.

Вавилоне, де ти хората – из архива на редакцията

Демонът е невежеството, простащината, знанието без възпитание, животът без чувство и нравственост, личността без характер.

 

Проф. Александър Теодоров-Балан

Велик майстор на Великата ложа на България (1924 – 1927 г.)

 

Сп. „Полет“, кн. 17/1924 г.

 

В статията си „Вавилоне, де ти хората?” авторът анализира поредицата несполуки, която налита страната ни след войните и метежа септември 1923 г. и погубва всеки блян за поредната обнова.

…И когато подир пет години, т. е. в 1877 г., град Сопот стана на пепел и грамади, той посети родното си място и с една горчива ирония попита развалините мегдански: Вавилоне! де ти хората? (Ив. Вазов, Хаджи Ахил)

 

vavilon1И когато подир четиридесет и пет години, т. е. в 1923 г., напредничава и храбра България стана на плячка и срам, той пак посети своята родина, и с горчива ирония попита останките греховни: Вавилоне, де ти хората? Де ти хората, Вавилоне български, хората, които да те обновят; да те очистят от завист и яжба, от крамоли и нехар, от малодушие и подлост, да те възведат по пътя на спасителната истина, на любовта към българина и към човека, на честния труд и на гражданското достойнство; да те направят служител на реда и на закона, за почит от свои и от чужди. Де ти хората? Или мислиш и вярваш, че е доста да приказваш за това и да го желаеш, дори и да се бориш в негово име ? Бори се целият български народ; борил се е от векове; бори се славно и вчера, па ще се бори и утре; ала кой умя да обезпечи плодовете от борбата му до днес, и кой ги обезпечва занапред? Готвиш ли си хората? От 9 юни 1923 г. живо и настойчиво заговорихме по цяла България пак за обнова, както бяхме заговорили подир Букурещкия мир в 1913 г.; както повтором заговорихме и след провалата си в 1918 г. Искаме от себе и за себе всичко добро и хубаво; ловиме за това всякакви проповеди и мерки чужди, като измисляме и оригинални български; зовеме на работа всички сили в страната, връстни и невръстни, мъжки и женски; ала облага от всички тия блянове и копнежи все не иде и не се види. Или е някой зъл демон нарекъл нам живот от неуспех към неуспех?” Изглежда, че там ще да е истината.

 

Тогава, да издирим демона и да го уморим? Инак, наш Вавилоне, ще си останеш с тъжния помен на славната някога столица асирийска и царица на Изток…. Демонът е невежеството, простащината, знанието без възпитание, животът без чувство и нравственост, личността без характер. Тоя демон е въплътен в бай Ганьо Балкански – в Алековия бай Ганьо; защото в българския народ, живял поне в благочестивите предания на простодушни и трудолюбиви предци, няма такъв бай Ганьо! Алековият бай Ганьо гнуси читателя си; а от простия български народ не се е погнусявал досега никой чужд пътник или наблюдател! Една благородна френкиня, сродила се по мъж с България, неиздържа да дочете Алекова Бай Ганьо, предложен неи в френски превод; тя бе болно докачена в чувствата на уважение към българите, които бе имала случай да познае и от град, и от село, и прости и образовани. Алековият Бай Ганьо, който е подушил за Иречека и търгашил с гюлови мускали по Европа, той е демонът, от който страда нашето общество, нашата държава. Който намери средствата, да умориме тоя Бай Ганьо Алеков, той ще е спасителят на България; той ще ви създаде едновременно с умиралката бай Ганьова и възйемането на хората, които ни липсуват за обнова. Средствата за създаване на хора трябва да засягат дома, училището, обществото. Те са много и разновидни. Опитали са ги и плодовито ги упражняват известни нам народи с характер и слава. У нас ги знаеме по имена; силиме се и да ги пренасяме у себе, да ги прилагаме в живота си.

Ала тях ги прилага обикновено бай Ганьо Алеков; и из негови ръце те само продължават неговото потомство... Колко мъдро е казал оня македонец у г. Спространова в „Полет”, бр. 16 от 25.I.1924 г., „не мърсете водата, с която ще се миете!” А ние трябва да се измиеме от телесната и душевна мърсота на бая Ганя Алеков! Ако ни липсуват за това наши майстори, нека изпращаме надежни ревнители за това знание и умение, да го изучат на местото му и да ни дойдат на помощ. А докле се засили помощта им, нека си докарваме и чужди майстори, да ни научат. Без това, само днешните способи са, да си мърсиме водата за миене.

София, 29.I.1924

към начало