.

Ще стигнем ли до хора на безнадеждността? Или още за „духовността“ ни.

 

Бр. А.П., ложа „Боянският майстор“, София

 

 

Днес, в нашето политкоректно време, както никога досега в човешката история, се шири всякакво обяснение на Злото, опасало с пояс интелектуални индулгенции неговото всеприсъствие: от безмилостността на хищния и ужаса на слабия, през резигнацията на пречупения и изгнаничеството на невинния, та до мъчението на обречения и смъртта на смирения.

Не стига това – плодят се речовитите му протагонисти, които избирателно вопият на всеслушание за нуждата от „оправдано“ насилие. Но има нещо по-мъчително и от мъченичеството на жертвата, по-симптоматично и от садизма на престъпника. И това е гръмогласното мълчание на претендиращите да са носители на правдивостта.

А някак си последната е призвана да другарува с духа човешки.

Всъщност,

 

пътуването по този нелек път е растеж към духовност.

Но е достатъчна внезапна „повреда“ в нашето битие, както би казал антиконформистът Фридрих Дюренмат, и зад облаците от лъжливост и демагогия „измисленият свят“ рухва като картонена кутия от илюзии и внушения, точно защото

всички мисионери на Злото се опитват да ни проглушат ушите с твърдението, че Бог бил самата Любов“.

Или пък се случва неочаквана „грешка“ в добре подсигурената ментална крепост на нашето благополучие – и в собствено подредения ни свят охранната самодостатъчност се срива, губим равновесие и мигом сменяме маската на доволството чрез превращението на ощетения.

Тогава настъпва такова разместване на пластовете в нашето светоусещане, че се сещам за надгробните думи, изречени за същия този Дюренмат от един негов приятел:

„По-мъртви сме и от мъртвия!“

Защото когато човекът е отхвърлил доброволно възможността си да участва в живота, той вече е повече мъртъв, отколкото жив; тогава той повече пребивава в него, но още не се е запътил към вечността…

Основната цел на нашата култивирана култура (отделен е въпросът доколко днес тя следва християнските си корени) е да осигури сигурност и хубав живот на индивида. (Всъщност, това нe e така сводимо при другите световни деноминации!) Сигурност и добруване, които ни натрапват чрез примамливия блясък на техницизираната ни среда, но (sic!) с нескончаемо нивелиране силата на личната ни воля, която подчинява (или би трябвало да подчинява) мощта на вложения или действащ капитал. Или поне би следвало да е така, съгласно градивната първична сила на протестантската етика, оплодила духа на възземащия се някога капитализъм, според класика на социологията, Макс Вебер.

Но тази сила векове насам е еволюирала така, че – повече или по-малко – днес се демонстрира чрез познатите ни обществени пози, чрез показната самоувереност, чрез натрапваното като сакрално непрестанно съревнование в обществото; да не би случайно да изостанем в маниера на представителното високомерие и в често обговаряната претенция за морална изключителност…, особено когато тя се възпроизвежда в решения за хиляди, стотици хиляди погубени животи, в злочестината на съсипани народи, в поредицата провалени държави. Вижте само речите на някои водещи държавни ръководители, призвани и призоваващи за управление на света към добро…

И така, покрай безкрайните ни напъни за индивидуално подсигуряване,

 

сякаш някъде встрани остава потребността от някаква съпътстваща „духовност“,

а и тя допълнително бива притъпявана с възприемането на някои от идеите, които толкова обилно се предлагат в контекста на пазарното мислене. Е, да, нерядко те се гарнират или с малка доза „духовно безпокойство“, толкова модерно днес, или чрез декларативно или друго символно ангажиране в обществените и политическите речитативи за повече икономически, социални и човешки права. Дори понякога ми се струва, че то наднича и зад срещата на либелата. Но – до там!

Повече от странно е обаче, как после духът се изгубва, но пък остават обтекаемите – и как ли допустими в човешкото общежитие?! – съчетания на коварни форми за хаотизирано човешко изтребление с основното човешко право на живот?! Доктрината за „износ на демокрация“ гръмогласно мълчи по този въпрос. Е, още няма доктрина за „износ на духовност“…

Така че

 

с първична сила тежи въпросът: доколко СОЦИУМЪТ е територия на духовно търсещия масон?

Но да се върнем към „повредата“ на Дюренмат, чиято внезапност връхлита съдбите ни, променя коренно обстоятелствата около нас, ражда „черните лебеди“ на Насим Никълъс Талеб, срива основите на организираната ни с толкова грижа самодостатъчност. Полъхът на смъртта ни сближава в кончината на скъп човек, събираме се на погребалния ритуал и тогава мигом издържаният ни вид на успели хора се променя в изникналата ситуативна неловкост… Макар и за няколко минути, голотата на обществената ни поза лъсва вътре в самите нас с цялата си, обикновено доловима, но винаги потискана от самите нас комична същност. Хаосът от въпроси без отговор точно в този момент се разроява и разкрива безмилостно пред нас уж познати дилеми, които схващаме не толкова като недоумения на ума, колкото като страховити празноти в нашето битие.

„Продупчени бития“, както ги изобразява един от модернистите на нашето време, Хенри Мур. Колко кръв, насилие и смърт са донесли напластените в човешката история идеи, но колко ли, обаче, са допринесли за свободата и духовния напредък от античността до сега?! Кои ли пък идеи, нежели коя социална сигурност могат да съизмерят смисъла на изначалното човешко призвание? Какво остава от едноизмерния човек на културния марксист Херберт Маркузе, когато е приключил земния си път? Какво смислово пространство би имал актът на смъртта като мярка на живота?!

Ние, масоните, ритуално сме обозначили в маниерен код този неизбежен за всекиго акт. И дотам ли?… А изследвали ли сме тази повече мистифицирана, отколкото мистична територия, доколко знаем (до)къде е проекцията на духа зад всички изричани думи за вяра, за дело, следовност и пр.?

Волният дух на човека и свободата на впримчената личност… Границата на неизбежното сякаш ни подканя да разчупим втвърдената черупка на измамния индивидуализъм, да преодолеем отъждествилата се с плътта съпротива на егото, да освободим неявното в нас, да разкрием вътрешния си заряд…, за да познаем в най-дълбоката ниша на нашата святост измерението на любовта. Ако достигнем този момент, първичното усещане се слива с вътрешното озарение, „безсмъртието на душата“ сякаш ни навестява предречево и човек немее от изненада, губи се самата идея за „дуализъм“ между профанното човешко и охранното Божествено.

Иде реч за възможността смъртта да бъде оживотворена през ДУХА, за този единствен път, който превръща изпитанието на смъртта в триумф на личния ни възход. Казано е още в библейския текст за Коринтяни:

Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно (…). Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно.“

Така че

 

и тук стои фундаменталният въпрос: РЕЛИГИЯТА – докъде е територия на духовно търсещия масон?

Здраво хванати в капана на индивидуализма на нашето предвидимо, дори изчислимо съществувание, как ние, днешните модерни хора от цивилизацията на потреблението, да търсим и намерим себе си, след като цялата ни култура, с всички свои средства и начини, ни налага да виждаме в човека само една изключително биологична и социална същност? Как да усетим в задхоризонтното пространство присъствието на Божествена територия, когато идеите повече от всякога са дискредитирани, хората – все по-информирани, но и все повече изолирани, с обезкръвена вяра и обезсърчена мяра? Как да съвместим факта, че Злото уплътнява все повече мерата на нашето родово, народ­ностно, дори човешко общение, с прозрението на нашия мъдрец, Ваклуш Толев, за

„злото като нееволюирало добро“?

Днес светът се преобразява чрез трескавостта на тотални търсения: от твърде пластичните граници на икуменизма или ученията за „невидимата църква“, като опит за световна религиозна съобщност, до стремлението за досег с невъобразимото в същността на теорията за семантичната гравитация, позната още като идея за Бог във вид на хиперфизично поле, което усещаме не на материално ниво, а като „смислово“ привличане.

Физиците казват, че най-отдолу в мирозданието няма нищо, там е просто поле на чиста потенциалност. Там е и чертогът на Създателя, и чертожната дъска на Великия архитект на вселената.

Но това го има още в първия записан белег на човешка писмена промисъл – Кибалиона:

Цялото е Ум. Светът е ментален.“

А векове по-късно първото изречение от Библията просто го потвърждава:

В началото бе Словото!“

По-късно, с хилядолетията, човешката цивилизация натрупва планини от знание, складирано в култивирани откъм мислене милиони умове.

Остава обаче,

 

извечният въпрос: ЗНАНИЕТО – не е ли също територия на духовно търсещия масон?

И тогава се питаме – и преди да влезем в храма, и вече вътре в него:

Кое е това, което би могло да обедини разтерзаните ни умове сред разнопосочните знаци на трите същности: СОЦИУМ, РЕЛИГИЯ, ЗНАНИЕ?

Как да постигнем вътрешното си равновесие сред предизвикателствата на настървеното ни ежедневие?

С какво да подплатим почти библейския смисъл на вековната наша ритуална практика, така че наистина да се почувстваме в духовен растеж?

Как днес да събудим духа в нас самите? Как днес да одяламе камъка в нашата работилница? Как да се припознаем в градежа на нашия патрон?

Според мен, има само един начин – с ВЯРА!

 

С вяра оттатък границите на усвоеното познание,

което не е нищо друго освен разказаната ни история за света, за нещата от живота, за това кои сме ние самите, защо сме такива, и какви трябва да бъдем.

Умът е ограничен и противоречив, вярата е безкрайна и първична.

Умът бива индуциран, вярата не може да се репродуцира.

Ако само за миг повярваме, че можем да бъдем по-добри като хора, по-съзнателни като граждани, по-съпричастни като Божии чада, ПО-ГРАДИВНИ КАТО МАСОНИ, малката искрица вяра може да ни поведе. Ако само за миг забравим условностите на установеността около нас и понечим да направим нещо различно, незаписано в житейското ни пътно разписание от мисловни шаблони и предсказуемо поведение, може би ще се оживим неочаквано за самите нас, може би находчиво ще почувстваме потребност да направим малка, но смислоразличителна промяна. Може би дори малката промяна ще стане подтик и повод и за други край нас… Може би и в живота на нашето Братство това ще измести чакането нещо да стане с почина всеки сам да направи нещо. По своему, по новому… Да потърсиш в себе си, да създадеш сам, да споделиш с Братята си.

Да трепне дълбоко в тебе струната на истинското съпричастие и участие в следовното дело на Тувалкаин… Да направиш стъпката на различността!

Иначе? Иначе в клишето на монотонната повторяемост ще изгубим не само дълбокия смисъл на ритуалната символика. Ще омекне, и то преди да сме съградили достатъчно, твърдостта на темела на братската обич. Ще изроним неусетно хоросана на братския ни общ градеж. Ще се превърнем, по Брат Антониевия сполучлив изказ, в ръкомахащи нищоправения…

Ще се изгубим като търсещи хора… точно в хора на безнадеждността!

Ще стигнем ли до там, братя?! ◆

 

към начало