.

За юбилеите и историята

Малък ескиз, провокиран от смутни идеи

 

 

Илия Кожухаров, Стар велик оратор на ОВЛБ,

Главен редактор на сп. „Зидарски преглед”

 

 Бюлетин на ОВЛБ, февруари 2017 г.

 

 

Следващият текст представлява акт на гостуване на сп. „Зидарски преглед” върху страниците на електронния вестник Бюлетин на ОВЛБ, имащ отношение към няколкото юбилея, които отбелязваме през настоящата 2017 г.: 300-годишнината от основаването на Великата ложа на Лондон, прераснала по-късно във Велика ложа на Англия, 100-годишнината от създаването на Великата ложа на България и 25-годишнината от раждането на Обединената велика ложа на България. Тези годишнини ще стоят във фокуса на следващите броеве и на сп. „Зидарски преглед”.

Следвайки традициите на списанието – в това число и онези, които са били култивирани по време на съществуването му през първата половина на ХХ век – неговият редакционен екип ще се постарае да предложи по този повод текстове, които да спомогнат за по-дълбокото аналитично вникване в същината на масонството и в търсенето на неговите корени в цивилизационното развитие на човечеството.

 

 

Всеки юбилей подтиква властно мисълта да се обърне към историята, към миналото, в което по времето, когато то е било настояще, вече се е съдържало бъдещето – така, както във всеки желъд се съдържа бъдещ дъб.

А когато в една година се съберат няколко юбилея, няколко истории…

Преди много десетилетия Никола Вапцаров забеляза, че животът, превърнат в текст върху „пожълтелите страници” на историята, „ще мирише и горчи като отрова”, ако бъде „разровен”. Сподели в рима, че „клишетата” на нейните „томове грамади” трябва да бъдат четени с поглед „под буквите и редовете”. Стигна дори до прозрението, че тя, историята, ще хване „контурите само”, а вътре „ще бъде празно”. Сега можем спокойно да се запитаме: само към историята на неговото време ли следва да бъдат отнасяни такива интуитивни видения? Впрочем, дали те са били само интуитивни?

Отбелязваме 300-годишнината на световното масонство. Така твърдят много лозунги, много афиши. Нещо повече, някои извикват към нас:

 

„300 ГОДИНИ ОТ ДАВАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА.”

 

И така: не от „получаването”, не от „приемането”, а ни повече, ни по-малко – от ДАВАНЕТО! Нима това не е твърде нескромно, за да бъде прегърнато спокойно, за да бъде прието безрезервно от всички нас?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Други не ползват глаголи от рода на антонимите: „давам” – „вземам”. Те просто съобщават:

„ПРАЗНУВАМЕ 300 ГОДИНИ СВОБОДНО ЗИДАРСТВО!”

Sic!

 

 

А някои – все под лозунга „300 ГОДИНИ МАСОНСТВО” – обвързват този юбилей с някаква идея за „тривековно колоездене” (?!): („TERCENTENARY BIKE RIDE”). И поясняват:

„В петък, 2-ри юни, 30 велосипедисти от нашата провинция ще бъдат видени да стартират тридневен велопоход от Уайтхейвън до Съндърленд, от бряг до бряг, в съвместно фестивално събитие.

Тази велоезда е ограничена до 30 велосипедисти (всеки колоездач ще представя десет години от Масонството – такова, каквото го познаваме). Интересът към това събитие ще бъде голям. Ето защо, свържете се с … (тук се посочват лице и адрес за контакт) за повече информация или за запазване на място.”

 

Между другото, при такива обстоятелства лесно може да възникне въпрос: толкова ли във Великобритания не биха могли да се намерят 300 велосипедисти, които да вземат участие във въпросния велопоход, за да не се налага афиширането на някакво уравнение от рода на:

„1 велосипедист = 10 години”?

От друга страна, откриват се английски братя, които се осмеляват изрично да подчертаят по отношение на Свободното зидарство:

„То е съществувало около нас в продължение на повече от 300 години…”

 

Повече от 300 години…

Но колко?

В своята „История на Франкмасонството” известният френски историк Кристиан Жак е посветил цяла глава, обозначена с показателния титул:

„Франкмасонството не възниква през 1717 г.”

Изглежда напълно естествено. Нали за да има обединение, първо трябва да има организации, които да се обединят. В такъв случай, как да се обяснят посланията за „300 години масонство”? Или съществуването на масонството трябва да бъде приемано тогава – и само тогава – когато се е зародила институцията „Велика ложа”?

Във все същата книга, след главата, обозначена като:

„Митичният произход на франкмасонството”,

следва друга, която ни повече, ни по-малко гласи:

„Великата ложа на Древен Египет”.

Sic!

А нататък са подредени още 5 глави преди да дойде редът на титула:

„Залезът на старото масонство”.

При това, Кристиан Жак предупреждава изрично, че в своя труд той се заема да разглежда масонството

„като историческо явление, по същия начин, както империята на фараоните или средновековното християнство”.

 

Сиреч, обещава, че ще пише единствено и само като учен, без предварително да се ангажира да доказва или оборва едни или други създадени и наложени представи. Но Кристиан Жак е египтолог. Ето защо, не е изключено той – дори и неволно – да е ориентирал изследванията си именно към една „египетска” отправна точка.

В публикацията на брат Анри Жан Бол от 1938 г., отпечатана в Женева („Алпина”, кн. 4) и препечатана през същата година в превод на български („Зидарски преглед”, кн. 5), се търси друг паралел – между масонското учение и конфуцианството.

Сега изглежда полезно да бъдат прочетени няколко фрагмента от този текст – с техния, като цяло, съхранен правопис:

„В центъра на конфуциевото учение стои развитието на хармоничната личност, ‘на благородника, който трябва да стане водител на своя народ.’ Чрез влияние и пример трябва той да действува на околната среда и да стане културен творец. (…) Само спокойната мъдрост, която се намира в него, е в състояние да създаде оная хармонична сила, която образува основата на един постоянен, подтикващ човечеството и ощастливяващ ред. Колко сме близко ние тук със символизма на нашите три стълба: на мъдростта, силата и хубостта, върху които почива храмът на хуманизма!”

„Една малка книжка – ‘Та Хюо’ (‘Великата мъдрост’), която е създадена от кръга на Конфуций, ни окуражава като стар познат. Там се казва: ‘Пътят на великата наука се състои в ясното разгръщане на първичните ясни заложби, в любовта към човечеството и в това да се постави като цел най-голямата вещина и да се държи на нея.’ Създаване на способни, хармонични хора, възпитани в любов към човечеството, не е ли това нашият св∴ з∴ идеал?”

„‘Та Хюо’ не е нищо друго, освен царско изкуство. Двата полюса, около които се въртят гледищата на Конфуций и неговата школа, са индивидът и обществото, т.е. образуването на собствения характер и любовта към ближния. На св\ з\ език ние наричаме това работа върху грубия камък и братска верига. Самоопознание, самоовладяване, самооблагородяване – са основните понятия на зидарското възпитание. Подобни пътища набелязва също и авторът на ‘Та Хюо’ с ония ясни изводи, които са свойствени на китайския начин на мислене: ‘Знае ли се целта, има постоянство; има ли постоянство, има спокойствие; само спокойствието води към вътрешен мир; само вътрешният мир прави възможно сериозното размишление, води към това, което се желае да се постигне.’ Не е ли този вътрешен мир това, което значи майсторство в царственото изкуство?”

„Но нека да прочетем по-нататък в книжката на този китаец, толкова близък духовно на нас, св∴ з∴ ‘Тъй като първоначално старите в света са искали да разгърнат ясните заложби, то те са подредили своята страна. За да подредят своята страна, наредили са най-напред своя дом, облагородили са най-напред собствената си личност. За да облагородят собствената си личност, стремили са се към истинско душевно настроение. За да се постигне истинско душевно настроение, стремили са се към истината на мисълта. За да получат истинна мисъл, стремили са се към съвършено познание. Съвършеното познание почива, обаче, върху наблюдение на действителността. Само чрез наблюдение на действителността се постига съвършеното познание; само чрез съвършено познание мислите стават правдиви. Само чрез истински правдиви мисли се постига истинско душевно настроение; само чрез истинско душевно настроение може да се облагородим; само чрез самооблагородяване може да наредим своя дом; само чрез нареждане на своя дом може да се дойде до ред в страната; и само чрез ред в страните се достига до мира на земята.’”

„В учението на мъдрия китаец, който е написал ‘Та Хюо’ можем да задълбочим и затвърдим нашите схващания за царското изкуство. Тази еднаквост на нашето мисловно богатство с тази още по-стара китайска традиция ни показва още веднъж колко дълбоко е проникнал копнежът на висшата душа към мир и хармония. Тя ни показва, обаче, и еднаквостта на човешкия дух: когато се отнася до най-висшите цели на човечеството, то съществува само един път, все едно, дали между дирещите лежат столетия или цели части от земното кълбо, или грамадни морски ширини. И в тази еднаквост на духа ние преживяваме, за наша духовна гордост, голямата действителност на братския съюз.”

„Св∴ з∴ и конфуциевият идеал за мир са най-тясно свързани.”

„Забележително за китайската култура е обстоятелството, че не се почитат, както при нас, като герои военните и държавни преустроители, владетели и политици, а (…) хората, които в служба на страната (…) пренебрегват разкоша и великолепието и покровителстват духовната култура. На големия мъдрец, не на пълководеца, е издиган паметник и храм. Самият император – и това до последно време – е слизал от коня, когато неговият път е водел покрай един такъв паметник на мъдростта.”

При такива съпоставки вероятно някои братя – поне някои братя! – ще се запитат: не изглежда ли някак преекспонирана идеята за 300-годишен юбилей на едно човешко обединение, което просто е преоткрило и издигнало като свой идеал морални ориентири с хилядолетна традиция? Други – може би, мнозина други – ще възнегодуват от самото огласяване на подобен въпрос. И изобщо, защо трябва да бъде следван Конфуций в неговото виждане за смисъла на човешкия живот като неотнимаемо свързан с живота на обществото, след като ние ставаме свидетели на други примери.

Предложен е за прием мъж, който няма висше образование. Следва реакция:

„Той не е за нас!”

Предложен е за прием мъж, който не покрива някакъв неписан стандарт за материално богатство. Следва реакция:

„Той не е за нас!”,

след което се привеждат „исторически” свидетелства. Дори се огласява „осветена” от традицията максима:

„Масонството е за богати хора!”

Конфуций и последователите му настояват (и братя от Великата ложа „Алпина” се съгласяват):

„Само чрез съвършено познание мислите стават правдиви. Само чрез истински правдиви мисли се постига истинско душевно настроение; само чрез истинско душевно настроение може да се облагородим.”

Високопоставен масонски офицер обаче огласява обструкция:

„Масонството трябва постоянно да бъде обвивано и пазено в ‘розова мъгла’!”

А търсенето на истината? Остава ли това занимание масонска ценност? Или не? И защо в братските градежи самата фраза „търсене на истината” се среща така рядко? А когато думата „истина” случайно бъде употребена, никой не поставя въпроса за признаците, по които бихме могли да я разпознаваме, за критериите, въз основа на които да прокарваме демаркационна линия между истина и неистина? Цитирането на утвърдени (и поради това – предпочитани) източници дава ли ни гаранция за истинност?

Впрочем, ако времето на Конфуций или времето на древните египтяни се приема от някого като твърде отдалечено и като достатъчно размито откъм граници, за да бъде отбелязвано със съответни юбилеи, то може да се обърне поглед към изследвания, които сочат по-близки епохи. Например, към професор Дейвид Стивънсън и неговата книга „Изворите на Свободното зидарство”, с показателното подзаглавие „Шотландското столетие 1590–1710” (Лондон, „Кембридж юнивърсити прес”, 2001).

Със сигурност авторитетното университетско издателство е намерило за възможно да приеме, че авторът предлага сериозни доказателства, за да си позволи да отпечата книга, в която се обявява, че – на фона на „продължаващия и днес разпален дебат” относно истинските корени на масонството, на фона на „преобладаващото предположение”, че „то се е появило около началото на ХVІІІ век в Англия” – в действителност началото на „съвременното масонството е положено в края на ХVІ век в Шотландия”, когато „е била създадена система от ложи” въз основа на „обреди и тайни, съчетаващи средновековната митология с Ренесансовите ценности”.

Професор Стивънсън е почетен професор по шотландска история в университета „Сейнт Андрюс”. В кръга на неговите интереси стоят революционните събития в Шотландия през първата половина на ХVІІ век, както и ранните свободнозидарски ложи, техните организационни принципи и членски състав.

При това, нито професор Стивънсън е единственият учен, който отпраща масонството към по-стари извори, нито неговият труд представлява някаква солова изява в това поле на изследвания. Могат да бъдат посочени още много подобни опуси, чиито автори – без да са чели някога Никола Вапцаров – са установявали, че „клишетата” на историческите „томове грамади” трябва да бъдат четени с поглед „под буквите и редовете”. По този повод, заслужава да бъдат припомнени някои от презентациите, направени по време на ІV-та международна конференция по история на масонството в Единбург, 24-26 май 2013 г. и отразени в Бюлетина на ОВЛБ, юни, 2013 г. Така например, един от докладчиците, Брат Тревър Стюарт, Стар майстор на ложа „Quatuor coronati” в Лондон, коментира ръкопис, открит в архивите на Единбург, датиран от 1696 г., който представлява първият в света записан ритуал в умозрителното масонство.

Един втори артефакт, представен на същата конференция, е дървен сандък на ложа (Mark Box), предназначен за съхранение на документи и пари, с инкрустирани върху стените му масонски символи: прав ъгъл и пергел, както и година – 1670-та. Според лектора, брат Робърт Купър, Куратор на Великата ложа на Шотландия, става въпрос за установен реквизит на ложата в Абърдийн, факт, засвидетелстван и в открита по-рано Матрикулна книга на същата ложа.

Сега – нещо друго.

Вероятно не би се намерил по света брат, който – особено в настоящата юбилейна година – да не чуе стотици пъти името на кръчмата „Гъската и скарата” („Goose and Gridiron”), където преди три века се е случило знаменателното обединение на четирите лондонски ложи. Ето какво обаче може да бъде открито в кн. 4-5 на „Зидарски преглед” от 1939 г. (на свой ред – превод от публикация в „La chaîne d’union” („Веригата на съюза”) от с.г.):

„Кръчмата ‘Гъската и скарата’ (…), преди големия пожар в 1666 година (…), е служела едновременно и като салон за концерти. Музикалното дружество, което организирало тия концерти на определени дати, било поставило над портала своя емблема, състояща се от един лебед и една арфа. Арфата била заменена с лира при възстановяването след пожара. Минувачите, слабо осведомени по митологията, вярвали, че се касае за една гъска и една скара. И това е дало името на кръчмата, под което наименование тя влезе в историята.”

Точно това „влизане в историята” видимо се споделя от онези автори, които твърдят:

„Ние помним нашата история”,

при което уточняват, че тя започва не в някакво твърде далечно минало, а някъде („circa”)

„около 1717 г.”

Когато бъде възбудено едно или друго символно изразяване на идеи – особено когато става въпрос за учение, за чиято идеология дефинитивно се твърди, че е представяна по традиция чрез система от символи – тогава едно елементарно съобщение за „слабата осведоменост на минувачите по въпросите на митологията” не изглежда подобаващо сериозен аргумент. Той не може да оправдае мълчаливото съгласие, по силата на което думи като гъска, скара и кръчма да попаднат и останат в масонската история (колкото и да имат смисъла на странична и маловажна декорация). Най-малкото, у всеки непредубеден читател би останал горчивият привкус на съмнението, че и онези първи лондонски свободни зидари, които са проправяли историческа пъртина за следовниците си, не са обръщали голямо внимание на символите. В противен случай, защо биха позволили генезисът на тяхното обединение да получава такава окраска?

А в иносказателен план лебедът е сериозно натоварен със символика. Според гръцката митология, слънчевият бог Аполон е имал колесница, която е била теглена от лебеди. С нея той пътувал всяка пролет до земите на северния вятър, където много птици прелитали, за да прекарат лятото и есента. В същото време, вероятно далеч не случайно лебедът е бил считан за олицетворение на непорочността, на целомъдрието. (И тук – колко парадоксално! – старите гръцки разказвачи на легенди сякаш не са забелязали никакъв конфликт, когато са стъкмили повествованието за Зевс, който се преобразил именно като лебед, за да съблазни и обладае съпругата на спартанския цар Тиндарей, Леда. Какво оскверняване на символа за непорочност – бихме отбелязали ние.)

Освен всичко друго, Аполон е бил олимпийският диригент в ансамбъла на музите. Ето защо, далеч не случайно, той е бил изобразяван с лира – една сестра на арфата – в ръце. А лирата е била натоварена ни повече, ни по-малко със символното послание на страстния човешки стремеж към любов.

И така, обединени във фигурата на Аполон, двата символа – лебедът и арфата/лирата – вероятно са имали за цел да внушат иносказателно идеята за мистичното пътуване към други светове – без значение дали те ще са някаква непозната далечна земя или – дори – самата смърт.

По този повод, вероятно далеч не случайно съзвездието Лира и съзвездието Сигнус (една латинизирана версия на гръцката дума за „лебед”) са в близост върху нощното небе над северното полукълбо. Всъщност, и тук се преплитат нишките от фабулата на една легенда. Сигнус, който бил син на Нептун, страдал много по смъртта на своя приятел Фаетон и оплаквал съдбата му така горко, че накрая Аполон го превърнал в лебед и го поставил на небето. От друга страна, както се случва почти винаги, когато се намеси играта със символи, същото съзвездие получило от други хора, с други представи и други преследвани цели, наименованието „Северен кръст”.

Ако сега обаче бъде направена съпоставката между „Гъската и скарата”, като емблема на една кръчма, и „Лебедът и арфата”, като емблема на музикален храм, какъв отговор да намерим за въпроса: защо в историята е останало първото?

Толкова ли са големи предимствата на

300 ГОДИНИ „ГЪСКА И СКАРА”

пред

300 ГОДИНИ „ЛЕБЕД И АРФА”?

И дали в наше време някакъв отглас на подобно предпочитание не се долавя в заместването на понятието „агапа”, използвано от предците ни между двете световни войни, с по-общото „бяла маса”? Дали по такъв начин – поради незнание и неразбиране – ние не се поддаваме на изпразване от съдържание на тази съществена за братското единение форма на общуване?

Наистина, далеч не едно и две съдбовни решения са вземани в таверни. Някои от тези решения са се оказвали злокобни. Естествено, не са били виновни таверните. И все пак…

А дали в последния въпрос не прозира споменатото вече виждане – стремежът масонството да бъде „обвивано и пазено в ‘розова мъгла’”? Да не бъде принизявано – особено в един знаменателен момент от неговата история – до оскърбителната обикновеност на някаква плебейска декорация?

От друга страна, нали Лебедът и арфата са съществували като емблема! Защо тогава мисълта за случилото се преди три века да бъде „обвивано и пазено” в дима, издигащ се от някаква скара? И какво би станало, ако ние започнем все по-често да мислим за онзи Лебед и онази арфа, които – при все и само за някоя и друга година – са стояли като ореол над входа, през който са влизали и излизали наши братя по дух, замислени върху лебедовия полет към някаква далечната страна на любовта между човеците?

 

Какво би станало… ◊

към начало