.

Английското масонство и пресата – любов с прекъсвания

 

Сп. „Зидарски преглед“, юни 2017 г.

 

За книгата на брат Пол Колдъруд „Масонството и пресата през XX век.  Едно изследване на националната преса в Англия и Уелс“

 

Представете си, че прочетете следната мини-рецензия:

„За един дълъг период от време тази книга на Пол Колдъруд е един от най-важните и подробни томове, създавани за онези, които се занимават с изучаване на масонството; и тя със сигурност трябва да бъде едно естествено допълнение към всяка масонска библиотека – както в страната, така и по целия свят. Нямам никакво колебание да я препоръчам на всички, които се интересуват от масонската история, като цяло, и от нейната връзка с пресата, в частност.“

Д-р Джон Уейд,

„Арс кватуор коронаторум“, том 128

 

Представете си, че в добавка прочетете и тази мини-рецензия:

„За сериозния масонски учен, както и за онези, които се интересуват от по-широката социална история на съвременна Великобритания, тя е абсолютна златна мина като източник на материал.“

„Дъ Скуеър“

 

Вероятно ще потърсите книгата, за която са написани така похвални думи. Вероятно ще узнаете, че те се отнасят до труда на Пол Колдъруд, озаглавен „Масонството и пресата през ХХ век: едно изследване на националната преса в Англия и Уелс“.

Ще забележите, че отпечатването е осъществено през 2013 година. Може би авторът е сторил това преднамерено – за да бъде осигурено достатъчно време, щото размислите му да бъдат прочетени своевременно и, когато дойде юбилейната 2017-та, някои хора да погледнат на настоящата годишнина с неговите очи.

 

Може би…

Ако се сдобиете с „масонството и пресата…“ – с това „естествено допълнение“ във вашата масонска библиотека – още от първите страници ще разберете, че ще се потопите в обсъждането на въпроса:

„Как и защо публичният образ на масонството се е променил от онзи на високо уважавана елитна организация, намираща се в центъра на обществения живот през първите години на ХХ в., до положението на нещо от периферията, гледано от мнозина с подозрение и неодобрение през 90-те години?“

И малко по-детайлно:

„Как пресата е формирала в продължение на почти 40 години едно или друго положително послание на организацията, въз основа на масивите от новини, които (…) са произлизали от самата организация (превръщайки я в неочакван пионер за съвременната практика на връзките с обществеността)?“

И още – като своеобразна предварителна рекапитулация:

Нежеланието на масонството да се ангажира със средствата за информация след 1936 г. мощно подпомага неговите критици, които избуяват в резултат на развитието на медиите и църквите.“

И като втора рекапитулация:

„През втората половина на века, по-голямата медийна конкуренция породи една по-предизвикателна форма на журналистика и ускори спада на почтителното отношение. В същото време възходът на секуларизма и религиозния плурализъм във Великобритания осигуриха на християнството по-голяма конкуренция и убедиха някои привърженици да предефинират масонството и да го третират като съперник. ‘Културата на конспирацията’ остана през целия период силна, правейки така, че тайната на масонството да се превръща в основна пречка за общественото му разбиране.“

Накрая – като част от последните думи на предговора:

Историята на масонството във Великобритания през ХХ в. е до голяма степен неизследвана област…“

Питате се: нима това е възможно? В днешно време? При наличието на всичките информационни потоци, които обливат човечеството?

Може би и последното твърдение е част от

онази „златна мина“,

чиито врати уважаваният автор е готов да отвори – за всеки сериозен човек, който желае да се запознае по-задълбочено със Свободното зидарство.

Впрочем Пол Колдъруд е брат по масонство – той е секретар на ложа „Quatuor Coronati“ № 2076 към ОВЛА и Престънски лектор*. Приет е за член на Ордена в началото на 70-те години. Към техния край започва да забелязва влошаващия се тон на вестникарските репортажи. По късно ще сподели:

„През 80-те години на миналия век ситуацията бе направо ужасна. Бях изумен от нещата, които четях във вестниците. Тези репортажи не съвпадаха с моите наблюдения.“

Първата глава на книгата започва интригуващо:

На 19-ти февруари 1998 г., в Уестминстърския дворец, командир Майкъл Хайъм се наведе напред, когато се срещна по време на едно неприятно интервю с Комисията по вътрешни работи към Камарата на общините. Заобиколен от напълно враждебна публика и батарея от телевизионни прожектори и камери – гледан от милиони хора по целия свят – той се оказа в положението на човек, който се приближава все по-близо и по-близо до възможността да му бъдат повдигнати обвинения в обида на Парламента и до възможно лишаване от свобода, доколкото се спречкваше по всеки въпрос. Бивш висш военноморски офицер, изтъкнат юрист и говорител на една от най-верните на статуквото организации на Великобритания, той вероятно бе изпаднал в дълбоко чувство на смут по повод кошмарната ситуация, в която се бе озовал. Доколкото в обществения живот пред вратите на някои от колегите му бяха положени предположения за корупция, той затъна дълбоко в мътни води. Постепенно сам се озова обвинен във възпрепятстване на парламентарните процедури, докато плътно се придържаше към смисъла на доверителността – уважавайки тайната на другите – и отказваше да предаде имената на членовете от неговата организация.

‘Наситена с електричество среща’,

както тя бе описана в един от най-сензационните британски национални вестници, ‘Файненшъл таймс’ (20-ти февруари, 1998, с. 12b).

По онова време, Майкъл Хайъм беше Велик секретар на Обединената Велика ложа на старите свободни и приети зидари на Англия – една организация, която бе поддържана като образец за имитация на гражданско поведение, възхвалявана на протежение на повече от един век като ‘великото и доброто’. Едва ли контрастът между ситуацията около масонството през 1900 г. и 1998 г. можеше да бъде много по-впечатляващ. Възможно най-високопоставеното положение, което тази организация заемаше в обществото през 1901 г., бе изразено с ентусиазъм от Едуард VII, когато той заяви пред нейните членове:

‘Като защитник на английските масони, аз ще продължавам да се грижа за вашите интереси и да се радвам на просперитета и развитието, които очаквам за вас в бъдеще’ (‘Таймс’, 21-ви март, 1901, с. 10а).

Също толкова ентусиазирано, 50 години по-късно, Джордж VI заяви, че ще се моли, щото масонството

‘да продължи да поддържа онова благотворно влияние, което го е характеризирало в миналото’ (‘Таймс’, 7-ми ноември, 1951, с. 2g).

И все пак, от края на 1990 г. един широк спектър от критици започнаха да изразяват безпокойства и да огласяват убеждението, че масонското влияние е играло някаква неуместна роля в обществения живот (Парламент на Великобритания, Камара на общините, Селекционна комисия, ‘Втори доклад относно масонството в публичния живот’, Лондон, 19-ти май, 1999, секции 32-6). През ХХ век, редиците на масонството включваха не само крале, но и архиепископи, съдии, правителствени министри, кметове и легиони от други изтъкнати лица (Приложение 1).“

Приложение 1 изпълва 14 страници с имена, за които следва да се предполага, че – освен със своята висока позиция в обществото – са били достатъчно широко известни и с принадлежността си към Ордена.

 

Брат Пол завършва тези свои въвеждащи разсъждения със следните изречения за английското масонство – все още най-общи:

„Обяснението за неговото падане от такава висока позиция до едно положение на дълбоко подозрение, за да бъде обвинявано в назначаването на приятели и сътрудници на ръководни длъжности, без да се взема предвид тяхната квалификация, обвинявано в корупция и богохулство – това стои в основата на тази книга. Тя представлява история, която Юрген Хабермас би разпознал като продължение в развитието на публичната сфера (‘Структурната трансформация на публичната сфера’, Кеймбридж, Масачузетс, 1989) – в която общественото мнение (поставено в състояние на тревога и – по такъв начин – повлияно от една могъща преса) е провокирало подозрения и е реагирало посредством натиск: институциите да променят политиките си.“

Тук заслужава да бъде отбелязана следната верига от причинно-следствени връзки: „могъщи“ медии – формирано „състояние на обществена тревога“ – провокирано обществено „подозрение“ – обществен натиск „върху институциите“ – промяна в „политиката на институциите“. Ако пред могъщите медии бъде поставена още една брънка, която сочи към причините определени средства за информация да са могъщи, то всеки член на обществото може да види себе си в една достатъчно прозрачна схема, в която на него му е отредено мястото на управляван елемент с дистанционно контролиран часовников механизъм.

Брат Пол веднага поставя въпроса:

„Защо темата е важна?“

И започва да изрежда аргументи:

„Първо, защото членството в масонството – при все и до голяма степен неизвестно извън неговите собствени редици – бе многобройно през целия век. Днес, и през последните 110 години, масонството е било измервано в своето глобално членство (по всяко време) с милиони. Само в Англия и Уелс то претендира да има към 1999 г. около 300 000 членове: това е два пъти по-голям брой от членовете на Британския съюз на баптистите (150 000), въпросният брой е по-голям от броя членове на Еврейската конгрегация в Англия и Уелс (267 000), еквивалентен е на броя, принадлежащи към Британската методистка църква (293 000) и е почти толкова голям, колкото е броят на индийската общност на сикхите във Великобритания (307 000). На второ място, масонството е не само някакво многобройно тяло от хора, но то е включило в своя състав много от най-високопоставените фигури на британското общество. Всички големи не-католически религии в страната се радват на топла връзка с него, като и двете страни си осигуряват в това отношение значителна взаимна подкрепа (вж. по този повод Глава 5). Да бъдат обвинени за участие в някаква зловеща организация – това бе изключително сериозен публичен проблем за тази армия от уважавани лица. Внушението, което битува от 50-те години насам, че кралят и архиепископът на Кентърбъри са богохулници, едва ли би могло да бъде пренебрегвано, независимо че едва ли би могло и да повиши възможността за обезсилване на англиканската църква. Трето, масонството е едно от най-големите филантропски тела в страната с фондове от над 300 милиона паунда в края на века (вж. Глава 9). Четвърто, неговите чуждестранни членове по различно време бяха в сърцевината на политическия и религиозен конфликт в цяла Европа и допълнително, впоследствие – осъдени от Ватикана и преследвани от фашистките и комунистическите режими. Водещ оксфордски историк потвърди, че

‘има основания’

– както ще се види –

‘да се каже, че това е едно от най-важ­ните, и едно от най-недооценяваните, английски културни влияния върху Европа през последните два и половина века’ (Дж. М. Робъртс, ‘Митологията на тайните общества’, Лондон, 1972, с. 30).

Пето, масонството е допринесло значително за архитектурното наследство на нацията, добавяйки почти хиляда постройки в обществената среда и спечелвайки [по този повод] най-високите награди. И накрая, неговите превратности през ХХ век предоставят един инструк­тивен урок в областта на корпоративната комуникационна стратегия.“

Нататък брат Пол намира за необходимо да посвети далеч не една и две страници на масоните – най-общо, след което: на произхода на Ордена, на масонството през ХVІІІ век, през ХІХ век и – напълно естествено – през ХХ век. По такъв начин

 

проблематиката, свързана с публичния образ на масонството в Англия и Уелс,

 

се оказва вписана в твърде широка панорама, в измеренията на която могат да бъдат търсени причините за динамиката в неговия образ пред обществото.

Навсякъде брат Пол се позовава най-педантично на множество източници. Работи като лабораторен учен. И независимо, че в текста му могат да бъдат открити много общоизвестни положения, любознателният читател ще открие и интригуващи подробности. Например:

Въпреки че [масонството] е отворено за всички социални класи – и членовете му се гордеят с мантрата си, че всички членове са братя и равнопоставени – в действителност, финансовите разходи, свързани с поддържането на членството, са предопределяли обстоятелството, че то традиционно е привличало своите нови членове главно измежду по-заможните сегменти на обществото. Този социален уклон е особено забележим преди 1945 г.“

„Свободното зидарство влезе в ХХ век с облика на аристокрацията и средната класа, но с напредването на века – и след като преразпределението на богатството стана по-ефективно – социалната смес стана по-богата.“

„Традиционната любов към тайната, с която Свободното зидарство е добре известно, частният характер на сбирките му и трудностите да се стане негов член – всички тези обстоятелства са му спечелили едно погрешно разбиране извън организацията и подозрението на мнозина.“

„Точният произход на масонството не е известен. По-ранните оцелели документални доказателства за неговото съществуване идват от първата половина на ХVІІ век. Протоколите на масонското дружество в Лондон описват ‘оформянето’ на масони още през 1620 г., въпреки че има много неяснота относно онова, което тогава всъщност се е случило, както и дали то е било масонство като философско дирене или е имало повече общо с работата с каменоделците. Най-ранното документирано доказателство за инициирането на не-занаятчийството като масонство описва приемането на сър Робърт Морей в една шотландска Ложа през 1641 г., последвано пет години по-късно от посвещаването в английска Ложа на антикваря и астролог Елиас Ашмол.

Ясно е обаче, че корените на масонството отиват по-назад във времето – но има много несъгласия по въпроса: колко далеч трябва да се отиде. Множество теории са били авансирани, за да се обясни произходът му, но най-широко възприетите и достоверните се фокусират върху съображението, че модерното ‘спекулативно’ Зидарство (т.е. онова, което е фокусирано върху разсъжденията за морала, идеите и философията, а не върху практическото каменоделство) е пряк потомък или имитатор на късно-средновековните организации, наподобяващи гилдиите, които са се състояли от каменоделци, организирани главно за търговски цели. Много учени, включително Р. Ф. Гулд, главният масонски историк на викторианската епоха, са се застъпвали за прекия произход на съвременното масонство от ложите на каменоделците (оперативни зидари), преминали през преходна фаза – приемането на неоперативни зидари през ХVІІ век – докато ложите постепенно са станали изцяло съставени от неоперативни, спекулативни масони. Подобна тенденция е отбелязана (…) и в други задруги през ХVІІ век:

‘През 50-те години на ХVІІ век тъкачите се оплакват, че техните ръководители са позволили гилдията да бъде наводнена от «неопитни членове» и че по това време сред персонала на този еснаф «не можело да бъдат открити истински манифактурни работници».

Приемът по наследство или след плащане в брой, както и приемът на «любими братя» (един друг евфемизъм, с който са обозначавали онези бизнесмени, които не са имали достатъчно практика в сферата на търговията), далеч надхвърлял броя на тези, които разполагали с необходимия стаж.’“

 

Такива архивни констатации провокират въпроса: ако споделените примери са били масова практика, как се е осъществявало производството и търговията?

 

Брат Пол продължава:

В едно от последните изследвания относно трансформацията на обществата на каменоделците Маргарет Джейкъб предположи, че икономическите фактори са окуражили масоните да отворят вратите си за нов клас членове. Тя твърди:

‘В градска Шотландия и Англия от ХVІІ век, където непротекционистката, отворена икономика, основана върху надничарството, била станала далеч по-прогресивна в сравнение с останалата част от Европа, ложите започнали да констатират, че броят на техните членове намалява. Те пристъпили към прием в по-голяма степен на не-зидари (sic), защото им били необходими пари от събираните във връзка с членството такси.’

Освен това, престижът и закрилата, предоставяни от членовете-джентълмени, може да са играли важна роля в убеждаването на масонските оперативни ложи да разширяват своя членски състав в тази посока. Защо богатите мъже са правели опити да се присъединяват към събранията на занаятчиите каменоделци от ХVІІ век? Това често се дължало на екстравагантните твърдения, с които тези ложи се гордеели: произход от древния свят и претенция за връзка със знаменити, при все и митиологизирани, фигури като тези на Питагор и Хермес Трисмегит. Тези твърдения възбуждали интереса на една Ренесансова Европа към алхимията и неоплатонизма, към славата на математиката и стремежа да се възвърне древното знание. Примерите, доказващи този дух, включват масонски посвещения като това на антикваря Уилиам Стиклей, чието

‘любопитство го отвело дотам, щото да бъде иницииран в мистериите на масонството, подозирайки, че то носи в себе си останките от тайните на древните’.

Биографът му, Дейвид Бойд Хайкоук, опис­ва подробно неговия ентусиазъм (…). Както отбелязва историкът Роналд Хътън,

‘интересът на Стиклей към Свободното зидарство първоначално бил достатъчно силен, за да основе през 1721 г., скоро след своето посвещение, и собствена Ложа. Но той, изглежда, малко след това е изоставил участието си.’

Докато масонството дълго време не могло да отговори на интелектуалните и духовни нужди на Уилям Стиклей, тази идея – че благодарение на историята скритото древно знание може да бъде предадено чрез елити, посветени в тайните – продължавала да има силно влияние и след 20-те години на ХVІІ век.“

 

Преминавайки с конспективни наброски през историята на масонството  и озовавайки се в ХХ век, Брат Пол ще отбележи (тук-там с някои повторения на вече споделени мисли – може би, с цел постепенно постигане на акцент):

Въпреки застъпничеството си за универсално Братство и егалитаризъм, разходите, свързани с придобиването на членство в масонството и оставането в него (в Англия и Уелс), традиционно ограничавали фокуса на Братството – така че то се е оказвало в състояние да приема и запазва предимно мъже с финансови ресурси (…). Така, през 1900 г., изглежда е било доминирано от богати мъже – и по-специално членове на монархически династии, перове, бизнесмени от средната класа, военни офицери, духовници и политици.“

„През втората половина на ХХ век неговите идеали да бъде Братство за всички хора, стават по-реални поради обуржоазяването на по-горните слоеве на работническата класа. (…) По този начин, през века то привлича мъже от широк кръг среди във Великобритания и нейната империя, обединени от почит към Бога, традиционализма и обществото.“

„При все че масонството във Великобритания влиза в ХХ век като голяма организация, силно покровителствана от кралските особи, възхвалявана от църковните лидери и добре представена в правителството, то се оказа в положение да се отбранява към края на столетието, изправено пред силния хор на критиката и подозрението от страна на Парламент, църкви и преса, и одобрявано публично от малцина. (…) Тази трансформация бе поразителна – по-скоро образна, отколкото съдържателна. В края на века декларираните цели и задачи на масонството са били същите, каквито са били и в неговото начало, и няма убедителни доказателства, че действителните му действия са били различни от обявените цели.

По дефиниция, масоните са традиционалисти – остро противопоставящи се на промените. Те охраняват чистотата на своите ‘древни’ традиции срещу експериментите на модернизаторите, декорирани с разпаленост, която е твърде необичайна.

Доказателство за тази съпротива срещу промяната е било демонстрирано в редица случаи, като например при опи­тите от страна на водещи фигури в ОВЛА между 1912 и 1914 г. да създадат еквивалент на ‘Провинциална Велика Ложа’, която да администрира лондонските Ложи. Тази предложена иновация е провокирала ожесточена съпротива, тъй като идеята е била разглеждана като заплаха за статута на Лондон в рамките на масонството; и е била победена в обстановката на широка публичност.

В рамките на масонската установеност, реформаторите бяха по-успешни в периода след 1980 г., когато се опитаха да променят санкциите, споменати в Задълженията при инициация, както и да заменят ‘тайната’ дума в Кралската арка. Въпреки всичко, и двете начинания – плюс опитите за продажба на Кралската масонска болница – провокираха гръмогласна враждебност, значителна публичност и (в случая с болницата) съдебни спорове. На такъв фон изглежда почти сигурно, че всеки опит за отклоняване на масонството към канали за корупция или за извършване на фундаментални промени в организацията би срещнал опозиция и публичност. Медиите и репортажите обаче не отразиха никакви такива раздвижвания и масонството със своя дълбоко поддържан традиционализъм излезе от ХХ век със същите фундаментални вярвания и стандарти, които бе прокламирало през 1900 г. Но онова, което се бе променило обаче – и то в значителна степен – бе възприемането на организацията от обществото.“

„За да се направи подробно изследване – което, освен всичко друго, да е и управляемо в неговия обхват – фокусът в тази книга бе концентриран върху развитието на образа на организацията чрез националните вестници. Последните оигуряваха на публиката в Англия и Уелс едни от най-влиятелните източници на информация през ХХ век. Значението на националните вестници бе добре илюстрирано през 1952 г. от доклад на ЮНЕСКО, в който се казваше, че

‘Великобритания има най-голямото потребление на вестници на глава от населението в света’.“

„Това проучване води до заключението, че способите, чрез които масонството е общувало с пресата, са имали голямо влияние върху начина, по който то е било представяно в медиите. Промените в политиката на връзки с обществеността от страна на организацията са влияели не само върху обема и съдържанието на репортажите, но и върху техния тон. Приливите и отливите на вниманието от страна на пресата през ХХ век са означени върху следващата графика, която показва броя на статиите с масонско съдържание, публикувани всяка година в един напречен разрез на четирите вестника с най-голям тираж.“ (Вж. графиката на с. 70)

„За да се получи възможната конкурентна представа относно отразяването на масонството от всеки вестник през ХХ век, само вестници, които са били изчерпателно индексирани към времето, взето предвид от проучването, са показани на тази графика. Те са представени от водещите лондонски и провинциални ‘качествени’ публикации (на ‘The Times’ и ‘The Guardian’), от ‘популярния’ вестник ‘Mirror’ и от най-стария неделен вестник ‘Observer’. Графиките отразяват поразително сходни тенденции, показващи пик, който се пада на времето около 1905 г., стръмно издигане след 1918 г., отново спад в края на 30-те години и оставане на рекордно ниски нива до 80-те.“

„В тази книга се проучва следният въпрос: по какъв начин толкова много подробна информация за една организация, която традиционно е възбуждала вниманието заради нейната тайна, е попадала в ръцете на медиите докъм края на 30-те години. Също така в книгата се проучва въпросът: как и защо организацията в Англия и Уелс възприема след въпросното време един по-сдържан подход към медиите? Благодарение на сериозното си оттегляне от публичното пространство за повече от 40 години Обединената Велика ложа на Англия (ОВЛА) създава вакуум на информация и разбиране – позволяващ постепенното натрупване на подозрения и обвинения по адрес на Ордена и увреждащ неговия публичен образ.“

„Това изследване на масонството и пресата в Англия и Уелс е разгледано в контекста на редица социални тенденции – такива като спадът на уважение, ерозията на неприкосновеността на личния живот, по-голямата конкуренция в медиите, появата на по-агресивна и разследваща журналистика, последиците от медийната изолация и възхода на професионалните отношения с обществеността. За британското масонство спадът на почитта (…) има важни последици, защото значимите стълбове на подкрепа – като например монархията, аристокрацията и църквата – са загубили голяма част от своята сила към средата на века.“

„Историята на ОВЛА има особено значение, като случай за изучаване на следния въпрос: какво отношение да не се проявява по адрес на комуникациите, как една златна репутация се оказва почти пропиляна и как други структури на статуквото, като монархията, са преодолели подобни предизвикателства.“

„Анализът на новините с масонска тематика в националните вестници през ХХ век разкрива редица повтарящи се теми. (…) Участието в политиката на отвъд­морските масони и свързаното с това нарастване на подозренията за намеренията на организацията е една от най-откроимите от тези теми. Друга тема представлява връзката на масонството с различни религиозни организации. Трета тема се отнася до ентусиазираното участие на членове на кралското семейство, както и други водещи фигури, в живота на организацията. В началото на века, вестниците описват многократно добродетелните дейностти на масонските Ложи, както и огромното разрастване в измеренията на Братството, а и изграждането на много впечатляващи сгради.“

„Докато броят на статиите – публикувани в националната преса – които опис­ват масонските организации за мъже, са се леели през ХХ век с хиляди (а към тях са се добавяли и такива в масонските вестници като: ‘масоник рекърд’ и ‘Фриймейсън’), то броят на статиите, свързани с масонски организации за жени достигат само няколко дузини. Последните регистрират главно големи годишнини – като например: 21-вия рожден ден на Почтеното братство на древните масони, и диамантената годишнина на неговия наследник, Ордена на жените свободни зидари. Този оскъден медиен профил отразява малкия брой хора, участващи в женското и смесеното масонство – тези, които са се трудели под спънките, идващи от забраната на ОВЛА, възпираща много ортодоксални масони да подпомагат тяхното развитие. Дълбоката неприязън към смесеното зидарство, отстоявана от ОВЛА, изглежда е основана на страха, че жизненоважната братска хармония би могла да се окаже застрашена от свръхблизките отношения между членовете и съпругите и приятелките на другите братя. Може би, най-голямата от масонските организации на жените във Великобритания е наброявала в нейния пик по-малко от 350 ложи на Занаята – в сравнение с почти 10 000 ложи за мъже. Надеждата, че един ден, мъжкото признаване може да бъде осъществено, също се приема без охота от организациите на жените във Великобритания в търсенето на някакъв възвишен профил в пресата или в правенето на каквото и да било, което още повече ще противопостави ОВЛА и ще направи сговорчивостта по настаняването под един покрив още по-трудно. В малко на брой случаи, на доста отдалечени интервали от време през целия век, журналисти описват, с разбираема изненада, съществуването на масонство за жени. Собствен медиен профил на последното почти не е съществувал и някакъв негов принос към представите на гражданите за масонството е дори още по-малък. За съжаление, поради това, тази книга, като проучване на масонството – така, както то е било видяно през призмата на националната преса за Англия и Уелс – съдържа малко дискусии върху масонството на жените, защото това е предмет, по който почти не са правени публикации. Библиографията по този въпрос е също съответно малка. (…) Без съмнение, женското масонство във Великобритания е достойно за по-дълбоко академично изследване.“

„Липсата на научни изследвания по отношение на британското масонство е било изказвано със съжаление от редица историци. Това оплакване бе добре изразено от Джон Робъртс, директор на Мертън Колидж, Оксфорд, и е толкова вярно днес, колкото е било, когато той е написал преди 40 години:

‘Сюрпризиращо е, че в страната, която даде масонството на света, то не предизвиква почти никакъв интерес от страна на професионалния историк. То бива рядко отбелязвано в общите книги, а монографиите обикновено са писани само от онези, които лично са участвали като представители на Занаята.’“

 

Сп. „Зидарски преглед“, май 2017 г.

Превод от английски: МУ брат Илия Кожухаров

 

към начало