО & България”, от 2003 г. член на редколегията на сп. „Български дипломатически преглед”. Председател на Българската лига за правата на човека и на Съюз „Истина”. Член на Тракийския научен институт, автор на стотици научни и научнопопулярни статии и над 60 книги в областта на историята, етнологията и културата. Участва с доклади и научни съобщения в международни, национални и регионални симпозиуми и научни конференции.

Дългата му масонска пътека започва през 1995 г., когато е приет за масон в ложа „Светлина” – ориент София. От 2016 г. членува в ложа „Розата на Тракия” – ориент Стара Загора.

към начало