.

Занаята и високите степени

 

Артуро де Ойос 33°, GC, Велик архивар и Велик историк на Върховния съвет 33°, Южна юрисдикция, САЩ

 

Бюлетин на ОВЛБ, юни 2017

 

 

В: Какво те подтикна да станеш майстор-масон?

О: възможността да пътувам в чужди страни…[1]

 

Традиционният мизансцен при степените от Занаята е организиран около една тема и едно събитие в Стария завет – изграждането на Соломоновия храм. Целият ни Занаят битува в този контекст, но в ритуала се казва, че ставаме майстор-масони, за да пътуваме в чужди страни. Това е интересен момент. Причина да потърсим посвещаване в третата степен е желанието „да пътуваме” надалеч от Соломоновия храм. Какво ще рече това и къде се намират тези „чужди страни”? Макар да са възможни различни интерпретации на тези изрази, нека помислим за момент върху това, какво отношение имат те към проблеми „отвъд Занаята”. Посветените в някои от високите степени на масонството знаят, че те са позиционирани именно в „чужди страни”, където ни въвеждат в по-обхватна зидарска опитност, излизаща извън пределите на нашия „дом” в Храма на Соломон, и където имаме възможност да научим важни уроци, оставащи недостъпни при първите три степени.

Представата, че високите степени са съществена част от свободното зидарство с нищо не омаловажава стойността на тези от Занаята. Нека по аналогия разгледаме гимназията, която сама по себе си е „завършена” като институция. Никой не би оспорил факта, че абитуриентът е изпълнил учебната гимназиална програма и получил степента, която предлага тя. Само че гимназията не изчерпва изцяло образователните възможности: съществуват професионални училища, колежи, университети, военни академии, както и други институции, където се преподават неща, непознати за гимназията. Не е задължително да се учи след гимназия, но онези, които го правят, научават нови неща и могат да получат по-високи степени, които добавят допълнителна стойност към техния живот, нова опитност, която не може да бъде оценена по достойнство (нито пък подценена) от онези, които не са избрали този път. В същия ред на мисли, отвъд Занаята съществуват други ценни степени, много от които допринасят към или надграждат върху легендите на Символичната ложа и/или съхраняват традиции, стари като масонството от Занаята.

Връзката между него и високите степени наподобява тази между непосредствено и разширено семейство. Тя е плод на естествено, органично развитие и много от високите степени пазят масонски обичаи и легенди, стари като самия Занаят. Понякога се натъкваме на възражения срещу високите степени, които най-често са плод на ограничени познания в областта на масонската история и практика.

При основаване на Великата ложа на Англия през 1717 година съществуващите степени са две. Първата висока степен е фактически тази на Майстор-масона, която е учредена като отделна около осем години след създаването на великата ложа. Първото известно посвещаване в тази степен се провежда на 12 май 1725 година, когато Чарлз Котън и Папийон Бол биват „регулярно направени Майстори.” Създателят на тази степен остава неизвестен. Не се знае по чие разпореждане е учредена, но въпреки това тя е приета като неразривна част от масонството и се разглежда от всички като негова най-важна част.

При все това, свободното зидарство нито започва, нито свършва с трите степени от Занаята. Поддръжниците на противното мнение изхождат от погрешното схващане, че всички велики ложи действат по еднакъв начин. Всъщност отделните велики структури сами определят кои видове масонство ще се практикуват законно в пределите на тяхната юрисдикция, както и кои степени остават част от собствената им система. И, доколкото великите ложи в целия масонски свят са независими, те остават извън влиянието на чужди мнения. Неотменимото право на една велика ложа да включи високи степени в своята практика довежда до това, че някои приемат само една висока степен, а други десет, но всички те се дават от съответната велика ложа; всичките са важни съставни части от нейната масонска система.

Така например в Шотландия (родно място на свободното зидарство) степента Майстор на марката се разглежда като допълнение (завършек) на калфенската и в нея могат да посвещават ложи от Занаята в сътрудничество с Върховния капитул на Кралската арка в Шотландия. Причина за това е ранното навлизане на марката в битността на калфите. Още през 1598 година оперативните зидари в Шотландия започват да регистрират собствени марки при посвещаването си във втората степен. Марковият регистър на ложата в Абърдийн за 1670 година е съхранил имената на четирийсет и девет члена, като само двама от тях не са изобразили марка встрани от подписа си… Тук става ясно, че степента на марката принадлежи към стара зидарска традиция, която фактически предхожда зараждането на майсторската. При това положение не е ли малко самонадеяно да се пренебрегва подобна традиция, като се заявява, че свободното зидарство започва и свършва със символичната ложа?

Разбира се, никой друг, освен шотландските масони, няма право да решава какво именно представлява шотландското масонство, нито да твърди, че шотландците бъркат, като посвещават в степента на Марката в контекста на Занаята; както и никой не може да отсъжда от какво се състои цялото масонство. Някои велики ложи възприемат консервативен подход, докато други включват множество високи степени като неразделна част от своята система. Скандинавските велики ложи например работят „Шведския обред”, система от единайсет степени, всяка от които се приема като съществена нейна част. Интересен е фактът, че колкото по-добре се запознава човек със Старите задължения, които са най-стария масонски документ, толкова повече се убеждава, че те олицетворяват традиции и характер, силно наподобяващи високите степени. ◊

 

[1] В нашия ритуал подобни реплики липсват.

 

към начало