.

Трактат за справедливостта

 Втора международна теоретична конференция „Бъдещето на човечеството и масонската ценностна система”, Велинград, февруари 2012 г.

 

Брат Т. М., ложа „Светлина“, София,

Стар Заместник велик майстор на ОВЛБ, 

 

Скъпи братя, давам си ясна сметка, че с настоящото предизвикателство, което сам си поставих, захващайки се с толкова сложна, необятна и противоречива тема, изглежда ще трябва да налапам твърде голяма лъжица за моята уста. Въпреки това ще дръзна да поразсъждавам на глас пред вас, защото се надявам поне на две неща:

Първо, и преди всичко, на вашето снизхождение и второ, че ще въведа известен ред в обърканите си разсъждения по този въпрос, макар да не разчитам на ясен краен резултат. Надявам се това мое усилие да представлява интерес и за вас.

 

Естествено, верен на себе си, аз най-вероятно ще облека предположенията си в категорична форма, но вие не ми придиряйте много. Ще бъда щастлив, ако този градеж стане повод за многобройни контраградежи, дискусии и критични изказвания.

Ще си позволя да започна малко по-отдалеч. По моему, справедливостта се родее с Истината (не научната истина, при която отсъства всякакъв морал) и нейна питателна среда са достойнството и любовта. Това са неща, които никога не трябва да слизат от нашия дневен ред, тъй като са изключително дефицитни в наше време. А ние, както е известно, живеем в това време. Така че няма как да не сме повече или по-малко маносани от неговите болести и недъзи. Друг е въпросът (а той е много важен): доколко го осъзнаваме. (Впрочем, ето ви още един от мотивите ми да се захвана с тази тема.)

 

Братя, в началото на своето съществуване (говоря предимно за последните няколко века), Масонството е приело за свой приоритет търсенето на истината. Този приоритет не е свален и досега. Но според мен има значително по-различен смисъл. Ако в средните векове търсенето на истината за Бога, за науката, за християнската църква и нейното мракобесие е било от първостепенно значение, сега това вече не е актуално. Сега сме приели, че Бог може да бъде открит не само в църквата, може би дори най-малко там, и че тя (църквата) вече не може да възпрепятства развитието на науката. Нещо повече – в наши дни науката се развива с такива зашеметяващи темпове, че ние, Масоните, просто нямаме нужния капацитет да я следваме, камо ли да й влияем. А църквата се превърна в третостепенен фактор, който с нищо не заплашва нашето съществувание и развитие. Тъй че, след като не ни притесняват никакви канонично догматични дилеми, след като не можем да следваме темпото на научното галопиране, какво ни остава да правим, има ли поле за нашата активност, за да бъде тя в служба на човечеството? Мисля, че да. Защото при целия този шумно рекламиран научен, обществен и социален прогрес има една област, която си остава недокосната и позабравена – това е мъглявата територия на добродетелта и морала. Тук нещата не са претърпели кой знае какво развитие от времето на древногръцките мъдреци, та до днес и още много години занапред. Тук ние можем да се намесим и да влияем, като, разбира се, започнем първо от себе си. А в цялата тази задъхана и хаотична научно-политико-терористична надпревара, на която сме свидетели, кой друг, ако не ние, сме призвани да практикуваме и проповядваме моралните добродетели, без които човечеството ще загине!

И тъй – ние не сме, не искаме и не можем да бъдем религиозна секта. Не сме школа за светци, но можем и трябва да бъдем школа за добродетелност. В най-широкия смисъл на тази поовехтяла и малко смешна дума. Защо се изразявам по този начин? Ами защото никой вече не говори сериозно за добродетели. Неудобно е някак, дори срамотно. Току виж, че те изкарали наивник, даже идеалист. Но все пак не можем и да ги отричаме. „По-добре е вместо да осъждаме пороците, да учим на добродетелност” – казва Спиноза. И наистина, за предпочитание е да изпитваме радост, а не униние; да сме преизпълнени с възхита, а не с презрение; да бъдем за пример, а не за срам. Не става дума да даваме уроци по морал, а да помогнем на всеки сам да стане господар на себе си и свой единствен съдник. Добродетелта е сила. Тя е превъзходство, но и взискателност, а това е колкото отговорно, толкова и трудно постижимо. Познавам не един и двама (аз комай също не съм измежду изключенията), които не само не са господари на себе си, а са в буквалния смисъл роби на пороците си, и като единствени съдници на себе си, неизменно си издават оправдателни присъди. Накрая ще цитирам Конт-Спонвил: „Няма Добро само по себе си. Доброто не съществува, то е нещо, което трябва да се направи и точно това наричаме добродетел”.

 

Дотук с общите приказки. Сега ще се опитам да се концентрирам главно върху добродетелта, наричана справедливост. Отново апелирам към вашето снизхождение. Освен, че е изключително сложна, многопластова и противоречива, темата изисква написването на доста страници. Лаконичността не е моята стихия (ако тя беше добродетел, аз непременно щях да я притежавам), така че ще трябва да потърсите утеха в една друга добродетел – толерантността, от която разполагам с големи ресурси. („Майтап бе, Уили!”)

Справедливостта е последната от четирите основни добродетели – благоразумие, въздържание, смелост и справедливост. Но тя обуславя останалите три, защото те са несъстоятелни, така да се каже „предадени”, без нея. И затова, без да ги измества, тя ги съдържа в себе си. Кой, обаче, би могъл да се похвали, че я познава или владее напълно?

„Справедливостта изобщо не съществува – казва Ален. – Тя принадлежи към нещата, които трябва да се сътворяват, именно понеже не съществува.” Оказва се, че справедливостта има битие, доколкото бива осъществявана и това е големият човешки проблем. Чудесно, но как все пак да я осъществим без знание за това, какво е тя или какво би трябвало да бъде?

Може би това, което със сигурност може да се каже за нея, е, че тя, като добрата воля, и за разлика от другите три добродетели, е абсолютно благо. Благоразумието, въздържанието и смелостта са добродетели само когато служат на доброто или (както справедливостта в случая) на ценности, които ги обуславят или надмогват. Бидейки в служба на злото и несправедливостта, те, както казва Кант, не са нещо повече от дарби или качества на характера и темперамента. И тъй като без примери не може, ще отбележа само, че убиецът и тиранинът могат да притежават и благоразумие, и въздържание, и смелост, без това да ги прави добродетелни. Ако, обаче, се запитаме дали постъпките им са справедливи, те тутакси променят своя смисъл и своята ценност. Така че именно справедливостта или нейното отсъствие е истинското мерило за техните деяния и морални качества.

Справедливостта е благо сама по себе си и не може да бъде пренебрегвана дори от дълга. Тя не е обикновена добродетел, а хоризонт за всички добродетели и закон за тяхното съществуване. „Съвършена добродетел” – според Аристотел. Всяка ценност предпоставя нейното наличие; цялото човечество я изисква. Наистина, тя не може да замени щастието, но без нея не е възможно никое щастие. Ако справедливостта изчезне – пише Кант – човешкият живот губи своята стойност. Тук достигаме до пределите на утилитаризма – ако справедливостта не е нищо повече от полза и колективно благо, би могло да бъдат пожертвани неколцина, заради щастието на мнозина, дори без тяхното съгласие или вина. Тъкмо това справедливостта забранява или трябва да забранява. Тя не бива и не може да бъде пожертвана, дори заради щастието на огромен брой хора. Просто не е справедливо. Изобщо съществува ли нещо, заради което бихме могли легитимно да жертваме справедливостта? Дори и в името на любовта, все едно това е несправедливост и любовта в този случай не е нищо повече от фаворизиране и пристрастеност. Ако си несправедлив заради собственото щастие или това на човечеството, все едно – ти си несправедлив. И при този сценарий щастието не е нещо повече от егоизъм или конформизъм. Или заблуда с часовников механизъм.

Думата справедливост, както знаем, се употребява в двояк смисъл – като съобразност с правото и като равенство или съразмерност. Тук ще се спра на законово-правовия ѝ аспект. Признавам, че подхождам с големи съмнения и неувереност, към това, което предстои да кажа, защото много от разсъжденията и твърденията, които смятам да предложа на вашето внимание са спорни и неизчистени докрай. Освен това се боя от пристрастност или неосъзнати предразсъдъци. Нямам възторжено отношение нито към правото, нито към закона. (Разбира се, изключвам масонския закон, към който се отнасям с най-голям респект и уважение. В този смисъл ми се струва, че съм доста повече масонски поданик, отколкото български.) Впрочем, съдете сами: далеч не винаги правото и справедливостта вървят ръка за ръка, в пълно съгласие и хармония. Причината, според мен е, че юриспруденцията се е превърнала в наука сама за себе си и си е изобретила критерии, различни от тези, с които си служим в ежедневието, и които обуславят нашето простичко човешко общуване. Съдът, когато взема някакво решение – при условие, че не е корумпиран – решава единствено като се води от буквата на закона, но при това неизбежно му убягват редица дребни, но всъщност фундаментални тънкости от хуманен характер. Струва ми се, че пропастта между правото и хуманността все повече ще се разширява, което не е естествено. „Само Законът ни дава свобода.” Да, но кой закон? Законът на Сталин ли, който дори не е писан? Между дузината латински фрази, които знам, ще ви цитирам и тази:

„Auctoritas, non veritas, facit legem” – „Властта, а не истината, твори закона”. Трябва ли да ви разправям, от какви съображения се води властта, когато прави закони?! Къде е тук мястото на горката справедливост? Само че без закон не може никое общество. Иначе настъпва анархия. Ето защо, по необходимост, макар и със съжаление, трябва да приемем, че справедливо е само онова, което е законно. Ето какво казва Паскал по този повод: „Справедливостта е това, което вече е установено. Оттук всички наши установени закони по необходимост трябва да бъдат смятани за справедливи, без да се изследват, тъй като са вече установени”. Излиза, че фактът на закона има по-голямо значение от неговата легитимност, или по-скоро я замества. Доста цинично, нали?

Къде в тази бъркотия можем да се приближим до златното сечение? Мисля, че най-приемливо е да считаме за справедлив онзи, който не нарушава нито закона, нито законните интереси на другите; нито ПРАВОТО, нито правата на отделните хора. Или, както казва Аристотел, онзи, който взема своята част от благата, както и полагащия му се пай от злините. Справедливост е това, което се съгласува със закона и зачита равенството. Като под равенство не трябва да разбираме уравниловка. Ще се съгласите, че не е справедливо да се дават на всички еднакви неща, след като нямат нито еднакви нужди, нито еднакви заслуги. Не може да се изискват от всички едни и същи неща, след като нямат нито еднакви способности, нито еднакви длъжности и отговорности.

Как тогава да се поддържа равенството между неравни? Този спор се води от зората на човечеството. И както обикновено, по-силният побеждава. А това вече намирисва на политика. За да не бъда заподозрян в подобна ерес, ще цитирам отново Паскал, който е всичко друго, само не и политик: „Справедливостта може да бъде оспорена. Силата обаче е неоспорима. Затова хората не са успели да придадат сила на справедливостта, тъй като силата (по силата на своята природа) се опълчва срещу справедливостта, твърди, че тя е несправедлива и провъзгласява самата себе си за справедлива. И така, неспособни да дадат сила на правото, хората са дали право на силата.” Тъжна, но справедлива констатация. Това е бездна, която цялата демокрация на този свят не би могла да запълни. Да се следва мнозинството е най-добрия път, защото то е видимо и достатъчно силно, за да принуди останалите да му се подчиняват. Но често това е мнението на най-посредствените, а понякога и на най-несправедливите. Обаче законът си е закон, независимо дали е справедлив или несправедлив. Все пак самият той не изчерпва справедливостта и това ни насочва към другия смисъл на това понятие. Вече не справедливостта като факт, като законност, а като ценност, като добродетел.

Сега, като се замислям, установих с изненада, че всички ценности, всички добродетели, имат някаква скала, по която могат да бъдат градуирани. Например най-ценната добродетел – любовта, може да бъде малка, голяма; пасивна, активна, даже агресивна. По подобен начин стои въпросът с великодушието, смелостта и т.н. Само при справедливостта не е така – нея или я има, или я няма и когато я има, тя е константна величина. Ето защо, ако законът е несправедлив, справедливо е да се борим срещу него, дори в известни моменти да го погазим. (За наше щастие, няма несправедлив масонски закон.) Тук ми се ще да се спра на участта на Сократ. Както е известно, след като бива несправедливо осъден, той отказва да спаси живота си чрез бягство, защото счита, че не е справедливо да погази закона. Подобна съмнителна любов към справедливостта ми се вижда малко прекомерна. Тя неволно, по-точно произволно се смесва със законността. В постъпката на Сократ има някакво величие, нещо трогателно-рицарско, но тя би била престъпен акт, ако се беше съгласил да бъде приложена към някоя друга невинна жертва. Да, законите трябва да се зачитат и спазват, но не за сметка на справедливостта. Справедливостта не принадлежи на никого, на никой лагер, на никоя партия. Впрочем партиите нямат морал. С това искам да кажа, че справедливостта се отстоява не от партиите, а от индивидите, които ги съставляват или им противодействат.

Но все пак какво е справедливост? Съществуват ли ясно приложими правила и норми, които да са валидни за всеки един случай от живота? Дали не можем да твърдим, че тя е съвместима с моралния закон? Може би, но какво е морален закон? Познавам много справедливи хора, които не твърдят, че го познават. Ако ние го познавахме, тогава светът нямаше да се нуждае от справедливи хора – справедливостта щеше да бъде достатъчна. (Защото не справедливостта, прави справедливите; справедливите са тези, които я създават.) Колко опасни са тези, които твърдят, че познават справедливостта! Според мен по-справедливи са онези, които твърдят, че не я познават и я прилагат по-скоро несъзнателно. Тук му е мястото да цитирам отново Паскал: „Има само два вида хора – праведници, които се мислят за грешници и грешници, които се мислят за праведни.” Но човек никога не знае към коя категория се числи. Щом си го изясни и – току виж – попаднал в другата.

Че справедливостта не съществува като реален, изначален фактор, може да бъде доказано от следния хипотетичен пример: Ако аз съм сам на този свят, като Адам, непосредствено след сътворяването му, не бих имал никаква нужда от справедливост – нямаше дори да забележа нейното отсъствие. Но достатъчно е да се появят синовете ми и вече без нея не може. В животинския свят не може и дума да става за справедливост, любов или за каквито и да било добродетели. Но светът на homo sapiens е немислим без тях. Това на свой ред ме води само до един извод – добродетелите, респективно справедливостта, са кодирани в нашите гени непосредствено от Великия Архитект. И предполагам, че това е само още една поредна стъпка в Неговия велик план за строежа и развитието на универсума. И въпреки, че за Него, това едва ли е нещо повече от обикновен тест, за нас е от огромно значение, как ще се представим в него.

Братя, да бъдеш справедлив е най-лесното и най-трудно нещо. Азът е винаги несправедлив. Все пак той, въпреки отрицателните си характеристики, е крайно необходим, дори защото е нашата защита и оръжие в този смутен и объркан живот и защото определя личностния ни облик. Единственият начин да бъде преодолян е умението да се поставяш на мястото на другия, да има знак на равенство между хората. Освен това равенството, което е същностно за справедливостта, представлява не толкова равенство между обектите на размяната, което, макар и спорно понякога, все пак е приемливо, колкото между субектите, които я извършват. Не става дума за фактическо равенство, а за равенство в правата, което предполага, че и двамата са еднакво информирани и свободни поне по отношение на всичко, което засяга техните интереси и условията на размяната. Ще кажете, че такова равенство никога не е напълно постижимо. Разбира се, но справедлив е този, който се стреми към него; несправедлив – който му се противопоставя или най-малкото го игнорира.

Какво правим ние, когато решим да продадем автомобила си? Ами най-естественото – стараем се да му предадем т.н. търговски вид, което на практика означава, че сме се подготвили да измамим купувача, като изтъкнем и подчертаем само положителните страни и прикрием или премълчим недостатъците на колата. Това е класически случай, в който, водени от съображения за лична изгода, сме готови да пожертваме справедливостта. С малко увъртане може би ще наречем това изгодна справедливост. Но къде се е видяло да има лесна и изгодна справедливост? Тя е такава (лесна и изгодна) само за онзи, за когото е предназначена и който ще се възползва от нея, и толкова по-добре за него; но тя е добродетел само на онзи, който я практикува или налага. Трябва ли тогава да се откажем от своя собствен интерес? Не, естествено! Но трябва да го подчиним на справедливостта, а не обратното. Иначе, както се казва, бъди доволен, че си богат, но не се опитвай на това отгоре да бъдеш и справедлив.

Струва ми се, че се поизсилих, когато казах преди малко, че справедливостта е най-лесното и най-трудното нещо. Може и да е ефектно, но не това е същностното в този случай. Че е трудно – в това вече се уверихме. Обаче може да бъде и лесно, и това го знае почти всеки нормален родител. Който обича истински децата си, е винаги справедлив с тях, дори, ако се наложи, би жертвал без колебание живота си. Но все пак длъжен съм да отчета, че това, последното, го могат и животните и, следователно, тук става дума по-скоро за инстинкт, отколкото за любов и справедливост, следователно не за добродетел. Но като вземем този пример за отправна точка и го продължим, докъдето стига въображението ни, може да се натъкнем на най-неочакван финал. Нека през цялото време не забравяме, че става дума за отказ от Аза, който ни държи здраво в своята желязна хватка, който е неприятел за всички други и иска да бъде техен тиранин. Всяко нормално невръстно дете, ако му хрумне, и ако можеше, би изяло, в буквалния смисъл на думата, своите родители, без угризения и колебания. Толкова голяма е властта на Аза върху него. В процеса на израстването си и под влиянието на възпитанието, то започва постепенно да се примирява със законите на обществото, в което живее, и да обуздава егоцентризма си. Но не докрай! До края стигат само светците и при това положение за тях би трябвало да е много лесно да бъдат справедливи. Ние не сме светци, но все пак се питам: толкова ли е невъзможно да продължим този процес на отказ от Егото, започнал от невръстните ни години и прекъснат преждевременно и неусетно в хода на житейската надпревара и суета? Номерът е да се отърсим от фалшивите привилегии на Аза, да се научим да се поставяме на мястото на другия и да мислим за себе си като за всеки друг. Тогава ще ни стане наистина лесно да бъдем справедливи, защото ще ни е все едно дали сме справедливи към себе си, към другия или към двамата. Не знам да има друга школа в света, която може да ни помогне да постигнем това изкуство, освен Масонството, но „дълъг е още пътят до там”.

Ще ни стигнат ли силите и късметът?

към начало