.

Васил Левски – революционерът, духовникът, а защо не – масонът

 

Любчо Иванов,

ложа „Розата на Тракия”, Стара Загора

Главен редактор на „Бюлетин на ОВЛБ“

 

Списание „Зидарски преглед“, книга май 2016 г.

 

Когато говорят за Васил Левски – Апостола на свободата, историците винаги го разкриват като пламенния, неустрашимия, вдъхновен борец-революционер, пожертвал живота си в служба на народа и отечеството си, символ на героизма и патриотизма. Това е образът, който са открили в Левски неговите другари, съвременници, дори врагове и са го пресъздали чрез своите разкази-спомени, писма и записки, съхранени в историята.

Но дали те напълно ни разкриват самоличността на Левски? Ние искаме да открием нещо по-дълбоко в душата на този българин, което е било същинската двигателна сила в живота му, в делата и постъпките му. И този двигател е била неговата религиозност, вярата му в Бога, която ни разкрива истинския облик на дякон Игнатий – не само като патриот-революционер, но като духовник и християнин. Като истински Христов ученик. А може би и масон!

pametnik-levski670sРеволюционното му дело и героична смърт, християнски характер и мироглед, всичко това е свързано с неговата религиозност и твърда вяра в Бога.

От ранно детство Васил Иванов Кунчев (Левски) е закърмен с христовата вяра и евангелска нравственост. По спомените на сестра му – Яна Начова, той обичал често да слуша религиозните разкази и наставления на баба си. В такъв момент на възторг

очите му заблестявали като въглени”, а душата му преживявала „нещо необикновено”.

На 15-годишна възраст, през 1852 г., този младеж, подбуден от вяра в Бога, по съвета на майка си, жаден за знания и просвета, става послушник при вуйчо си – иеромонах хаджи Василий, и заживява с него в Хилендарския метох, в двора на Карловския храм „Св. Богородица”. Първите послушания били обучението в четене, писане и църковно пеене. Под прякото учителство на небезизвестния карловски педагог Райно Попович, който бил и църковен псалт, Васил започва уроците по грамотност с изучаване на Св. Евангелие и посланията на Св. Апостоли.

По-късно, през 1855 г., вуйчото взима със себе си своя племенник и заминават за Стара Загора, където е преместен по служба. Тук младият послушник продължава образованието си в третокласното училище, където след завършване на втори клас е прехвърлен в новооснования курс за свещеници от учителя Атанас Иванов. От това време – 1856-61 г. датират неговите богословски записки: „Въведение в обличителното богословие”, направени по руски извори. В този неиздаден труд проличава интересът на бъдещият монах към съхранението целостта и неповредеността на православното догматично учение и разликата му от инославните вероучения. Изтъква се „безконечното преимущество на християнската религия пред другите религии и на православното изповедание пред другите изповедания”, като се отбелязва неговото образователно и нравствено въздействие: ревност за вярата, любов към ближните и духовна мъдрост.

От тези разсъждения на Васил е явно, че той напълно споделя тези истини, които е изложил в своите записки, с което се разкрива нагласата на душата му. Той искрено вярва в Бога и иска да живее по християнски. В този период, чрез молитва и четиво, у Левски се формира християнският му характер и светоглед.

Известният писател Тодор Влайков в спомените си, говори за Васил, че бил „много набожен и проникнат с мистичен дух”.

Хаджи Господин Славов от Стара Загора, го представя от онова време като „смирен и благочестив”.

Най-вероятно този мистичен дух е основната причина през 1858 г., след шест години послушание, на 21-годишна възраст, на 7 декември, в Сопотския мъжки манастир, Васил съвсем съзнателно и зряло да приеме монашеско пострижение от Пловдивският митрополит Паисий, а на следващата година да приеме ръкоположение в свещен дяконски чин и служение при храма „Св. Богородица” в Карлово.

С новото си име – иеродякон Игнатий, бъдещият апостол на свободата, започва своето служение на народа си, най-напред с молитва пред Божия престол.

Вярата в Бога поражда молитвеност – желание да общуваш със Създателя, да Му споделяш своите душевни вълнения, да Го молиш за помощ, към себе си и за другите, а после и да Му благодариш за онези благодеяния, които Той вече излива над нас като любящ родител.

Освен личната молитва, която Игнатий е извършвал насаме, за него особенно важна е била църковната молитва. По време на богослужение. Застанал пред църковния иконостас, иеродяконът възгласял:

С мир на Господа да се помолим, за целия свят, за Божиите църкви, за свещенството, дяконството и църковнослужителите, …за българският народ и войнството му, …за всеки град и страна и за онези, които живеят в тях, …да им помага Бог и покори под нозете им всеки враг и противник… (Да се помолим): …за изобилие на земните плодове и за мирни времена, …за тези които пътуват, страдат и боледуват, за пленените и тяхното спасение, …за избавление от всяка скръб, гняв, беда и нужда...”

Можем да сме сигурни, че когато младият духовник се е молил с тези думи, пред лицето на Бога, за целия народ, който се намирал в тирания, под ярема на османското иго, ги е казвал от сърце с голяма вяра и надежда в Божията помощ.

Дори в по-късно време, вече като революционер, дякон Игнатий продължава наред с организирането и подготовката на въоръжена борба чрез народно въстание, да се моли на Бога за успех на своето и народно дело. В неговия „Бележник”, всъщност негов дневник, който Левски е носил винаги със себе си, на предната корица от вътрешната страна, с калиграфски букви бил изписан тропарят (молитвата) на Св. Св. Кирил и Методий, който гласи така:

„Като равни на апостолите и учители на славянските страни, богомъдри Кириле и Методие, молете Владиката на света, всички славянски народи да утвърди в православието и единомислието, да умиротвори света и да спаси нашите души.”

През 1863 г., след участие в Първата легия на Георги Сава Раковски в Белград, дякон Игнатий отново се връща в Карлово и подновява своето свещенослужение до 19 април 1864 г., когато на втория ден на Пасха (Възкресение Христово), след църковната служба, на Алтън чаир над Карлово, отрязва дългата монашеска коса. За някои този акт е отречение от обета пред Бога, но всъщност това не е отречение, нито захвърляне на духовния сан и служение. С тази постъпка Левски е показал това, че свещенослужението ще е несъвместимо занапред с онази революционна дейност, с която се залавя.

Според историческите свидетелства на съвременици, иеродякон Игнатий до края на живота си е съхранил вярата и предаността си към Бога, изразени чрез монашеското му пострижение. Иначе казано, до край той е останал християнин и духовник-монах.

След „постригването на косата“, макар и вече официално не е расоносец, той винаги е участвувал в църковното богослужение, когато му се отдавал такъв случай, било като дякон или само като църковен певец. При своите обиколки из страната не е пропускал такава възможност.

Когато учителствувал в с. Войнягово, Карловско, селяните се наслаждавали и на ангелогласното му църковно пеене в местния храм. В по-късно време, в Добружа, Дяконът е участвувал редовно в богослужението като църковен певец. Като учител в с. Еникьой, участвувал в църковните служби на бунтовния поп Харитон от съседното село Конгас. В спомените си Марко Ив. Марков от Троян, разказва, как иеродякон Игнатий дошъл за първи път в този град на Илинден – 20 юли 1869 г., и направил силно впечатление на присъстващите в църквата с църковното си пеене. Там бил и на празника Богоявление – Йорданов ден (6 януари 1872 г.), като участвувал в литийното църковно шествие до р. Бели Осъм и изпял тропаря „Во Иордане крещающеся…”. На следващия ден участвувал в службата в Троянския манастир, където знаем, че устроил с монасите революционен комитет, начело игумена на манастира, архимандрит Макарий.

Един свещеник от с. Биримирци, Софийско, си спомня, как през 1871 г., на 2 ноември, дякон Левски дошъл с отец Генадий Драгалевски при него и поостанал, като за Архангеловден му помагал като псалт при извършването на водосвети по домовете на миряните. Дори в един дом, местен турчин го похвалил за доброто пеене и му дарил няколко гроша, за поощрение.

През 1870 г., по спомените на съвременици, Левски участвал като дякон, при отслужването на света литургия в мъглижкия манастир „Свети Николай”.

Вярата в Бога и личната духовна потребност да общува с Него, които са присъщи на ревностния християнин и свещенослужител, са причината иеродякон Игнатий не само да учавствува в църковното богослужение, но и да приема насъщната духовна храна за вярващия – освещаващата благодат на Св. Дух – в Тайнствата, Изповедта и Св. Причастие. Не само като послушник и служещ дякон, но и като революционер-бунтовник, Левски е пристъпвал към изповед и причастие.

В своите спомени, пловдивският митрополит Максим, ни разказва една удивителна случка от началото на декември 1872 г. Тогава младият троянски монах – иеродякон Максим, заедно със свещеник Енчо Николов, председател на Сопотския революционен комитет, отслужвали света литургия в храма на девическия метох на Сопотския манастир, където игуменка била лелята на Левски – монахиня Христина.

„На края на службата” – разказва митрополит Максим – „със свещенник Енчо отидохме в килията на баба Христина с цел, уж да причастим болната монахиня. Слязохме по секретна стълбичка, прикрита с черга – килим, в зимника, дето намерихме Дякона (Левски), че си чете причастни молитви пред иконата, при запалено кандило и две вощеници. Аз дякон, снех от рамото си орара1 и го подадох на Левски, който облечен в расото на леля си Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон – от Св. Потир.”

Известно е и това, че преди да бъде обесен, в София, Левски сам поискал да бъде изповядан и причастен, което извършил на лобното място софийският свещеник – иконом Тодор Митов. По спомените на Димитър Димов, Левски бил запитан:

„Искаш ли да се причастиш?”,

на което той отговорил:

Желая!”

Отец Тодор продължил:

Но ти знаеш, че преди светото причастие е нужна изповед! Искаш ли да се изповядаш”,

а Апостолът отговорил:

Искам!”,

след което имало недълга изповед и последвалото я причастяване.

Относно изповедта на дякон Игнатий, от само себе си е ясно, че такава е имало непосредствено преди неговото ръкоположение за иеродякон, което изисква и църковният канон. Освен изповедта преди обесването му, известна е и още една изповед, направена пред споменатия вече отец Енчо Николов , в Сопот през месец декември 1872 г. Причината явно е непреднамереното убийство на слугата Стойчо, извършено от Левски на 14 август 1872 г. в дома на ловчанския търговец Денчо Халача. Известно е, че Левски е съжалявал много за извършеното от него убийство, наложено му от лошо стеклите се обстоятелства. В едно писмо до Любен Каравелов той пише:„Жалко за невинното момче!”, а по-късно изповядва греха си пред майка си, пред отец Енчо в Сопот и трети път – в изповедта пред отец Тодор Митов в София. Будната му съвест не престанала да го терзае през останалите години от живота му. Това му вменило дълг, както свидетелствува Захари Стоянов: на бащата на убитото момче да се изплаща пенсия, като обезщетение (кръвнина), когато родината се освободи.

В революционната си деятелност дякон Игнатий винаги е търсил и разчитал на съдействието на духовенството, вярвайки, че любовта към ближния трябва да се прояви на дело, да се извоюва, макар и с борба, физическата свобода на сънародниците. Убедеността, че делото му е благословено от Бога, се изразявала в факта, че образуването на революционни комитети в страната е ставало или с участието, или с присъствието на духовници. Местният свещеник винаги бил или председател или член на революционния комитет. Узаконяването му се запечатвало с гласно произнасяна клетва, с молитва и водосвет, извършени пред Бога и отечеството.

В едно свое писмо от 12 декември 1872 г. до Ловчанския комитет Левски казва:

Който не изпълнява клетвата, в която се е клел пред Евангелието, т.е. във вярата и честта си, (като християнин- бел. авт.), той е най-ниския и гнуснавия човек на света. По-добре сто години мъки – честно, а нежели да тъпче вярата и честта си!“

В духовниците, своите събратя, дякон Игнатий е виждал най-верни и сигурни хора – служители на народа, с преданост към Бога. Защото, който е предан на Бога, той ревностно служи и за благото на ближния си. Затова в обиколките си из страната, на брой общо три, той най-напред посвещава в революционното дело енорийските свещеници, монаси, игумени на манастири, монахини, сетне даскали и всякакви други люде – родолюбиви българи.

Негови съратници и верни другари са предимно духовници: отец Матей Преображенски, Иеромонах Генадий Драгалевски, поп Груио Бански, поп Георги Тилев от Перущица, поп Калин от с. Ябълково, Хасковско. В Старозагорско – поп Минчо Кънев, в Котел – поп Янко и свещеник Иван Николов, в Жеравна – поп Тодор, в Казанлък – поп Стефан Караджов и много други.

В манастирите: в Сопотския – отец Енчо, в Мъглижкия – архимандрит Калиник, в Троянския – архимандрит Макарий и братството, в Кюстендилско, в манастира „Св. Иоаким Осоговски“ – отец Аверкий Попстоянов, и монахините от Сопотския и Самоковския манастири и много други.

Дори и висши клирици са благославяли делото му. Митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски, който е имал познанство с дякон Игнатий още от 1866 г., продържил да поддържа връзки с него и след хиротонията си2 в 1872 г, като го окуражавал в революционната му деятелност.

През 1869 г. Левски се е опитал да въведе в революционното дело и някои от най-изтъкнатите църковни дейци и сътрудници на Екзархията, но почти безуспешно.

Църковната власт по места, понякога тайно, подкрепяла и похвалявала делото на дякон Игнатий. По сведения на Христо Иванов – Големия, когато архимандрит хаджи Василий поискал каноническа санкция (наказание), което да се приложи над иеродякон Игнатий, заради „свалянето“ на расото, той бил повикан в Пловдивската митрополия и мъмрен от наместника, като бил предупреден да престане да преследва Дякона; в противен случай щяло дапоследва изгонване от епархията.

Както споделих по-горе, Левски е считал, че одобрението от духовенството и прякото участие на свещенослужителите в народното революционно дело, вършено в полза на целия народ, за да се освободи от духовно и социално робство, е благословено от Бога дело, защото е породено от братска любов към ближния. Вероятно той виждал такава братска жертвоготовност в постъпката на Св. Нестор, който, с благословията на Св. Димитър Солунски, убил мъчителя на християните – гладиатора Лий. Божие одобрение вероятно е видял и в похода на Св. цар Константин срещу езическите императори Максенций и Ликиний, в 312 г.

Дори в историята на съседна Русия откриваме сродно събитие. Когато в 1380 г. печенегите заплашили русите с нападение, руският княз приел в редиците на своята войска двама родолюбиви монаси от Сергиево-Троицкия манастир – Александър и Андрей, които, с благословението на своя игумен Св. Сергий Радонежски, заминали на военен поход, а впоследствие и се върнали живи и здрави.

На дякон Игнатий му е било съвсем ясно, че революционната борба не е само за национална свобода, но и за духовна – религиозна свобода. Споменът за еничарството – кръвния данък, не е могъл да остави спокойна съвестта на който и да е християнин, още повече на Левски. При своите обиколки с вуйчо си из страната през 1868 г. като таксидиоти3, той добил сведения за многото случаи на потурчвания и ислямизация по българските земи, които застрашавали съхранението на Христовата вяра, на религиозното съзнание и култура.

Много показателно в случая е да си припомним как Св. Кирил Философ е отговорил на агаряните, при запитване по въпроса за опазването на националната свобода, когато бил на мисия сред сарацините около 850-60 г. В полемиката си със Св. Кирил, сарацините-мохамедани, упрекнали християните в неспазване на евангелската заповед:

Да обичаш враговете си.

Вместо това, те с оръжие посрещали своите врагове. На така поставения въпрос светителят отговорил:

Когато в закона има две заповеди, кой спазва закона, този, който спази едната, или който изпълни и двете?”

агаряните отговорили:

Който спази и двете!”

Св. Кирил продължил:

Бог е рекъл: Молете се за ония, които ви обиждат, но Той е рекъл още: Никой няма любов по-голяма от тази, да положи душата си за своите приятели. Това ние правим, (т.е. да защитаваме страната и народа си от врагове – бел. авт.), заради нашите приятели, да не бъдат пленени и душите им заедно с телата им!”

Ето го и отговорът на въпроса: какво е накарало дякон Игнатий да се отдаде на революционна борба? Това е любовта към ближния, любовта към измъчения му народ. Първата и най-важна заповед за християнина е да обикне Бога с цялата си същност, а другата, подобна ней, е да възлюби ближния, като себе си (Мат. 22:36). Любовта е изпълнение на Божия закон (Рим. 13:10), казва Св. апостол Павел. Любовта към ближните е отражение на любовта към Бога, защото в ближните обичаме Божия образ, богоподобната им същност. Християнската любов се отличава от всякаква друга любов по това, че е чиста, безкористна по подбуди и саможертвена по своя характер. Християнската любов е градивна творческа сила, не само в религиозния и нравствен живот, но и във всички сфери на личния и обществения. Такава я виждаме и в живота на дякон Игнатий.

Левски счита свободата за най-висше благо, дарено ни от Бога, което човек трябва да отстоява. В писмото си до чорбаджи Генчо Мильов от Карлово, той казва:

Човек е благословен от Бога да бъде господар с всичките си права; и от Бога му се налага първа длъжност, да мисли за народа си… И в Евангелието нали се казва: ‘Човече! Трябва да работиш за народа си до смърт и всичко да жертваш за него. Ако ти умреш, нали и Аз за теб се разпнах.’”

Според Левски, обетът да служи на Бога, който е дал при монашеското си пострижение и дяконско ръкоположение, намира пряк израз в служението на народа си. Нали наименованието – дякон, в превод от гръцки означава „служител”. В „Деяния апостолски” се вижда, че дяконското служение е било народно служение. Дякон Игнатий е приел именно така дяконското си служение, но зад пределите на манастира и храма.

Проф. Иван Унджиев казва по този повод:

Актът на външното разкалугеряване не е акт на ликвидация с вярата. Отрязването и скътаването на косата, като я предава на майка си, има своето значение. Даденият обет пред Бога е свято задължение, което по силата на историческите обстоятелства, в които се намира неговия народ, Дяконът ще изпълни по друг начин, но пак в преданост на Бога и народа.”

По свидетелството на другаря му от Легията, Васил Стоянов:

Нему прилягало повече да привързва рани, отколкото да ги причинява„,

именно защото чувствителното му и състрадателно сърце се отвращавало от жестокостите.

На Левски му е било пределно ясно, че поробителите никога няма да напуснат България доброволно, и че докато народът се превива от страх и позволява да бъде мачкан, робията и кланетата няма да секнат. Левски обичал народа си и желаел да го види свободен. В този смисъл, по подражание на Спасителя (Мат. 20:23), казва за себе си:

Аз съм се обрекъл на народа си…

Революционната борба не само се допуска от християнската съвест, но е и нейна повеля, когато по друг начин, не може да се прояви истинска обич и истинско служение на ближните. А любовта на Левски не е отвлечена и утопична. Неговата любов е дейна, практически – ежедневна. По спомени на свещеник Минчо Кънев от Стара Загора, някога, като ученик, Игнатий отишъл с другари да берат череши в една градина и попаднали на двама турци, които се опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другарите се изплашили и избягали, а дякончето грабнало кобилицата, с която жените носили кошниците си и заудряло здраво османлиите, докато те се разбягали. После придружил жените до дома им.

Тази случка много ми напомня за Св. пророк Мойсей, които при подобни обстоятелства убил един египтянин, измъчващ безпричинно негов сънародник („син Израилев”).

Друго добротворство, присъщо на Дякона, било паричното подпомагане на вдовици – от комитетските пари, когато научавал, че били в голямо затруднение и в невъзможност да се изхранват сами.

Левски проявявал своята любов дори към друговерците. В разпространяваните на турски език сред родопското население прокламации от 1869 г. се казва:

„А вие, братя на мохамедановата вяра, къде са вашите правдини… И вие, братя, сте погазени, излъгани, както и ний… Ний, българите, подаваме ви братската си ръка. Религиозни сметки не щем да водим с вас… мусюлмане! В свободна България има място за синца!.”

През ІІ век Св. Юстин Философ казва:

„Нашата религия ни учи да обичаме не само нашите, но и чуждите, дори враговете си.”

А Тертулиян потвърждава:

Ако всички люде обичат своите близки, то християните се отличават от тях по това, че те обичат и ония, които ги мразят.”

Дякон Игнатий изразявал любовта си и в състрадание към враговете си. По спомена на Панайот Хитов от 1867 г., когато Левски е знаменосец в неговата чета, той разказва, че при неизбежни екзекуции на врагове, особено на подведени и заблудени, проявявал състрадание и жалостивост:

Веднъж край Жеравна, след престрелка с османски военен отряд, било установено, че сред убитите имало няколко българи и поляци, като наемници, събрани от Садък паша. Левски тъй се изпълнил с жалост към тези излъгани хора, (защищаващи нелепа кауза – бел. авт.), чиято глупост ги е довела да умрат в защита на тиранията, че плакал над тях.

А над главата на починалия четник Иван Капитана прочел заупокойна молитва и го погребал под един бук.

Така е разбирал Христовата любов Игнатий – отправена към всички честни и достойни граждани на страната. Ратувал е за свята и чиста република, без цар, където всички да живеят в любов и равноправие. Освен за политическа и национална свобода, жадувал и за църковна свобода, за независима самостойна Българска църква, независима от Цариградската патриаршия. В програмата на БРЦК от 1870 г. е посочено ,че борбата на народа се води срещу политическия и духовен враг, първия – турското правителство, а втория – гръцкото духовенство, под чието иго се намирал народът и Българската църква.

Други добродетели, с които Левски е запомнен от своите съвременици, били: смирението, послушанието, снизходителността, нелицемерието и самокритичността. В спомените си за него, Тодор Влайков казва, че още като ученик в Стара Загора се проявил като „примерен, тих, скромен младеж“, „смирен и благочестив“. Така, в писмо до Филип Тотю, Левски пише:

„Ние сме жадни да видим отечеството си свободно, па ако щат ма нареди (после) и патки да паса.”

А когато селяни от софийско го запитали какъв ще бъде той след Освобождението, големец ли, Дяконът отговорил, както е добре известно:

Никакъв. Ще ида у други поробени народи да правя това, което правя тук сега.”

Левски бил самокритичен, но подтиквал и другите към дисциплина и самокритичност. Когато открива, че куриерът Атанас Попхинов отварял писмата, пристигащи от Букурещ, го уличил в неспазване на Устава:

„Аз съм посветил себе си на отечеството от 1861 година да му служа и работя по народната воля. И ако това ти не вършиш, защото си неверен, то децата ти ще видят и ще помислят за тебе (лошо).”

В друго писмо отново говори за самокритика:

„Кажи ми моите, а аз твоите кривици, па да се поправим и се да вървим едно, ако ще бъдем хора.”

И пак:

„Всеки може да греши, затова на драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инак той не е наш приятел.”

Често критикувал „в очите“ натрапения му спътник, Димитър Общи, за проявеното от него разхищение на комитетски пари, бохемство, женкарство и безотговорност за постъпките си пред революционните дейци. Левски считал съветването или съборното решение при народните дела за най-правилна и мъдра преценка. Както казва премъдрия Соломон:

„Мъдростта се състои в многото съветване.”

Или:

„Посъветвай мъдрия и той ще стане още по мъдър.”

Дяконът казвал:

„Да се съветваме един други и да се слушаме, да избягваме и най-малката гордост.”

Често при срещите си със своя съратник, отец Матей Преображенски, Апостолът се съветвал с него за вземането на едно или друго правилно решение. Проявявал до края на живота си удивителна монашеска скромност, възхитителна честност, пословична пестеливост и фанатично чувство за отчетност на народните пари. Всеки най-дребен разход записвал в своя „Бележник” от 116 страници – всеки грош, от къде е взет и къде е отишъл.

Хранел се скромно. Три пъти си позволил да си купи пъстърма, веднъж малко маслини, друг път – рапон, ябълки, захар и два пъти боза. За неговата съвест разхищението било равносилно на ограбване на народа, за което пък критикувал чорбаджиите.

Бил пълен въздържател. По негова препоръка през 1869 г. в Карлово е основано първото българско младежко въздържателно дружество. Негови съвременици разказват, че нито пушел, нито пиел, нито е имал любовна интрига с жени – пълен монашески аскетизъм, в изпълнение на дадения пред Бога обет за целомъдрие. За алкохола самият той казва:

„Алкохолът най-много замайва човека. Пияницата без да иска може да издаде. За делото, пиянството е от чума по-лошо.”

Същото казвал и отец Матeй Преображенски по повод случващите се понякога пиянски пирове на революционни дейци:

„Туй пиянство ще ни изяде главите.”

В споменатите християнски добродетели на „чутовния” негов характер, по думите на Иван Вазов, мнозина прозирали белег на святост. Безкористната любов към хората, проявена в революционната му дейност и в личните взаимоотношения, откроява иеродякон Игнатий от мнозина негови съвременници и го издига на висок пиедестал.

Завидно е християнското му братолюбие, но едва ли само то е било достатъчно да го извиси до онова съвършенство в духовния живот, което откриваме в живота на светиите, проявено в пламенна молитвеност, чистосърдечие и преданост на Божията воля и промисъл. Без да го възвеличаваме повече от това което е, Дяконът Левски, ще остане за нас неговите потомци, ярък пример на християнин и духовник.

Той завършва земният си път спокоен – опростен и примирен с Бога. На 6 февруари 1873 г., в предсмъртните си минути, извършва изповед пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов, който го причестява и със Светите Христови тайни.

В изповедта си, Левски казва, че каквото е правил, го е правил за полза на народа, затова моли, ако в нещо е съгрешил, прошка от него и от Бога. Моли отец Тодор да го поменава в молитвите си като иеродякон Игнатий, а също да се моли и за българския народ. Минути след тази изповед той е обесен на мястото, където днес в София се намира неговия паметник, издигнат през 1895 г.

За разлика от нас, съвремениците не му остават длъжници. Въпреки опасността, през нощта след неговата смърт, тялото му е откопано от гробището за престъпници, където е било закопано първоначално, превозено и повторно погребано по християнски, в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска” от клисарите Христо Хамбарков и Илия Джагаров, с участието на поп Христо Стоилов. Погребан е от лявата страна на Светия престол.

При разкопки, на 30 май 1956 г., археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов с екип сътрудници откриват тленните останки на Апостола – „скелет“, вписан с индикация № 95. В онова време те небрежно са откопани и пренесени с циментов чувал в хранилището на новооснования Софийски археологически музей, където и безследно изчезват.

Днес от дякон Игнатий за поколенията ще остане не само споменът за един патриот и революционер, но и споменът за един чист християнин и духовник. Като скъпа реликва са запазени отрязаните му коси, кръстчето от Божи гроб, на което има снимка с неговия лик, „Бележника”, 150 писма, сабята и револверът му, дяконските богослужебни одежди в Сопотския манастир и горчивия спомен за изгубените тленни останки.

А за нас, българските масони, не е без значение и въпросът: бил ли е Левски масон, каквито хипотези се лансират, но и отричат, от някои изследователи. В потвърждение на тезата, че Апостола е бил посветен в масонските тайни съществуват засега само косвени доказателства: в примера на неговия живот и дело, в оставените от него документи и в предаваните до наши дни разкази на негови съвременици.

Според една от версиите Васил Левски е посветен в масонството през 1861 г., в така наречената „Дружина на верните приятели”, своеобразно парамасонско формирование.

През 1863 г. се завръща отново в България, след участие в Първата белградска легия на Георги С. Раковски, за когото се знае с достатъчно голяма достоверност, че е бил наш брат. Изследователи на живота на Левски правят паралели в приликите между масонската ложа и тайната организация на Апостола. Според тях паролите, шифрите, символиката, която Левски ползва при приема на нови членове, е твърде близка с тази на масоните или направо е преписана от тях. Известно е, че за своята дейност през 1866 г. в Букурещ той получава помощ от българина емигрант Касабов, който е масон.

Левски е участник в изпълнението на големия масонски проект на Джузепе Мацини, наречен „Млада Европа”. В ония времена той е целял национално освобождение на народите, национална независимост, свобода, човешки права. На практика тази цел тогава е постигана с революции. Затова някои изследователи казват, че Левски несъмнено е принадлежал към такова тайно общество. В потвърждение на това е и показателното обръщение: „Брате”, което Левски ползвал често.

Известните исторически данни не позволяват да се продължи повече с аналогиите, освен ако не се преследва потапяне в сферата на догадките и легендите, достигнали до наши дни.

Накрая ще спомена само един от тези спомени-легенди – нещо, случайно установено от мен преди десетина години. Още с влизането в дома на своя приятел Васил Джананов в днешното павелбанско село Габарево, за да основе през 1869 г. таен революционен комитет, Васил Левски с изненада се загледал в газената лампа, донесена от чужбина, взел я с лявата ръка, положил я на гърдите си, а с дясната описал бавно християнски кръст и загледан в тавана възкликнал:

О, светлина… Това е бъдещето на България!

Тази газена лампа стои и днес, запазена в превърнатата в селски музей Джананова къща. Всеки от нас може да отиде в нея, да я вземе с лявата ръка, да я положи на гърдите, да погледне високо и да повтори думите на Апостола.

Ще прозвучи ритуално, по масонски, нали?

_______________________

1 Орар – дълга, тясна лента от плат, атрибут на церемониалното богослужебно облекло при дяконите, която те носят прехвърлена през лявото им рамо. Подхващането и повдигането на нейния преден край служи в определени моменти като ритуален знак, отправян от дякона към останалите участници в богослужението, в това число и към богомолците-миряни.

2 Хиротония – ритуален акт на ръкополагане, с който се извършва предаване на Божествената благодат при посвещение в духовен сан на дякони, презвитери и епископи.

3 Таксидиот – пътуващ монах, който изпълнява заръката да събира помощи за манастир и да кани поклонници. Таксидиотите са принадлежали към така нареченото „черно духовенство”, но са прекарвали голяма част от живота си извън затвореното пространство на манастира, в светска среда, осъществявайки богослужебна и просветителска мисия.

към начало