.

Масонско слово за всички 2011

 

Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ

Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“

 

Общо събрание на ОВЛБ“, 2011

 

masonic-word-2011sОбични сестри и братя,

Когато в часове на уединение се замислим за самите нас, със сигурност – далеч не веднъж или дваж – установяваме, че сме устроени така, щото постоянно да се измъчваме с въпроси. С всевъзможни въпроси. И постоянно да търсим някакви отговори.

Що се отнася до въпросите, там сме буквално неудържими – не ни спират никакви ограничения, не се съобразяваме с никакви нашепвания на разума. А колкото до отговорите – при тях твърде често търпим разочарования. Изпитваме болка – трайна и дълбока. Понякога подсъзнателна. Но винаги връхлитаща ни отново и отново. И винаги оставяща ни потопени в огорчение.

Мнозина успяват да открият мъдростта, която учи, че трябва да претръпнем към това положение на нещата. И към това специално страдание. Трябва да можем да живеем с него. (Колкото и много да са въпросите, които раждаме. И колкото и странни да изглеждат някои от тях.)

Как се стига до подобно положение на нещата?

От деца биваме привиквани да получаваме отговори. Дори и на въпроси, които не сме задали. Изпреварващо. Вероятно – за да не питаме. Така постепенно заживяваме с една заблуда: че отговорите са повече от въпросите. После порастваме. И разбираме, че нещата са ни били представяни с главата надолу. (Или – че нас са ни държали с краката нагоре.) И че въпросите са повече от отговорите. Че са много повече…

Но… стореното е оставало сторено. Дълбоко в нас е успявало да оцелее едно дете. Постоянно питащо дете. (По-късно ще чуем специалисти да ни съветват, че трябва да полагаме специални грижи за това дете. Такива грижи, че то да не порасне. Никога.) А детето все иска да му се дават отговори. И ни заставя именно ние да ги изговаряме. Дори когато това е невъзможно.

Някога, много отдавна – казват, преди милиони години – бъдещият човек не се различавал особено от много други животни. Ходел на четири крака. А ако се случело да се спъне и да падне – падал от по-ниско. И вероятно, по-малко го боляло.

В някакъв момент обаче, едно създание се надигнало на задните си крака. И може би е успяло да зърне нещо, което дотогава му е убягвало. Не е изключено да го е осенил и някой отговор. На стародавен мъчителен въпрос. Тогава – видимо – създанието решило да остане право. Без да подозира, че така ще разклони генеалогичното дърво на цяло царство. Царство „Animalia” („Животни”), тип „Chordata” („Хордови”), клас „Mammalia” („Бозайници”), разред „Primates” („Примати”), семейство „Hominidae” („Човекоподобни”), род „Homo” („Човек”) – тази нишка щяла да се обогати с още един вид: „Homo erectus” („Изправеният човек”).

Не може да има съмнение, че в онези дни пред новородения „Хомо еректус” се е появил един въпрос. Съдбовен въпрос. Въпрос, отвеждащ надалеч в бъдещето. Главата, която го е родила, се е запитала: дали да остане глава на „еректус” или да разпореди на тялото да стъпи отново на четирите си крака? И да усети стабилно земята под себе си. Кандидат-„еректусът” е трябвало да направи избор между люлеенето си на два крака и по-добрата си информираност, когато очите му вече били чувствително по-високо. И можели да сканират по-голямо пространство. В края на краищата, той решил да остане „еректус”. Направил избора. И така изместил предшественика си, който милиони години по-късно щял да получи многозначителното име „Homo habilis” („Способен човек”).

Дали „Изправеният” се е възторгнал от разкритието си? Можем да отговорим с някое предпазливо „Да”. И да си представим, как в новото си положение е започнал да получава отговори на още много неподозирани въпроси. А дали скоро не е съжалил? Защото с новите отговори неминуемо са започнали да го връхлитат и рояци нови въпроси. Дали не го е споходил и нов прилив на ентусиазъм: да подскочи и да се превърне в „Homo volaticus”, в „Летящ човек”? (От още по-високо е щял да може да се сподобие с още повече отговори!) Или именно тази прогноза – а той сигурно е започнал да се изкушава и да прогнозира – е охладила евентуалната му втора авантюра? (Как да се лети с непосилната тежест на планините от мисли?)

Тук можем да се отдадем на кратка пауза…

– – – – –

И така, какво представляват днешните наследници на „Homo erectus”? Сиреч, ние.

Със сигурност, дори не подозираме, колко отговори ни очакват.

На първо място – разбира се – „Homo sapiens” („Разумният човек”), човекът, увенчал Мирозданието!

И „Homo faber” („Произвеждащият човек”). А непосредствено в наши дни – и „Homo fabricatus” („Човекът, слял се с машините, които самият той е създал”).

А щом дори само веднъж сме произнесли думата „създал”, веднага ще се запитаме: дали не принадлежим и към „Homo creator” („Човекът създател”) – при това, не толкова към онзи, който произвежда материални блага, а към този, който (по думите на Райнхард Козелек, именития немски теоретик на историята)

„създава хоризонта на очакванията си”,

тоест твори бъдещето си. И още – този, който (според определението на Клифърд Гиърц, нашумелия американски антрополог) е „creator”, защото е

„производител на смисъл”,

независимо че заедно с тази си похвална дейност е и онова животно, което

„е останало висящо в мрежите от значения, изплетени от самото него”.

Не ни е чужд обаче и „Homo bellum” („Воюващият човек”) – такъв, какъвто той е бил през всичкото си съществуване. Какъвто е и днес – за да бъде потвърдена мрачната констатация на Томас Хобс, според която в своето „естествено състояние” човекът непрекъснато воюва –

„всеки срещу всеки”.

Защо? – ще попитат все пак някои от нас. И ще бъдат непресторено удивени.

„Поради съперничество, поради несигурност и поради стремеж към слава”

– отговорил ни е преди повече от 350 години г-н Хобс.

А нима не сме „Homo adventuricus” („Човекът, който непрекъснато потегля нанякъде и непрекъснато дохожда някъде”)? Или „Homo viator” („Човекът пътник”) – пък бил „пътят” и широк друм, и трънлива пътека, и път, по който скитаме с краката си, и път, който избродваме с ума си. Кой би отговорил на такъв въпрос с „Не”?

А „Homo consumens” („Консумиращият човек”)? Този, който (според Ерих Фром) през целия си живот е в положението на „вечното кърмаче”, с постоянно „отворена уста”, готов ненаситно да поглъща

„алкохол, цигари, филми, телевизия, лекции, книги, арт-изложби, секс – всичко, дори и себе си, за да се самопревърне в артикул на потреблението”.

А „Homo dicens” или „Homo loquens” („Говорещият човек”)? Или такива са били само онези, които спадат към под-вида „Homo academicus” или „Homo politicus”? А всеки друг е само „Homo loquax” („Човек-дърдорко”).

А „Homo ludens” („Играещият човек”)? Нима всички ние не сме „играещи”, след като (според внушението на Йохан Хьойзинха) едва ли не целокупната ни дейност е някаква игра: изкуството е игра, войната е игра (малко по-кървава, но игра; ерго, тук „Homo bellum” = „Homo ludens”), общуването между половете е игра, съдебните дела са игра – дори една философска дискусия е игра.

Не е ли обаче всеки от нас основно „Homo credens” („Вярващ човек”)? След хилядолетно изтъкване на аргументи, споделяни от върволици мислители, и днешният пост-модернист ще открие, че

всички ние непременно вярваме”,

че сме

„вярващи животни – същества, които трябва да поставят (и поставят) опората си във вярвания, които не могат да бъдат проверени, освен с помощта на средствата, установени чрез самите предположени вярвания“!

Справка – при Кристиян Смит и неговите размисли на тема: „Моралът, вярващите животни и атомарните единици на човешката личност и култура”.

А „Homo aeconomicus” („Анализиращият разходи, приходи и печалби човек”)? Дали не следва да се обкичим по достойнство с това понятие, предложено от Джон Стюарт Мил, един от бащите на утилитаризма? И той, а и мнозина други, са изхабили много мастило, за да убедят човечеството, че всеки от нас е биологичен калкулатор, който непрекъснато изработва счетоводни баланси. А в тях подвежда под общ материален знаменател всичко – в това число и най-нематериалните неща. Какво ще кажем по въпроса? Дали ще протестираме?

От друга страна, можем ли да пропуснем „Homo socius” („Социалния човек”)? Всъщност, какво друго сме, ако не „социални”? (Според директния изказ на Елиът Арънсън – „социални животни”; на свой ред недвусмислено повлиян от Аристотеловия етикет „ζῷον πολιτικόν”, а и той на свой ред – възприет от учителя му, Платон.) Нали дори само това, че използваме общ език, ни превръща автоматично в членове на едно голямо семейство. Впрочем, онези, които виждат в различните езици инструмент за разделение, биха могли да поразсъждават над въпроса: дали всевъзможните езици по света не са само някакви диалекти на големия общ човешки език? Кой би приел днес като чужди за българския език (защото са латински!) думи като: капа, кукла, погача, палат, порта, муле, беневреци, грош, кантар, кум, кошуля, фурна, хурка, черга, вада, оцет…

Днешният ден обаче ще се намеси и с поканата да се видим като „Homo sociologus”. И тази покана, отправена ни преди време от Ралф Дарендорф, ще поиска от нас да ампутираме егоистичните мотиви на своя Homo aeconomicus, за да можем да изпълним с успех много от благородните си социални роли. Ще поиска да открием в себе си цялото общество и да разтворим своето лице в него.

А какво да мислим за „Homo duplex” („Раздвоения човек”) на Давид Емил Дюркем? За човека, който носи в себе си и инстинктивните желания на животното, и желанието да съблюдава някакви обществени правила, определен обществен морал. А когато този „Homo duplex” се превръща и в „Homo triplex”, и в „Homo quadriplex”? Дали отделни ареали от тези човеци няма да се окажат онзи „Homo clausus” („Заключеният вътре в нас човек”), когото пазим в дълбока тайна? За да се показваме като „Homo Civicus” („Човекът гражданин”), като „Homo culturalis”. Дали части от това дълбоко наше „Аз” не отиват толкова далеч, че да се сливат, да речем, с „Homo necans” („Човека-убиец”), генетично унаследил ужасяващите ДНК-сегменти на убиеца в древния ловец и убиеца в архаичния жрец?

Някой ще ни посочи, че ние се числим към „Homo inermis” („Безпомощния човек”). Ще ни докаже, че само си въобразяваме, че можем да създаваме каквото и да било. Че това е единствено някаква милостиво позволена ни илюзия. Не е изключено това да ни обезсърчи и да ни превърне в люде, които приемат за свое име „Homo indifferens” („Апатичен човек”).

Друг обаче ще ни увлече с идеята, че всъщност сме представители на вида „Homo rationalis”. И че именно това ни позволява всеки от нас да бъде и „Homo educanus” („Обучаващ се човек”), и „Homo investigans” („Изследващ човек”), и „Homo technicus”, и „Homo technologicus”… Ето – ще ни се каже – нека погледнем, колко бързо всеки стана „Homo facebookus”! Все още сме днес, а всеки може вече да се чувства като „Homo futuris” („Човек на бъдещето”)!

А това, че дори можем да напускаме отвред обгръщащия ни физически свят и да се оказваме в положението на „Homo metaphysicus”? И дори на „Homo religiosus”? (Някакъв под-под-вид от под-вида „Homo credens”.)

В такъв момент обаче, нашият вътрешен „Άνθρωπος σκεπτικιστής” („Човекът-скептик”) ще ни нашепне: не се превъзнасяй толкова много „чиреп сред чирепите”: ти си само един „Homo imitans” – имитатор, и нищо повече. И точка.

Със сигурност, вече сме много уморени. Нека отдъхнем малко…

– – – – –

Що за вид е „Homo masonicus”?

След толкова много въпроси изглежда естествено той да бъде обозначен като „Homo questionis” („Питащият човек”). Вероятно той ТРЯБВА ДА БЪДЕ именно „Homo questionis”! Да бъде ревностен колекционер на въпроси – да трупа въпроси, да систематизира въпроси. И през каталога си с въпроси да се свързва с въпросите на човечеството. С неговия каталог. За да знае: за какво то е питало през дълговечната си история.

Така постепенно „Homo masonicus” може да се превърне в „Homo cellula” („Човека-клетка”). И като всяка клетка да знае, че той е онази единица, която – след като приеме и обработи – трябва да отдаде. Да отдаде на други клетки. Които са събрали по-малко въпроси. И по-малко отговори. И са по-малко „Homo masonicus”.

И още – да помни: че никак не е изключено „cellula” да идва от „cella” – а това ще рече и „клетка в медените пити”, и „килия”, но и

„онази най-сакрална част от древните храмове, където е стояла статуята на божеството”.

Послепис. Едно от най-трудните неща на този свят е: човек да осъзнае мисията си!

към начало