.

За духовните патерици

 

 

Брат А. С., Стар майстор на ложа „Анкх”

 

 

Не много, но е писано по този въпрос. Джон Уелууд (John Welwood – американски клиничен психолог, психотерапевт, преподавател, известен с опитите си да интегрира психологични и спиритични концепции) през 80-те лансира теорията за „духовното отклоняване” или казано накратко – за използването на духовни и религиозни практики, в т.ч. и вярвания, за избягване на неприятен сблъсък с неудобни чувства, неизлекувани травми и неудовлетворени нужди (както личностни, така и емоционални).

Робърт Мастерс (Robert A.  Masters американски биохимик и психолог) във връзка с теорията на Уелууд коментира, че духовните отклонения „не само ни отдалечават от нашата болка и трудните лични проблеми, но и от нашата собствена автентична духовност, карат ни да засядаме в метафизично състояние на неопределеност…”, казано по-простичко кара ни – да се скрием зад духовен воал от вярвания и практики. Прочее в книгата си за „духовното отклонение” той пише, че аспектите на духовното отклонение включват: Липса на привързаност (заменена с някакъв морален или поведенчески кодекс БА); Емоционално обезболяване и потискане (на желания, емоции и дори реакции БА); Прекалено акцентиране върху положителното; Преценка на внезапни пристъпи на гняв-фобия (съвместно с преодоляването им, ако са у преценяващия БА); Сляпа или прекалена толерантност; Травмиращи преценки за нечия негативност, неспособност или преднамереност; Илюзия, че си достигнал някакво по-високо ниво на съществуване.

Наскоро се появи и статия, подписана от Джордан Бейтс (Jordan Bates, психолог и блогър), преведена като “Тъмната страна на духовните хора” (10 „Spiritual” Things People Do That Are Total Bullshit). Това – между другото…

Основните причини да възникне масонството и да продължава да съществува и да се развива се броят на пръсти и тези причини са въпроси, а не отговори. Отговорите издирваме самите ние. Ще се опитам да изброя по-важните според мен:

  • Как да бъдем равни, след като природата и обществото са заложили неравенство?
  • Как добрият човек може да стане по-добър или Пътят на Духовното усъвършенстване?
  • Как да познаеш себе си, света и Вярата?
  • Как да вярваш, без да следваш догма и да изпаднеш във фанатизъм или атеизъм?
  • Как да помогнеш на другите, без да се бъркаш в живота, мислите и делата им?

Сега да опитаме да разгледаме основните тенденции в „духовното отклонение” в светлината на нашите основополагащи въпроси. Ако успеем, то може би ще открием разковничето, което поражда добре познатата ни „патерица”. Нека разгледаме самите тенденции в „духовното отклонение” така, както са известни на психолозите, като вмъкнем и някои елементи от нашата специфика.

 

Да се почувстваш по-добър от другите хора

Без да е специалист всеки може да долови нещо твърде познато.  Много хора се чувстват „по-добри” от другите, защото са чели „Война и мир”, защото знаят кой е Киркегор или Албърт Пайк, защото ходят на работа с колело, защото тичат в парка, защото отричат чалгата, защото са вегетарианци или вегани, защото палят свещ за здраве и за мъртвите, защото се занимават с медитация, защото са посветени в масонството, защото са дарили сума за построяване на параклис и т.н.

Да, всяко едно от тези неща може и има своята стойност. Печално е, когато то се превърне в его-капан, в мерило за „по-добър от другите”, още повече, ако тези „други”, освен всичко, вършат същото, което и ти.

Когато „вярваш”, че си по-добър, по-просветен, по-способен, по-щедър само по себе си не е чак толкова фатално, но когато започваш да го съизмерваш и съпоставяш с „онези другите около и извън теб…”, още по-лошо – със „стадото, което…” или с „онези, на които не им е мястото…”, човек без да иска започва да потиска собствената си духовност и неизбежно се съсредоточава върху вече набелязаните си „плюсове” спрямо другите, което в най-добрия случай го води или към лицемерие в отношенията си с тези „други”, или към прояви на снизходителност. Бих добавил и силна борба със себе си за постигане на търпимост спрямо „другите” и успокоението, че „духовността” в крайна сметка ще му помогне и ще го извиси…

 

Намиране на оправдание за непоемане на отговорност

Отговорността и способността на човек да носи отговорност, както и да смята това за нещо много важно в живота си, освен че зависи от някои личностни качества, обикновено се възпитава – родители, среда, обществен морал и др. Безотговорният и лабилен човек е склонен лесно да намира оправдания за своята бездейност или незаинтересованост, дори когато смята, че е поел пътя на духовно усъвършенстване.

Нещата са такива, каквито са – или ги приемаш, или не им обръщаш внимание!“ или „Вселената е съвършена“, или „Господ си знае работата”, или „за всяко нещо си има причина”, или „защо трябва да правя еди-какво си, след като знам предварително, че резултатът ще е негативен (недостатъчен)?”, или „ако нещо е много нужно, има кой да го направи/свърши” и т.н.

Всички тези примери са основание човек или да не прави нищо, или да симулира дейност. В изброеното има и „достатъчно” основание да не бъдат поставяни под въпрос било нечие поведение, било качеството на вече свършена работа.

В случая е важно да бъде отбелязано, че дори изброеното да е вярно, приложимо или неизбежно, то във всички случи влияе отрицателно върху качествата „надеждност” и „сигурност” за даден човек, особено когато се превърне в „мантра”, начин на живот и изградено поведение.

Някак много лесно е човек да се самозаблуди, че другите имат проблем с поведението му, защото не го познават достатъчно, защото не знаят и не познават много неща, не са достатъчно духовно развити, робуват на предразсъдъци или често срещаното: ами, аз съм си такъв! А ако добавим и подтекста: „Братя сме, длъжен си да ме приемеш такъв, какъвто съм”, ясно проличава тенденция към егоцентризъм, дори без да е поставяна като цел.

 

Да не бъркаме духовния свят на Средновековието с 21 век

Причините хората да се събират в общности, ордени, съзаклятия и пр. през Средновековието са били едни, днес, в 21 век, са други, има нова реалност, нови изисквания. Същото може да бъде приложено към Вярата, обредността, обичайното право, херметичността, посветеността, пазенето на тайна – дори в най-общ смисъл и т.н.

В мига в който човек заживее с това убеждение, той автоматично е склонен да счупи и прекрачи всички видове установени канони, правила, основополагащи принципи и дори морално-етични норми. Далеч съм от мисълта, че светът и ние заедно с него не се развиваме, но колко пъти етикетът „Ново време” надделява над мъдростта и традицията? И колко често си даваме сметка, че дори да има „Ново време” – в този смисъл нови правила, принципи и морално-етични норми – няма „Нова духовност”?

Където и да живее човек – дори на необитаем остров – той има нужда да се впише, да изпитва увереност, че принадлежи към общността, в която живее или му се иска да живее, или към природата и спецификата на острова, ако е на въпросния остров. По тази причина човек е склонен да гравитира към групи и групички и дори да създава групи в самите групи – без значение дали е „средновековие” или „21 век”.

Има и познавам хора, за които „духовността” е просто нещо „полезно” или просто „много готино”, а е „готино” защото те „извисява”, защото има хора в рамките на тази духовна общност, към която си се присъединил, които се грижат един за друг, помагат си, че има познание, което не е достъпно за всеки, знаци, тайнства, ритуали, общи интереси и т.н. Същите тези хора, за които иде реч, са склонни да сложат знак за равенство между изброеното и „новата духовност на 21 век”. Излишно би било да спомена, че същата тази „духовност” според тях е нужна единствено, за да ги отличава от другите, да ги разграничи, тъй като ги прави да стърчат с една глава над тях, и същевременно „автоматично” да ги приобщи или направо „впише” в други подобни общности по света. Световна Братска верига в светлината на подобен тип „духовност” от ден на ден става все по-имагинерна.

 

Да съдиш околните, когато изразяват гняв или други силни емоции, дори когато са основателни

Всеки от нас го е правил и изпитвал. Всеки от нас е успявал някога да ядоса или разстрои някого. А колко пъти сме казвали или сме си казвали, че „с нищо не помагаш, ако се ядосваш” или „ще имаме значително по-малко проблеми, ако запазим спокойствие”?

Да, това е така. Вярно е – гневът, силните емоции трябва да бъдат овладявани, но нима не трябва да бъдат изпитвани въобще? А какво се случва, когато в някой от изброените случаи сме си казали: „Ако този/тези бяха малко по-просветени, ако бяха поне малко по-духовно извисени, нямаше да я има цялата тази драма”?!

Каквото и да бъде казано в случая – ако е имало някакъв проблем, то той не е бил решен и е останал да виси.

Емоциите, в т.ч. и гневът, са напълно нормални и естествени човешки реакции. Да, барометърът на всеки човек е различен, както и способността му към овладяване.

Когато говорим обаче за хора, съзнателно поели по пътя на Духовността, гневът е показател за сериозен проблем, а когато има такъв, ние сме длъжни да се изправим срещу него, а не да го оставим да виси в името на въображаема „духовност”. Овладяване на гнева – не недопускането му – и решаване на проблема е винаги по-полезно, по-важно и по-духовно (като резултат) от характерното и популярно потискане.

Много хора са убедени, че проявата на силни емоции е белег за недуховност. Те полагат сериозни усилия да ги заменят със състрадание, доброта, хладнокръвие, като в 9 от 10 случая смело може да говорим за привидност. Привидността е сестра на неистинността, а неистинността няма нищо общо с Духовността. Колкото по-често се опитваме да показваме на околните някакъв свой създаден образ на спокоен, любящ, състрадателен, разбиращ, постигнал мир и духовност човек, толкова по-често ще боравим с 24-цоловата линия на лицемерието, толкова по-рядко с отвеса и като цяло – ще натрупваме негативност без да го желаем.

 

Надценяване на позитивизма като отчуждение от проблемите

Бих го нарекъл „американски патент”, макар че явлението е присъщо и на европейската култура.

„Бъди позитивен!”, „Мисли позитивно!”

Е, трудно може да се възрази нещо. Позитивното мислене като правило винаги е по-добро от негативното. Но… Колко хора, поели по пътя на Духовността биха използвали тази „формула” само и само, за да не се изправят срещу собствените си вътрешни проблеми, комплекси, травми и страхове? За жалост твърде много.

Има популярно схващане, че когато често си повтаряш, че си смел, че си хубав, че си мъдър, че си късметлия, че си… след време ставаш действително такъв. Същото се предлага да бъде използвано и срещу фобии. По тази причина, вероятно, Гьоте, който е изпитвал страх от тъмното, е ходел нощем да броди в гората, за да се излекува. Не се е излекувал… но това между другото.

По-важното е, че когато човек си налага позитивно мислене, той по същество игнорира тъмните аспекти на живота и битието. Той ги пренебрегва. Обратно – истински духовният човек често пъти е способен на искрено позитивно мислене и възприемане. Тогава не той пренебрегва, а тъмните аспекти на живота и битието някак си пренебрегват него.

Отделен е въпросът, че игнорирането води до влошаване и задълбочаване. Това, разбира се, не означава, че е по-добре да носим всички проблеми на гърба си и да се чувстваме смазани и подтиснати през цялото време, повтаряйки си, че всъщност сме реалисти. Истината е в онова, което непрекъснато повтаряме и рядко вникваме – хармонията. Балансът между оптимизъм, искрен позитивизъм и способност да се изправим срещу истинските проблеми в своя живот и обществото, е гаранция за правилен Път в Духовността.

 

Самоненавист поради несъвършенство

„Обикновеният” (като че ли има „необикновен”) човек иска да обича себе си. „Духовният” човек смята, че не бива, че това е угода на Его-то, път към нарцисизъм и нездрав стремеж към самореализация на всяка цена (без значение за каква реализация иде реч, защото е самоцел). И едните и другите в определен момент могат да започнат да изпитват вина, макар и разнопосочна.

Всички сме грешни – казват едни. Никой не се е научил от грешките си – казват други. Ние, Масоните, искаме да се учим от грешките си. Засега… с променлив успех.

Ще прозвучи парадоксално, но един от важните духовни уроци е този да можеш да простиш на самия себе си. Сред хората, поели по пътя на Духовността, той е особено труден – не бива да забравяме, че при много от тях причината да поемат по този път са някаква вина и угризения. Като добавим, че почти всички духовни учения, в т.ч. и Масонството, ако го погледнем от тази гледна точка, са въздигнали стряскащо високи идеали, съзнанието за невъзможност човек да им отговори подобаващо, може да доведе до прояви на самоненавист, която по правило рефлектира върху околните. Понякога това е и причината същите тези хора да бягат от отговорност или да се пренатоварват с отговорност, да не могат да си признаят грешките и недостатъците или перманентно да си посипват главата с пепел. Накратко казано – крайност и отчаяност в поведението, независимо в коя посока.

Духовността не може да бъде нито „крайна”, нито „отчаяна”.

 

Прекалената толерантност и отказ да се прави разлика между хората

Всеки заслужава състрадание, помощ, прошка и доброта.

Така е, но…

Има голямо количество хора по света (в т.ч. и братя), които са израснали в мизерия, в престъпна среда, сред жестоки и амбициозни хора, сред алкохолици, наркомани. Хора, които по една или друга причина са били ритани, мамени, унижавани в живота или обратно – всичко им е било поднасяно на тепсия. Хора, които дълбоко в себе си са затвърдили максимата, че за да оцелееш, за да успееш трябва да експлоатираш и да се възползваш от слабостите на другите.

От друга страна често пъти толерантният, състрадателният, вършещият добро очаква реципрочност. Духовният човек не вярва в поговорките, че „няма ненаказано добро” и „направи добро и го хвърли в морето”. Ние, масоните, се опитваме да уточним: „Не прави непоискано добро, не оказвай непоискана помощ” и т.н.

Когато споменавам тези разминавания, нямам предвид доверчивите и наивните, а тези, които съзнателно отказват да виждат сенчестата страна на конкретни хора и тези, които приписват „сенчеста страна”, за да могат после великодушно да я пренебрегнат.

Какво общо има всичко изброено с възможността човек да се отклони духовно? Къде е опасността?

Опасността е в ескалацията на реакцията ни и възприятията ни, както и в спонтанна ревизия на отношението  и поведението ни при неоправдани очаквания, при липса на реципрочност, при враждебни действия като отговор на вече сторено добро или толерантно поведение от наша страна. В подобни случаи неизбежно ще нагазим в полето на „справедливостта”, а тя, както знаем е всичко друго, освен толерантна.

 

Вместо заключение

Не рядко, когато обсъждаме един или друг възникнал проблем в българското масонство, поведение на братя, казуси в отделни ложи и конфликти, използваме думата „патерица”. Най-често в смисъл на „несъответствие” между дадена личност и идея, между личност и принадлежност, между личностна неосъщественост и стремеж към високи длъжности като заместител на неосъществена реализация, между „синьо” и „червено” масонство, между…

Често пъти всичко това изброено „между” има своите основания, но то най-често клони към понятието „справедливост”. Да, тя също е важна, но ние сме масони преди всичко заради онзи Път на Духовно усъвършенстване, в търсене на Истината, които да ни направят малко по-добри както в ложата, така и в живота. В този смисъл нека помислим и върху това има ли и какви „патерици” сме склонни да си създаваме и ползваме именно по този Духовен път. Другите патерици с времето ще отпаднат. ◊

 

към начало