.

За книгата „За изкуството да си служим с правия ъгъл“

 

 

Брат Росен Коларов разговаря с автора брат Венцеслав Николов.

 

 

 

 

Брат Росен Коларов: Знаеш ли, четейки първия разказ сега… аз съм ги чел всичките през годините – тъй като в момента пиша книга и, където видя цифри, веднага ми се забождат в погледа – много хубаво е, че от време на време, в някое от есетата ти, има по някоя и друга цифра. Даже тук виждам статистика. И ми направи много силно впечатление още тогава, още първия път, когато ги четох: вярно е, че братството в световен мащаб не се подмладява, а остарява.

 

Брат Венцеслав Николов: Да. И ние се питаме: защо е това? Вероятно, целите на нашето братство не отговарят сега на този свят, или пък… не зная, но може да сме необходими точно на този свят. Когато си мисля за това, се сещам за нашето време и за музиката на Бах. Понякога, когато свиря на хора, които нямат отношение към музиката, ми се струва, че музиката на Бах е толкова далечна от тях… и че няма защо да ги мъча. Но когато говоря с хора, които обичат и слушат музика, те ми казват обратното – че именно музиката на Бах им помага в това бездуховно време. Може би, нещо подобно е и с масонството. То е нужно именно на нашето време, като коректив, или даже само като място, където можеш за броени часове да забравиш шума и суетенето на ежедневието.

Р.К.: Аз разсъждавам така: „Tempora mutantur et nos mutamur in illis”, „Времената се менят, а в тях – и ние”. Всъщност, ние живеем, ако се замислим, в онова бъдеще от нашите младежки години, когато четяхме романи с фантастични разкази, гледахме такива филми… тогава, когато официалната философия говореше за „информационно общество“, за „технотронно общество“. Смятам, че и в това общество братството има, и ще има, своето място. Нормално и естествено е – тъй като то е проводник на онези традиции, които, в крайна сметка, държат обществото (все още) като някаква единица. Разбираемо е младите хора, които навлизат сега в това информационно и технотронно общество, да загърбват, малко или много, традициите, които съществуват. В крайна сметка, общественото развитие е било винаги една спирала, която се развива и минава на по-висок етап. И, може би, сега има едно такова „изпреварване“ от страна на младите хора. Те бягат напред, но ще дойде момент, в който ще се обърнат и ще имат потребността от духовност. Ти пишеш, че през 1960-а година средната възраст на братята в САЩ е била 40 години, а сега – 70. Всъщност, ако се замислим, един 40-годишен човек е… да, млад е…, но той е точно в зрялата си възраст. И това е точно възрастта, за да бъдеш посветен в това прекрасно братство. Ако това е средна възраст, изводът е, че има и доста по-млади братя. Това са, вероятно, синове, внуци…

В.Н.: Това, което казваш, е интересно, за бягането напред… Скоро четох нещо, което ме впечатли. Казва ни го Бенедикт XVI. Аз в момента не говоря като религиозен, темата не е религиозна. По-скоро това, което той ни напомня, като мъдър човек, е, че е добре да се погледне назад, да се върнем назад към ценностите. Когато Църквата започне да тича много бързо напред, да върви с времето, в един момент тя се изменя толкова много, че не знае вече откъде е тръгнала. Според мен е хубаво и братството, вървейки напред, вървейки заедно със света, да се оглежда към своите ценности, завещани от предишните генерации. Това, струва ми се, е много важно, особено в нашето време. Ритуалът да остане този, който е. Не да се опитваме да нагаждаме ритуала по времето или по нас, а ние да се нагодим към този ритуал. Това е връщане към изконните ценности. Масонството оцелява, според мен, заради това, че тези ценности са постоянни.

Р.К.: Да, масонството е традиция – казахме го. И ценностната система, която има масонството, е основополагаща. Тя е гръбнакът на масонството. Това са: морал, етика, етикет – всяко едно нещо е част от този пъзел и най-вече, разбира се, онези прекрасни отношения, които ги има между братята. Това е традицията. Всъщност, масонството е точно както музиката на Бах. И много пъти ми е правело впечатление, включително и на твоите концерти, че има млади хора, които възприемат Бах много добре – вън от строго музикалната среда. Ето, това са колегите на Мира, на дъщеря ми, което много ме радва. Може би този сегмент в дадени периоди от време ще се стеснява, или ще се увеличава – в крайна сметка, да правим в това отношение някаква статистика, някакво проучване, кое колко процента ще бъде – няма защо. Това е духовност, която трудно може да се измери. Знаеш ли, много ми е интересно, сега, занимавайки се с наука, където има така наречените „наукометрични показатели“, се замислих… ами добре, след като говорим за „духовни“ и „ценни“ неща, дали няма и „духовнометрични показатели“? Можем ли да ги измерим в единици?

В.Н.: Точно вчера един журналист ме питаше: „Може ли духовността да се измерва с пари?“ Темата беше: спорът между „Музикаутор” и Националното радио за авторските права. Сетих се за това, че всички статуи в забележителните катедрали на Средновековието, всъщност, са без автори. Тоест, авторското право е сравнително ново. Мисля, че нито един сериозен артист, нито един композитор, нито един творец не пише книга, не съчинява симфония, не рисува картина с мисълта за парите, които ще получи. Парите са следствие, може да ги има, може и да не дойдат. А и числата изобщо, метричното измерение на качеството на творбата, е много трудно дефинируемо и изобщо невъзможно. Роберт Шуман, например, получава около 300 гулдена за една симфония. Йоханес Брамс, след 20 години – десетократно повече. Това не означава, че симфониите на Шуман са по-лоши… Аз с това се и успокоявам, когато получавам за един концерт у нас, примерно, 40 или 100 лева и когато получавам 5 000 марки в Германия (веднъж, преди време, получих именно толкова, когато там още имаше марки). Когато свиря, то не е като в магазина: че по-евтиното е по-лошо. Аз всеки път се опитвам да свиря толкова хубаво, колкото мога, но същевременно, разбира се, плащането е функция от интереса на хората, а и от финансовите възможности на този, който организира концерта. И толкова…

Р.К.: Да, така е. В крайна сметка, това е труд и всеки труд трябва по някакъв начин да бъде възнаграден, разбирам, но аз бих искал да говорим повече за онази, духовната страна на музиката и на изкуството, и на нашето братство, защото то е също Царствено изкуство, защото, не случайно, когато влизаме в храма оставяме всичките си материални притежания. Тук искам, пак във връзка с твоето есе, да поговорим и за нещо друго. То отново е свързано и с материалния свят, и с този прекрасен пример, който даде за Брамс и за Шуман. Ние, влизайки в братството, всъщност, през какъв ритуал преминаваме? Преминаваме, според мен, през един ритуал на посвещение. Той е особен ритуал. Това не е прием в някаква организация, обикновена, неправителствена организация. Разбира се, всичко това има символичен смисъл. Но ние минаваме през един ритуал, който те посвещава в определено изкуство. Това, сигурно, е много сходно с ритуала, който ти преминаваш преди концерт. Колкото и човек да е добър професионалист, все има, според мен, някаква сценична треска.

В.Н.: О, разбира се. Сценичната треска е задължителна. Без нея няма концерт.

Р.К.: Все едно, нямаш душа, за да направиш концерта. Няма какво да бъде развълнувано, за да го направиш… И в този смисъл, много дълго време съм мислил и продължавам да мисля така: ние минаваме през ритуал на посвещение, след което влизаме в пантеона на организирания живот, в който трябва да плащаме членски внос, трябва да ходим на сбирки… и трябва… трябва да правим още маса други неща. А, според мен, думата „трябва“ трябва да отпадне. Не трябва да я има тази дума „трябва“. Ние правим всичко, защото сме духовно съпричастни един към друг.

В.Н.: Посвещението е доброволно. Посвещението в ложата става доброволно. Много пъти търсещият бива питан: „Братко, съгласен ли си?“ И след последното „Да“, което търсещият изрича, майсторът казва: „Дано и в последния си час да можеш да дадеш същия отговор”. Но малко след това явно не даваш същия отговор. Ти вече не си с „Да“, а с „Не“. „Не“-то не е казано от братята в ложата, „не“-то е от „посветения”, който обаче е загубил интерес към братството, т.е. към посвещението си.

Р.К.: Ето, това очаквах да чуя, и ти си абсолютно прав. Стигаме до нашето несъвършенство и до това: колко от новоприетите са възприели този акт като акт на посвещение, като част от техния живот – нещо, без което не могат; защото именно това е посвещението им. И колко са го приели като организиран живот, а той, дали ще е партиен, дали ще бъде някакъв друг – няма абсолютно никакво значение. Да, висшата форма на организация на хора, мислещи по един и същи начин – това е духовната практика, това е масонството. И е точно така, защото би трябвало всеки, който е посветен, да е осъзнал своето посвещение, да си е отговорил на въпроса: защо е там?

В.Н.: А какво предлагаш ти?

Р.К.: Предлагам, когато има търсещ, който е пред вратите на храма и чука, за да му бъде отворено, и тогава, когато до него има двама негови поръчители, всички тези въпроси да бъдат изяснени преди това – да бъдат много ясно и много точно изяснени. И когато търсещият се подложи на този наистина великолепен ритуал на посвещение, то да бъде именно такова. А не да се търси интересът, контактите, които ще има там, създаването на „кръгчета“, „кръгове“, „бизнес-групи“ и т.н. Но това означава, че на входа нещата трябва да бъдат много, много сериозно обмислени. И да се знае добре: това е духовна практика и всичко, което го има в ритуала на първа степен – отнети метали, ценности, пропастта, в която би паднал, природните стихии, които идват – да, има ги, те са факт, те са част от нашия живот. И търсещият трябва да се пребори с тях, за да остане, да е в братството, да е наистина посветен. Това означава и още нещо: ние имаме… колко братя имаме, които членуват? Няколко хиляди, може би? Това означава, че ще останат, да речем, 150, но наистина посветени.

В.Н.: Всъщност, точно това стои в градежа, с който започна нашият разговор, това, че накрая обикновено остават само истинските. С други думи, останалите, макар и „посветени“, се отдръпват и ние нищо не можем да направим. Няма как да накараш човека… дошъл е доброволно при нас, няма как да го накараш да му е интересно. Но аз винаги съм се питал: как мога да преценя предварително някого? И досега не съм намерил начин. Той, самият, не прониква в себе си. При това, изменя се с времето. Един е, когато постъпва при нас, след това става друг… И е много трудно, и сигурно няма да намеря никога смелост да кажа за някого, даже и ако си го мисля… да кажа, че той не бива да идва при нас. Защото, мисля, че трябва да му дадем шанс и трябва да приемем факта, че посвещението е „де юре“, а „де факто“ става, когато той наистина стане брат. След време се вижда: кои са братя и кои не са, нали?

Р.К.: Може би, в това отношение си прав, защото, в крайна сметка, целта на всички тези странствания – и през първа, и през втора, и през трета степен… целта е да погледнеш в себе си, да опознаеш себе си. Това е един безкраен път на развитие. Някои могат да го имат, някои го получават, други – не го получават. Но аз също от много време се боря със себе си и си задавам въпроса… едната теза е твоята, да, всеки има право – и до голяма степен съм съгласен. Но другата теза, която се бори в мен, е: „Не започнахме ли много леко да пускаме всеки, който от прост интерес, без да е осъзнал стъпката си, е почукал на вратата и иска да влезе? А ние сме готови да я отворим.“ Тези две начала се борят в мен. И аз… не знам точно къде е истината. Може би някъде по средата.

В.Н.: Тя е индивидуална, истината. Вероятно ще ги има винаги тези две начала, защото те се борят във всички нас, не са само в теб. Човек не знае как някой ще се развие. И е много трудно да се прецени това. Според мен, просто трябва да приемем, че това първо „Да“ от търсещия е, все пак, условно… Защото той все още не знае много неща. Ние не знаем, и той не знае. Той може честно да каже „Да“… Както имам брятя, които казаха „Да“ и които, след това, разочаровани, се оплакваха: „масонството не ми е дало нищо.“ Аз отвръщам: „Не ти ли казаха, когато те приемаха, че ти ще трябва да даваш?“ Той не го е чул… Трябва да приемем, че ние сме, наистина… наистина несъвършени. Стремим се към съвършенството, движим се по този път, но правим грешки. Какво да се прави…

Р.К.: Напротив, много е хубаво, че допускаме такива грешки. Това, все пак, следва да покаже, че ние сме също човешки същества, че не сме безгрешни, че имаме емоции, а и съпричастност към заобикалящото ни. Някак симпатично е, когато е допусната лека грешка. И ето, тук веднага искам да те провокирам, да поразсъждаваме малко върху този въпрос: да, ритуалът е много строг, нали така… той е част от традицията и той трябва да се спазва, но трябва ли всеки път, когато стане някой брат, чирак или калфа, или майстор, и допусне грешка в своя изказ – дали ще направи знака, дали няма да го направи, дали ще направи нещо друго… Майсторът, с назидателен тон, да му се скара и да покаже колко много самият той знае. Или тези грешки е добре да бъдат възприемани така… братски, топло, и след това, на бялата маса, да бъдат по някакъв начин споделени?

В.Н.: Аз мисля, че излишно заостряме темата. Струва ми се, че… поне аз очаквам от братята да забележат моята грешка и да ме поправят, защото това ми помага. И не виждам нищо обидно в това да ми кажат, например, че някой път съм свирил фалшиво. Не виждам нищо обидно в това. Не би трябвало, от друга страна, да се страхувам да греша. Да се страхуваш да не сгрешиш в изкуството е пагубно. Това е, което се случва в момента в изпълнителското изкуство. Тези, които свирят сега в зала „България“ – млади хора, способни хора, всички се страхуват да не сбъркат. Искат да звучи така, както е на механическите записи, където се съединяват няколко записа – те са безгрешни, защото просто грешките се махат. Те искат да свирят безгрешно и затова тяхното свирене не вълнува никого. Когато свиря, аз естествено се вълнувам и заразявам с вълнението си публиката. Моето вълнение, когато е там – ме кара да не внимавам за другите неща. Ако аз внимавам за това да не сбъркам – няма да сбъркам, но и няма да развълнувам никого. Или – или… Предполага се, че сме развълнувани, когато участваме в ритуала, и може да се случат грешки. Не че е хубаво, но се случва. Аз не се страхувам от това, че братята ще ми кажат… разбира се, че тонът трябва да е братски и дружелюбен, но защо да не си обръщаме внимание на грешките? Защото, фактически, ние се учим от това. Грешката е нещото, което те учи. И когато по-порасналият брат или братът-калфа, или братът-майстор, ти каже, можеш просто да му благодариш…

Р.К.: Въпросът е в начина, по който това се прави. Защото… тук пак ще се върна към онова, което сме… ние, все пак, сме братство и… виж колко хубаво е казано в ритуала, че хоросанът между камъните са нашите отношения – братската любов и толерантността. Според мен, не бива тези забележки да бъдат менторски, назидателни, и понякога да карат братът да се чувства неудобно…

В.Н.: Е, разбира се.

Р.К.: …създавайки му точно онова усещане, за което ти казваш: страха да не сгреши в бъдеще.

В.Н.: Да.

Р.К.: Ето защо тази деликатност е много важна. Исках още нещо да кажа, защото говорим за братските отношения и чувства – нещо, което е много важно. Когато говорим… пак ще се върна към тези прословути злободневни неща, характерни за един организиран живот, но… да, аз много вярвам в тази дума „посвещение“. И съм се замислил – ние, много често, когато сме на бяла маса, в 9 часа вдигаме „Тост за 9 часа“, който е един от най-красивите тостове. Ами след като сме го приели толкова дълбоко, наистина той може да бъде само между хора, които мислят по един и същи начин, които са посветени…

В.Н.: Мисля, че великото на братството е в това, че нещата стават незабележимо. Че те са резултат от онази атмосфера, която я има при нас, атмосфера на братство – това облагородяващо въздействие, по някакъв начин… ние не знаем точно и как… става, нали? Но са необходими и рамките на ритуала – правият ъгъл, вървенето… за да почувстваш, че влизаш в храм. Аз не приемам, например, разхайтеното държание в храма, заради това, защото… без да съм изобщо поклонник на армейските нрави…

Р.К.: Това щях да ти кажа…

В.Н.: …не съм, разбира се. Обаче винаги се старая в храма да се движа под правия ъгъл, винаги се старая да си държа ръцете, където им е мястото, гледам да не ги размахвам, гледам да не се обаждам излишно. Тоест, ние трябва да излезем от про-фанума, извънхрамовите отношения, каквито и да са те. Нали, затова нарекох книгата си „За изкуството да си служим с правия ъгъл“, правият ъгъл е израз на моя стремеж винаги да внимавам дали постъпвам правилно. масонството ме научи и на това. Иначе аз съм – не бих казал разхайтен – но съм артист човек. По друг начин се движа. Но ето, виждам правия ъгъл и се питам дали не съм сгрешил някъде.

Р.К.: Съгласен съм с теб и приемам нещата по същия начин, но не приемам военизираната форма на налагане на подобна дисциплина – по простата причина, че всичко това е въпрос на самодисциплина, въпрос на отношение. И когато всеки от нас наистина минава под прав ъгъл, стои в храма, както трябва – нещата се случват. Винаги, знаеш, когато влезеш в храма и видиш седнали братята, винаги различаваш кой кой е.

В.Н.: Да, да…

Р.К.: То просто се вижда.

В.Н.: Напоследък срещнах една важна мисъл, че хората ги дефинира… всъщност светецът дефинира хората, а не това, което сближава всички, да кажем човешкото. Нашият стремеж към хубавото е именно този стремеж към светостта, равняването ни към хубавото, към правия ъгъл, както му казваме ние. В действителност, доброто наистина има повече място в ложата, отколкото строгостта. Това искаш да кажеш, нали? Аз също мисля, че с добро се постигат много по-големи и по-бързи резултати у хората, отколкото със забележки. С доверие, с доверие към братята…

Р.К.: Това имах предвид, с доброта.

В.Н.: Да.

Р.К.: Доверие, духовност, толерантност. Това са нещата, които, според мен, трябва да витаят в храма. Но аз се замислих и за още нещо. Също много отдавна се питам, а с теб и друг път сме говорили: защо масонството застарява? Защо няма млади хора? Действително, сега животът е друг, има други предизвикателства. Децата в днешно време акселерират – това е феномен, биологичен, доказан от медици, педиатри, педагози, психолози… те се развиват преждевременно. Преждевременно е тяхното физиологично развитие. Много бързо израстват. Наблюдават се… даже, в рамките на моя живот, виждам неща, които се случват и които ще са доминантни в развитието на човечеството като цяло. Просто човечеството се развива. Примерно, има т.нар. „редукция на съзъбието“. Намалява лицевата част, за сметка на черепната… и т.н. Но заедно с това, че децата се развиват преждевременно, те, като че ли, остават инфантилни до по-голяма възраст. В компютърните игри, във филмите, които гледат – много често именно на базата на компютърни игри – те изживяват по-продължително своето детство. Виждам деца… ама какви деца – мъже на по 25, 26, 27, 30 години, които продължават да си играят, да си превъртат една или друга компютърна игра… Това е, според мен, инфантилно отношение към онова, което е животът. Дали някъде там не се крие и тази причина младите да не се обръщат към масонството? От друга страна, ако ти е направило впечатление, имали сме братя, които са дошли в много млада, незряла възраст, и това винаги ще им личи – влезли са не съвсем дозрели.

В.Н.: Ти много хубаво напомняш за този характерен белег на нашето време. Но ако го сравним с времето преди 200 години – един Моцарт на 4 години вече е композитор. Разбира се, той, нашият брат Моцарт, е единичен случай, но ето – и Шуберт умира на 31 години, а има около 800 опуса за малкото време, в което живее. Тоест, някога съзряването се е случвало доста по-рано, защото животът просто е бил по-кратък.

Р.К.: Т.е. – интелектуалното им съзряване.

В.Н.: Интелектуалното, да…

Р.К.: Аз точно това казвам. Имам чувството, че в момента е налице известна интелектуална инфантилност. Оставане в годините на детството.

В.Н.: Навремето, преди 200 години, интелектуално са съзрявали много рано. Много по-рано, отколкото сега. Струва ми се, че поради удължаването на живота сега до 70-80 години, чрез медицината, изобщо чрез науката, и благодарение на условията на живот, разбира се… Това е много интересно наблюдение: човекът не си е „изживял детството“, така да се каже, и си го промъква нататък, влачи го със себе си… Ние имаме и много млади търсещи. Но понякога се вижда, че не са истински търсещи.

Р.К.: Не са узрели…

В.Н.: Да, не са узрели още за това.

Р.К.: Тези данни, които ти си дал в книгата си, са много интересни – това е точно така. Но в такъв случай не е ли естествено, че след като интелектуалното съзряване на поколенията след нас става малко по-нататък във времето, т.е. онази детска възраст се увеличава, тогава и братята, които са на вратата – търсещите – трябва да са в по-зряла възраст?

В.Н.: Може би…. Но, може би, е много индивидуално. Аз не бих търсил при масонството някакви задължителни принципи – „навършени години“ или други, защото на мен всичко ми се струва толкова индивидуално, а и освен това, наистина, не ми се иска да спирам никого, който е проявил желание. По-скоро гледам после. И се опитвам да помогна, ако мога.

Р.К.: Аз също съм склонен повече така да възприемам нещата, въпреки че, когато говорим за братството, винаги съм със смесени чувства. От една страна, на всеки, който иска и чука, трябва да му бъде отворено – то е в ритуала. От друга страна, трябва, все пак, да сме изключително внимателни, за да не попадат неподходящи хора при нас.

В.Н.: Можем да го поотложим малко, ако видим, че не е готов още… И това не е обидно.

Р.К.: Поне едно нещо за мен е особено важно: да знаем, че този човек, който чука… че е добър човек и е с добри намерения и подбуди. А вече оттам нататък как ще се развие, е друг въпрос. Може да си намери пътя, може и да не го намери. Но това, което казваш за отварянето на фунията при входа, това е валидно за много от университетите по света. И за мен този е правилният път, защото за всеки, който иска да се обучава, вратата трябва да е отворена. В България е обратното – фунията е отворена на изхода…

В.Н.: Точно така…

Р.К.: Ако си затруднен във влизането, пак ще намериш начин да влезеш, но влезеш ли – оттам нататък си завършил. А дали си научил нещо?

В.Н.: Мисля, че сме единни по въпроса, че нямаме право да спираме никого, който иска да се развива. Но и не бива да се притесняваме от това, че братя ни напускат. Не бива да се притесняваме от това, че такива и такива проценти са напуснали, защото – така или иначе – не всеки е… призван…

Р.К.: Да, призван…

В.Н.: Това го има навсякъде – призванието, и при нас го има, и навсякъде. Просто трябва спокойно да възприемаме братята и да наблюдаваме какви са възможностите на всеки.

Р.К.: Да, така е, но преди да завършим, аз имам едно предложение – да се видим отново. Защото ние, всъщност, днес говорихме само върху първата тема. Върху първото есе. Даже не успяхме да разкажем и една десета част от идеите, които си заложил в тази тема. Аз много исках да говорим и за силата, и за красотата, и за мъдростта. Защото това са наистина онези колони, върху които градим цялото съществуване на това прекрасно наше братство. Много бих искал да си поговорим с теб и за тайната. Тайната на нашето братство, тайната, заради която много от нас са… така… безкрайно впечатлени, и я търсят докато са живи…

Каква е? Има ли я? Няма ли я? Къде е?

♦ ♦ ♦

Визитка: Росен Коларов

Д-р Росен Коларов е роден  през 1959 г. в София. През 1984 г. завършва стоматология в Стоматологичния факултет към Медицински университет, София. От 1985 г. е избран за асистент в Катедрата по Хирургична стоматология към същия Стоматологичен факултет – София. Последователно получава званията старши и главен асистент.

Има четири признати специалности: хирургична стоматология, лицево-челюстна хирургия, обща стоматология и социална медицина и здравен мениджмънт.

През 2007 г. е избран за доцент по хирургична стоматология, а през 2014 г. е избран за доцент по лицево-челюстна хирургия в Медицински университет – Варна.

От 2001 г. до 2015 г. е Управител на „Специализирана болница за активно лечение по лицево-челюстна хирургия“ ЕООД – София.

В момента работи като Началник отдел в Изпълнителна агенция „Медицински одит“. Преподава в Медицинския университет –  Варна и в Националната спортна академия „Васил Левски“ – София.

Автор и съавтор е на над 90 научни публикации, учебни помагала и ръководства.

Председател е на Управителния съвет на „SOS – детски селища“ в България.

Занимава се активно с фотография и има участия в над 70 национални и международни изложби. Носител е на повече от 30 награди, между които призове от Япония, САЩ, Македония, Сърбия и други.

Брат Росен Коларов има десетки публикации в нашия и международен печат. Негови снимки са собственост на Музея за прес-фотография в Осло и на Музея за изобразителни изкуства „Пушкин“ в Москва.

Автор е на десет самостоятелни изложби, експонирани в България, Австрия, Франция и Полша.

Носител е на статуетката на Фотографска академия „Янка Кюркчиева“.

Преподавател е по фотография в Нов български университет.

През 1994 г. е приет за масон. Стар майстор на ложа „Сердика“, ориент София.

 

 

към начало