.

Елипси  или да намериш светлината*

 

Бр. А. Ц., ложа „Боляри“, Велико Търново

 

Сп. „Зидарски преглед“, май 2017 г.

 

Седя в тъмната стаичка. Пред мен гори свещ, има отворена Библия, до нея стои череп. След малко ще приема Светлината. На 57 години съм. Когато ми предложиха да стана масон, си мислех, че годините са ми много. По-късно разбрах, че Волтер става масон на 84 години, един месец преди смъртта си. Искам да обърна поглед назад и да разбера как стигнах дотук.

Баща ми е филмов оператор. Работи в документалното кино и непрекъснато пътува из България. Почти не помня първата командировка, когато ме взема със себе си. Раста покрай него – с любов и интерес към киното. От малък се занимавам с фотография, защото освен баща кинооператор, имам и майка фотограф. Боравя доста умело с фотоапарата, справям се и във фотолабораторията, но все ми се иска да взема камерата на баща си и да започна да снимам. Някъде около 13-та или 14-та ми година и това се случва. Започвам да снимам, припомняйки си онова, което ми е казвал той и което съм чел. Нямам търпение да излезе материалът от лабораторията и да седна да го гледам. Този момент настъпва. В тъмната зала, освен баща ми, е и неговият режисьор. За мое най-голямо щастие кадрите са се получили, режисьорът казва:

„Много е красиво! Но все още няма филм, няма драматургия, няма история, която разказваш. Самоцелната красота не върши работа. Тя трябва да е част от ансамбъл, да е вградена в конструкция“.

Без да осъзнавам и без да разбирам съм получил и първия урок за масонството.

 

„Мечтател е онзи, който намира пътя си при лунна светлина. А наказанието му е, че съзира зората преди останалите хора.“

Оскар Уайлд.

 

Имам приятел. Много известен български актьор. Медиите го определят като секссимвол. Жените го преследват, но съпругата му го е напуснала. Изпаднал е в творческа и житейска криза. Така се случиха нещата, че съм неотлъчно до него. Разговаряме дълго, ходим на кино и на театър, обсъждаме някакви творчески планове. Изведнъж той ми казва:

„Всъщност, нищо няма значение. Аз съм си тръгнал.“

В първия момент не го разбирам, после избухвам:

„Накъде всъщност си тръгнал?“

Той се усмихва иронично, поглежда ме и казва:

„Натам, накъде всички някога ще тръгнем. Към Светлината.“

Успокоявам се, защото не ми е казал, че тръгва към Мрака.

Няколко дни по-късно пак без причина ме поглежда и казва:

„Знаеш ли, трябва да потърсиш Светлината.“

Не знам. Ще го разбера по-късно.

След още няколко дни ми дава една книга и ми казва:

„Хайде прочети я и ще говорим“.

Чета. Чета и започвам да разбирам за Светлината. После той наистина си тръгва изведнъж. За 45-те си години живот е горил свещта от двата края. Пръскаше много Светлина около себе си.

 

Няколко години по-късно снимам филм за него. Живея в ателието му и когато съм свободен, ровя из библиотеката му. Намирам доста масонски книги и разбирам, че е бил наш брат. Започвам да схващам накъде ме е водил. Времето не му стигна, но аз жадно поглъщам литературата. Чудя се по какъв начин да включа този факт във филма, без да бъде натрапчиво, но да се разбира достатъчно ясно. Изведнъж попадам на една книжка, която се нарича „Евангелие от Филип“. Това е част от свитъците, намерени край египетския град Наг Хамади. Чета я и внезапно един от стиховете избухва като пламък през очите ми:

„Тези, които казват, че Господ първо е умрял и после е възкръснал, се заблуждават, защото той първо възкръсна и след това умря. Ако някой първо не достигне възкресение толкова истински, колкото Бог е жив, той няма да умре, защото вече е мъртъв.“

Слагам този надпис в края на филма. Не очаквам някой да разбере, но за моя изненада се оказва, че не е така.

 

Втората половина на 80-те е, малко преди събитията от 10 ноември. Случайно ми попада една книга – „Масонството в България“. Авторът тълкува историята на Свободното зидарство в България през официалната идеология. От нея научавам, че масонството е враг на българския народ, противник е на официалния философски мироглед, но въпреки всичко в нея е събрана, макар и не изцяло, историята на българското масонство.

Познавайки похватите на официалната идеология, нито за миг не ми хрумва, че масонството е враг на българския народ. Години по-късно, вече в интернет, ми попада един списък на (предполагаемите) български масони и текст, който може да се резюмира горе-долу така:

Юдеомасоните настъпват! Масонските ложи и еврейското лоби започнаха систематично да унищожават цвета на българската нация – учители, адвокати, лекари…

Години по-късно над отворените пред мен Библия, Коран и Талмуд приемам да вляза в Братството. В профанския свят изобщо не крия, че съм масон, и чакам мига, в който някой ще ми заяви в очите, че съм част от световния заговор. Още чакам…

 

На едно прекрасно място, в едно малко селце на края на Стара планина, имам къща. С моя съсед сме добри приятели, имаме вътрешна врата между дворовете и тя никога не седи затворена. Знам, че моят приятел е масон. Къщата му е изпълнена със символи. Често идват гости, за които също разбирам, че са масони. Не говорят открито пред мен, но и не се крият. Той също ми дава да чета литература за Братството.

Минава още известно време и аз му казвам, че съм събрал багажа си и съм напуснал тогавашната си съпруга. Той се усмихва и ми казва:

Животът се преобръща. Едни врати се затварят, други се отварят.“

Отново не разбирам веднага какво ми е казал, но ще разбера по-късно. Не след дълго идва и предложението да стана масон. Провеждам предварителен разговор с братя, топкуването минава успешно. Питам своя съсед, брат Асен: защо, след като се познаваме толкова дълго, едва сега е решил, че съм достоен да бъда част от Братството. Той ми отговаря:

„Видях трансформацията в теб. Ти се помири със себе си. И не на последно място – жената, която е до теб, – е достойна да бъде наша Сестра.“

Да, тя наистина е прекрасна жена, достойна сестра, и аз наистина съм ѝ благодарен за всичко, което направи за мен през тези години.

В тъмната стаичка идват двама братя. Навиват единия крачол на панталона ми. Събувам си единия чорап. Ризата ми е съблечена наполовина. Лявата ми гръд е гола. Слагат ми черната превръзка. Водят ме в храма. Чувам музика. За моя огромна изненада по време на странстването Брат Асен е приготвил една музика, която слушам цял живот. При влизането в храма звучи Рик Уейкман. При първа братска верига тръгва „Circle Of Hands“ на „Uriah Heep“, чувам още „Stairway To Heaven“ на „Led Zeppelin“, „Pink Floyd“. В обкръжението на братята и музиката ритуалът е едно наистина мистично изживяване, един трансцендентален контакт, който не може да се опише с думи, а трябва да се изживее.

 

Накрая ще ви прочета притчата „Двама братя“, поместена в книгата на американеца Брайън Кавано  „Още семена за посев“. Притчата е кратък иносказателен и нравоучителен разказ, според енциклопедията. Тя има функцията на модел, огледало, промяна на перспективата и т.н. Тази, която ще ви прочета сега, не е сложна за разгадаване.

„Някога в някакво село живеели заедно двама братя. Единият бил женен и имал многолюдно семейство, а другият бил сам. Братята имали обща ферма, в която се трудели и събирали плодовете на своя труд, който в края на годината разделяли по равно.

Една нощ големият брат не могъл да заспи, тъй като мислел за по-малкото си братче: ‘На мен това всичко, което събрах, ми е много, аз имам съпруга, имам деца, а брат ми си няма никой…’ Тогава той решил да вземе част от своя дял от реколтата и тихо през нощта додал в дела на брат си.

Същата нощ и по-малкият брат не можел да заспи. Лежал си той и мислел за това, че брат му има и жена, и деца и се нуждае от повече храна, за да може да издържа семейството си. Той пък си няма никого и за него и по-малко храна да има не е проблем. Така по-малкият брат решил да вземе и да занесе половината от своя дял от реколтата на брат си. В една тъмна нощ, когато отишъл до мястото, където живеел по-големият му брат със семейството си, той се изненадал, защото там видял брат си, който също дошъл да донесе част от своя дял.

Двамата пуснали чувалите от плещите си и се прегърнали.“

Щастлив е този човек, който усеща братската ръка на рамото си и в профанския живот, и тук. Ако си успял да разбереш, че преди да помислиш за себе си, мислиш за брата си, то ти си възкръснал духовно още приживе. Ако си разбрал, че да мислиш за обществото – и профанното, и нашето – преди да помислиш за себе си, духът ти ще живее и след тленната ти смърт. За всеки един от нас ще настъпи денят, в който ще се отправим към Великия Изток. И ако в този ден можем да кажем, че сме живели така и сме го предали по-нататък по веригата, значи сме изпълнили мисията си.

Признанието, че не знаеш, е едно от най-добрите и верни доказателства за наличието на разум, е казал нашият брат Мишел дьо Монтен. Стоя пред вас, скъпи мои братя, и си признавам, че не знам. Но съм радостен, че усещам топлата братска ръка на своето рамо, и съм уверен, че ще ме научите на всичко това, което все още не знам.

В прослава на Великия архитект на Вселената. ◆

 

Бележка:

* Елипса (от гръцки: elleipsis, изпускане) – стилистичен похват в литературата, а в киното – метод, при който се изпуска дума, част от израз или част от действието, подразбиращи се от контекста или филмовия разказ. Елипсата служи на автора, за да покаже емоционалното му отношение към героите, събитията или преживяванията.

 

към начало