.

За живота и смъртта

 

Проф. Венцеслав Николов, ложа „Светлина

 

 

И ако наистина желаете да видите духа на смъртта,

широко отворете сърце, за да усетите живота.

Защото животът и смъртта са едно,

както реката и морето.

Джубран

 

Сигурно всички обичаме да гледаме нощем обсипаното със звезди небе. Тайнствено шумят дърветата, плашещи сенки надничат от тъмнината и прастари страхове се събуждат в душата, докато бързаме за вкъщи. Тогава поглеждаме нагоре, търсим познатите звезди, струва ни се, че и те ни гледат и дори ни намигат приятелски. И се успокояваме, намираме упование в тях. Знаем, разбира се, за невъобразимите разстояния, които ни отделят и все пак, все пак те са ни близки, по някакъв странен начин ни пренасят отвъд тайните на живота и смъртта. Свързват ни със вечността, с времето, когато нас няма да ни има. Те са нашата вратичка към отвъдното.

Често си спомням, докато гледам нагоре към обсипаното със звезди небе, една от вълнуващите приказки от детските години: Детенце загубило майка си плаче, недоумява защо я няма, пита къде е тя сега: „ето там, тя е тази звездичка и те гледа отгоре – му сочат, – виж, сега ти се усмихва, тя ще бъде винаги с теб„. И невинното детско сърчице отправя взор към небето, доверчиво търси своята светлинка.

Мили братя, всички знаем, в нашия живот се случват ясни дни, когато ни се струва, че от небето благосклонно ни наблюдават и ни помагат, дни, в които казваме, „че ни върви“. Но има и облачни моменти, когато пътеводната ни звезда се е скрила, не знаем накъде да поемем и напразно отправяме поглед нагоре. В това постоянно редуване на светлина и мрак минава животът на всеки от нас. С годините въпросите се умножават, а сигурните и верни отговори стават все по-малко. Постепенно започваме да осъзнаваме, че и ние сме част от вечния кръговрат на природата. Разбирането за крайността на битието, това, че и за нас важи законът на обновлението е плашещо – поне в началото. Но то може и да ни освободи от множеството ненужни страхове, с които сме свикнали и обикновено живеем. Пътят от детството до зрелостта неизбежно променя погледа и оценките ни. В младостта нашата активност в изграждането ни като хора, като професионалисти и граждани, грижата за създаването на семейство, ни прави твърде зависими от материалния свят и обществото около нас. С напредването в годините, пред духовния ни взор се разтварят други, все нови и нови хоризонти, с възрастта и неизбежните загуби свързани с нея ние се замисляме: за другите, за вечните закони, на които сме подчинени. Близкият край наистина променя перспективата, с която гледаме света. В дневниците от последните години на Тургенев срещаме  забележителната мисъл: „Най-интересното в живота е смъртта„. В спомените си за него писателят-емигрант Борис Зайцев ни описва срещата на своя, вече застаряващ герой, със също толкова прочутия Лев Толстой. На масата са седнали 13 души, традиционното фатално число, както е прието да се счита. Присъстващите започват шеговит разговор на кого първо ще се падне жребият на смъртта. Тургенев също се смее. А после вдига ръка и казва:

– Който се страхува от смъртта, да си вдигне ръката!

– Хубаво де, и аз не искам да умирам! – след кратка пауза неохотно казал Толстой, и той вече на години.

Никой друг от по-младите не вдигнал ръка…

Скъпи братя, всяка година в първата седмица на ноември ние си спомняме за напусналите ни братя. Във философията на масонството подготовката за отвъдното заема своето немаловажно място. Въпросите за живота и смъртта,  за смисъла на целия свят, малка частица, от който сме ние, ни придружават през целия ни съзнателен живот. От близкото и далечно минало са достигнали до нас множество слова, които ни наставляват по нашия път на свободни зидари. Ето една мисъл, която ми е особено близка:

… Светът не е създаден за нищо, всичко има цел и значение и всеки живот в своето достойнство и благообразие е угоден на Бога. Не можем да разгадаем тайните на света, но достойно да служим сме длъжни„.

Наистина, ние трябва да служим! Докато сме още на земята, докато можем да помагаме, сме длъжни да служим на света. Да вярваме в доброто и радостта, да вярваме в смисъла на предначертаното и в закона – това е нашият дълг. И никой не може да ни освободи от него. Както ни е завещал и нашият брат Йохан Волфганг фон Гьоте, един от най големите поети на всички времена:

 

Не, твари в прах не се превръщат,

на всички вечност е присъща,

бъди във радости блажен!

 

Предели няма битието,

над всичко живо под небето

несменно бди закон свещен.

 

Знай, смъртен, онзи в небесата

чертал е пътя на земята

и на планети и звезди…

 

Дълбоко вгледай се в душата

да видиш ядката, която

със вяра ще те осени.

 

Да бъде!

към начало