.

Непреодолимото най-ниско стъпало

Павел Главусанов,

Стар майстор на ложите „Сердика“, „Мадара“ и „Княз Александър Първи фон Батенберг“.

Списание „Зидарски преглед“, книга ноември 2016

 

 

Не ще споделя тук с уважаваните братя някаква смайваща новост. Новостите са поначало голяма рядкост, а пък смайващите – съвсем. Просто ще опитам така да подредя (по-скоро да нахвърлям) някои известни обстоятелства и съждения (повечето чужди), че да привлека внимание върху обстоятелство, което по мое мнение донякъде пренебрегваме.

По проблематиката на Свободното зидарство са изписани стотици хиляди страници. И все пак, множество важни въпроси остават неизяснени докрай. Защо от един определен момент насетне в това професионално братство започват да навлизат чужди на занаята лица? Защо точно от този момент и защо точно в тази гилдия? Защо не в шапкарската или кожарската? И кои са тези лица? Какви са? Май всякакви. Ние често се хвалим с личности като Лафайет и Гарибалди, Уошингтън и Симон Боливар, Нютон, Гьоте, Моцарт и стотици други, чиито имена са останали завинаги издялани в паметта на историята. Само че отначало те са единици, а повечето останали са мъже от съвсем друг порядък. Общо взето, преобладават представители на деловия свят – производители и търговци, – но има доста лекари и юристи, появяват се държавни служители и духовници, армейски офицери, даже представители на „простолюдието“. Такава е масата, над която изпъкват великите образи на учени, политици, литератори, мъже на изкуствата. И като говорим за маса, има се предвид буквалният смисъл на думата. Към седемдесетте години на ХVІІІ век в Париж Свободни зидари са двама от всеки сто жители на града. При същото съотношение в днешна София би следвало да има към 25-26 000 души.

Едва появила се тази необичайна форма на организация, срещу нея настръхват противници от всякакъв род. Католическата църква изтрайва малко повече от десетилетие след прехвърляне на Свободното зидарство върху континента, преди да го заклейми с папска була през 1738 година. Тя е все още в сила, макар след 1983 година отлъчването от църквата заради масонска принадлежност да не се прилага. По онова някогашно време в Париж се извършват масови арести на масони, заподозрени в антидържавен заговор. Почти навсякъде Свободните зидари са обвинявани в подривна дейност, в „ентусиазъм“, който термин в ония години се свързва с религиозно сектантство, и непременно – в хомосексуализъм (особено в Холандия, където само няколко десетилетия по-рано за подобно „престъпление“ екзекутират, без око да им мигне). Има и комични обвинения, чиято изкривена логика голяма част от тогавашното общество приема напълно безкритично: в Швеция плъзва мълва за това, че на своите тайни сборища масоните си правят незаконни деца, за да ги отглеждат после в сиропиталището, което поддържат, и да оправдаят по този начин собственото си съществуване.

Масоните се защитават енергично и храбро. Единствено те се осмеляват да заявят в лицето на всемогъщата холандска църква, че проявява особена морална избирателност, като клейми масоните с техните идеи за братство, равенство и справедливост, дори ги низвергва от своето лоно, обаче благосклонно приютява шефовете на Източноиндийската компания, както и на нейната Западна посестрима, които нямат нищо против да припечелват от търговия с роби. На това място сме длъжни да отбележим и факта, че в някои масонски ложи членуват роботърговци, както и че самите ложи в част от американските колонии са имали право да държат роби. Но тази е друга тема – твърде обширна и не толкова елементарна – колкото може да изглежда на пръв поглед.

С какво, все пак, нашите братя отпреди близо три века запълват своето време (някои ложи се събират по пет-шест пъти в месеца за по няколко часа), щом не щем да признаем, че влизат в тайна завера срещу държава и църква, нито пък че влияят по непозволен начин върху демографията на Холандия? По този въпрос историците не проявяват и следа от готовност за единодушие. Ето какво мисли изтъкнатата специалистка по проблемите на Европейското просвещение и ролята на свободното зидарство тогава, професорът от Калифорнийския университет Маргарет Катрийн Джейкъб (нейната изключително интересна книга „Просвещение на живо“ е може би вече на нашия пазар):

„Съвременното гражданско общество е изобретение на Просвещението, сътворено в новите социални анклави, сред които масонските са най-гръмогласно конституционни и агресивно гражданствени.”

Професор Джейкъб смята, че ложите възникват в Англия и Шотландия след революциите, в резултат от които монархическата власт е силно ограничена, въведени са парламент и избори. Заради наложения имуществен и образователен „филтър“ гласоподаватели са едва една пета от мъжете. За жени не става и дума. Ложите възприемат новите принципи на организация и управление. Те имат свои „конституции и закони“, „избори“, „суверенитет“, собствена „власт и служители“. Освен това, в множество от тях навлизат масово и мъже без достъп до избирателните урни. Всички те, нека отново използваме казаното от професор Джейкъб:

„установяват конституционна форма на самоуправление, снабдена с конституция и законодателство, избори и представителство. Те се заклеват във вярност към това управление, като го обличат в суверенитет. От друга страна, това управление може да бъде променено или отстранено по волята на мнозинство от братята. Ложите се превръщат в микроскопични граждански единици, нови обществени пространства, на практика – в школи за конституционно управление.”

Този формат на организация и общение представлява поразителна новост за абсолютизма на континентална Европа, където прогресивните идеи (очевидно в отговор на крайно наболяла необходимост) много скоро се прехвърлят и масово разпространяват.

Темата е необхватна, а с нейната трактовка ни запознава обстойно посочената книга, но тук нека спрем с един от възможните отговори на първоначалния въпрос:

Масонските ложи в своя спекулативен вид се появяват в отговор на обществена необходимост. Те се превръщат в главен инструмент за процесите по зараждане и оформяне на съвременното гражданско общество. Тази необходимост от коренно преобразование е с универсален характер – стопански, политически, религиозен, научен, културен. Заради това и в Свободното зидарство навлизат мъже от всякакви социални слоеве и съсловия. Значи, първият ни отговор на поставения в началото основен въпрос гласи (съвсем схематично): масонството е школа за конституционно управление и защитено пространство за формиране на съвременното гражданско общество.

Но, както вече стана дума, той не е единствен.

Други изследователи (например Пол Елиът и Стивън Даниълс) смятат, че в основата на феномена застава най-вече характерният за времето и повсеместен стремеж към знания, към „антикваризма“ – тоест, проявеният интерес към всичко, свързано с далечното минало и неговите знания. Френски ритуал за посвещаване от средата на столетието съдържа такъв отговор на въпроса: какво е накарало кандидата да потърси изход от монотонността на обичайния живот:

„Като средство да бъда просветен, търся просветени.”

Готовността да се приеме новата наука се превръща в пробен камък за участие в европейското Просвещение, неудържимият стремеж към знания е основна характеристика на Масонските ложи. Доказано е по безспорен начин, че в тях се изнасят научни лекции, при това в много случаи систематизирано, провеждат се експерименти, значителен брой свободни зидари са световно известни учени, в един момент близо половината членове на Кралското дружество в Лондон са масони. С други думи, вторият ни, не по-малко обобщаващ и схематичен отговор гласи, че ложите са гнезда на търсещата мисъл, акумулатори и емисари на знания, школи за обучение във всичко най-прогресивно за оня исторически момент.

Дадени са още много отговори. Повечето от тях включват компоненти от нашите два, а някои внасят чудновати и дори абсурдни елементи. Масоните са виновни за екстремистките прояви на Великата френска революция, за възникването на болшевизма и нацизма, за параноичния геноцид на Пол Пот.

Но това са проблеми, за чието дори частично осветляване, нито разполагаме с нужните подготовка и умения, нито пък ни е работа да ги подхващаме. Да опитаме друго: „по-лесно достъпно“. Нека потърсим аргументи за съществуването на нашето братство днес. В относителни стойности то не може да се сравнява с някогашното, но все пак съществува и дори се разраства в някои региони. При това, запазвайки в огромна степен своите организационни характеристики, методи, идеали и външен облик. Щом е така, значи трябва да са налице и някои от главните предизвикателства от онова време.

Но да разглеждаме Масонската ложа като анклав на зараждащо се гражданско общество, или дори на развито, би било нереалистично. Обществото се е развило, и даже преразвило до такава степен, че днес ложата трябва да се пази от неговото влияние, нежели сама да му влияе пряко.

Просвещението, знанията, науките и изкуствата също не предлагат аргумента, който ни трябва. Днес всеки що-годе грамотен гимназист е в състояние да получи за броени минути достъп до знания, чийто обем ще надвиши с лекота този на всички, които са били съхранявани от Кралското дружество преди три века.

В дейността на Масонската ложа още в самото начало присъства важен определящ мотив. Той бива изтъкван постоянно и настойчиво, както личи от безброй стигнали до нас масонски документи – протоколи, кореспонденция, декрети, конституции, – а също и в научни разработки от ония, а и от по-сетнешни, времена. Ето няколко цитата от различни източници:

„…външният израз на благоприличие, така важен за ложите, показва ‘вътрешното благоприличие на човека.”

…те (масоните) възвисяват елегантността на маниерите до положение на религия.”

„…братята… ще постъпват ‘непорочно, за да укрепват добрите обноски в обществото и разпръсват сенките, които закриват взора на профана’.”

ние ще изградим школа за обноски, храм на добродетелта…”

„…равенството следва да се определя не толкова с оглед ‘различните условия на живот’, а повече съобразно ‘принципите на образование, чувствителност и добрите обноски в обществото.”

„…те (масоните) са хора на делото с добри обноски.

„Джобен приятел“ (много популярен периодичен масонски наръчник) от 1759 година:

„…свободният зидар е още и образцов гражданин, понеже е смирен пред висшестоящи, вежлив и приветлив към равни, добър и снизходителен към по-нискостоящи.”

„…по-голямата част от масонската литература отдава огромно значение на добрите маниери, учтивостта и етикета на маса, буквално що се отнася до употребата на вилици, чинии или салфетки.”

„Така например, пролозите и епилозите на изнасяните специално за масони спектакли в Лондон често пъти споменават благопристойното и добродетелно поведение на събраната масонска публика. То изглежда рязко контрастира с почти дивашките изстъпления, с които е прочута обичайната театрална публика от ония години.”

„При все това, стремленията към образование, лични достойнства и благоприличие, са характерни за ложите…”

Това са също така мъже с доста високо самочувствие. Те са хора на делото с изискани обноски…”

Сигурно досадих доста на уважавания читател с броя на цитатите, но то е, за да илюстрирам един факт: докато за конкретизиране на повечето цѐли и задачи на Свободното зидарство трябва да се правят заключения и изводи въз основа на анализи и логически построения, изискването за „цивилизованост“ в отношенията е ясно и категорично заявен императив. При това повтарян непрекъснато и многократно.

А това би трябвало да означава, че нашите предтечи са отдавали огромно значение на добрите обноски, на цивилизования език, очевидно са ги поставяли като предусловие, като неизбежно необходима предпоставка за овладяване на „царственото изкуство“.

Когато четем кореспонденцията на някоя „бунтовна“ ложа от ония времена с Великата ложа, оставаме изумени от сдържания език, премерените изрази, отсъствието на грубост и неуважение. Поне външно. Няма ехидничене, няма излишно остроумие за чужда сметка, няма коварни инсинуации, няма и помен от язвителност или зле прикрит опит да се принизи другата страна. А става дума за толкова сериозни разногласия, че се стига до разрив между двете структури.

Тук няма как да не си спомня за професора от Софийския университет Михаил (Мишо, както го наричаха всички с любов и уважение) Андреев, който пълнеше преди половин век огромната (за нашите мащаби) аудитория 272 с бъдещи инженери, лекари, химици и всякакви други, дошли да слушат лекция по… римско право! Разбира се, те не идваха, за да се осведомят относно различията в правния статут на родените от роб и свободна и този на плодовете от любовта между свободен и робиня. Привличаше ги излъчването на този човек, неговият език и стил на говорене. Милият професор срещаше трудно преодолими мъчнотии, когато молеше да му намокрят „приспособлението“ за почистване на черната дъска, тъй като намираше думата „парцал“ за грозна и обидна за слушателя. Какво ли пък е мислел за „пачавра“, която използвахме ние? Когато трябваше да обори тезата на свой върл „противник“ в науката, никога не пропускаше да подчертае в началото колко голям учен е той, а възраженията си обличаше в най-изискани фрази.

Тук навярно някой ще каже: айде сега, чак пък толкоз! Но всички знаем, че думата убива. Поначало тази постановка се приема в духовен план. Само че трудните за възприемане трагични инциденти по улици, пътища, молове, учебни заведения, дискотеки и жилища, които вече се превърнаха във всекидневие, имат общо с духа, само доколкото същият бива предаван Богу. И как се стига дотам? От дума на дума, както казва бившата девица от популярен виц. Или по-скоро от неумението да замълчим. Французите имат такава приказка:

„Пак пропусна възможността да замълчиш.”

Разбира се, тя е проява на поведение, тъкмо противоположно на онова, което се мъча да представя като правилно. Но над съдържанието май си струва да се замислим. Всички народни традиции съхраняват по някакъв израз в прослава на мълчанието. Девизът на Обединената велика ложа на Англия се състои от три думи, а едната от тях е:

„МЪЛЧИ.”

Ако се съобразим с нея, не ще можем да произнесем нещо, за което впоследствие ще съжалим по най-разнообразни причини. Ако пък непременно трябва да го кажем, може би ще е добре да помислим: как именно? Дали да го напишем или да го споделим в разговор? Ако го напишем, непременно ли трябва да пуснем писмото така, че да го прочетат още сто души, или е по-добре лично? Защото надали съществува човек, който се радва, когато му противоречат. Повечето от нас ще се почувстват уязвени. Дали помага с нещо по това направление публичността?

Дъщеря на мой близък се завърна преди години от специализация в Саарбрюкен дълбоко възмутена от „лицемерието“ на немците. Усмихвали й се, моля ви се, съвсем непознати, „гутен морген“ казвали, държали се към нея с една такава изкуствена любезност, една фалшива добронамереност – направо отвратително! Тази млада жена е интелигентен, добре образован човек, пътувала е доста, но ето че не се справи с последиците от културния сблъсък. Падна жертва на вродена непоносимост спрямо чуждото. Разбира се, че поздравилият я непознат забравя за нея в същата секунда. Естествено, че нейното съществуване е напълно лишен от значение факт в съзнанието на усмихващата се продавачка, чиновничка или колежка. Само че, ако се отнесем към проблема по-свободно, ако се опитаме да забравим каменните, безизразни физиономии и неприветливи погледи, с които сме свикнали, много скоро ще се убедим в нещо, което е отдавна широко известно: както ведрото настроение поражда усмивки и желание да бъдем мили и добри към околните, така „принудените“ усмивки и любезност създават ведра атмосфера. Или най-малко не нагнетяват в нея излишно и пагубно напрежение. Същият механизъм действа при различните системи за укрепване на самочувствието и волята за победа посредством многократно повтаряне на определени фрази.

Ние често твърдим, че сме съмишленици, обединени от общи идеали, но това наистина е твърде „общо“. Надали съществува такъв идеал (колкото и всеобщ да изглежда), който е в състояние да обедини безусловно и категорично повече от един „съмишленик“, що се отнася до начините за реализация. Защото ако са двама, значи и пътищата към него стават вече два. Много близки, аха-аха да съвпаднат, но не би! Когато пък съмишлениците са хиляди, толкова са и пътищата. И пак, аха-аха… Но ако целта трябва непременно да се постигне? Тогава какво? От дълбока древност тук казва своята дума армията с нейната субординация и военна дисциплина. Атинските демократи се изясняват до прегракване на агората, но срещу Спарта изпращат генералите, които не си губят времето с подобни занимания.

Нейните методи са очевидно непригодни за нашите цели. Но целите трябва да се преследват. Тогава? Тогава, мисля аз, решението ще трябва да се търси другаде. Огромната част от най-близките пътища на съмишлениците трябва да се слеят в един, при това без бой, а от останалите – техните застъпници ще трябва да се откажат. Речем ли, че другият е неправ, можем веднага да се сетим, че той пък е убеден тъкмо в обратното. И ако носи отговорността по определен въпрос, а ние сме откъм даващата акъл страна, и особено когато въпросът не е „на живот и смърт“, вероятно е по-добре да си направим съответните изводи. Ако пък мнението на мнозинството е различно от нашето, може би е най-добре да замълчим. Защото, към какво се стремим всъщност – да постигнем промяна или да заявим (наложим, ако е възможно) собствено мнение? Ако е предварително ясно, че на промяна не може да се разчита, защо трябва да се създава напрежение? Да, ще възразят тук мнозина, при това напълно логично от тяхна гледна точка, но какво става с истината? Ами съществуват ситуации, при които е повече или по-малко наложително тя да се „скрие“. Ето и пример: Преди много години гледах френски комедиен филм със заглавие „Лудия от лаборатория… (мисля, че беше 4)“. В него героят, силно пристрастен към идеята за едничката, неоспорима, всеобщо задължителна истина изобретява лишен от цвят и миризма газ, който в течение на няколко минути принуждава всички наоколо (без да могат да удържат затворени устата си) да казват само истини. Пуска го по време на погребение, а започналият подходящото за подобен случай слово оратор продължава с широко отворени от ужас очи и пикантни подробности от живота на негодника, развратника, прелюбодееца, крадеца на обществени средства и корумпиран мошеник, когото погребват. След миг газът се разсейва, действието му престава, а нещастните участници в този спектакъл на истината бързат гузни да се разотидат. Аз съм в братството отдавна и съм имал множество случаи да наблюдавам пагубните последици от подобна „прямота“. За съжаление, и сам съм я проявявал. Само че, никакво съжаление тук не помага. Излиза, че съществуват обстоятелства, които налагат избирателно отношение към „истината“. По-скоро към нейното оповестяване. Но щом съществуват едни обстоятелства, значи може да има и други?

И дали всичко това не опира в крайна сметка до толерантността, за която непрекъснато говорим? В отсъствие на която не може да вирее братска любов, няма как да се установи хармония. Толерантност и истина (моята и на всяка цена) като че ли не вървят ръка за ръка.

„Нетолерантните хора влияят отрицателно върху околните. Те не си дават труд да отчитат чувствата на другите, нито пък ги интересуват, тъй като са убедени в своето „право“, както и в свободата да изказват своите нетолерантни мнения при всякакви обстоятелства – включително в ложа. Само че съществува голяма разлика между това, да имаш мнение, и това, да бъдеш негов роб. Хората от втория тип са убедени в, че тяхното мнение е единствено правилно. За нас, като масони, е присъщо да проявяваме разбиране към другите, да се стремим към разрешение, а не конфронтация, да ограничаваме вредното действие на нетолерантността със собствен пример. Трябва да избягваме караници и словесни сблъсъци, като полагаме усилия за изглаждане на различията помежду си – ако се наложи, дори извън ложата, – но хармонията и мирът вътре в нея трябва да се запазят.“

Тук, от една страна, ми се ще да не бях слагал кавички. Но цитираното е казано от Велик майстор. Задокеански. От друга страна обаче, макар да съм съгласен напълно със смисъла, не ми е приятно да го чуя (и дори прочета) в този вид. Същото би могло да се каже по-малко нравоучително, за да не обижда интелигентността на слушателя; за да не звучи като произнесено от позициите на „постигнал всички истини”, както се изразява същият оратор в осъдителен контекст на друго място.

И ето, нахвърлях, както бях обещал, разни неща. Нямам сили да изградя стройна схема с точно формулирали правила за общението (вербално или писмено) помежду ни, а и не искам – всеки може да решава за себе си. Поначало онова, за което говоря, е непостижимо. Освен, може би, за отделни единици. Но май всички трябва да опитваме. Ние знаем, че масонството е до голяма степен утопия. Но то е било такова винаги. А неговите следовници не са преставали да опитват. Понякога с успех.

И може би точно това се има предвид с известната фраза:

„Масонът остава чирак цял живот“?

Може би първото, непреодолимото, стъпало се свързва именно с умението да общуваме цивилизовано, без да нараняваме другия? Защото как иначе бихме могли да говорим за хармония и духовно усъвършенстване? Нашата идея видимо предвижда това да се случва в колектив. И този колектив би могъл, докато „прави от добри мъже още по-добри“ (такава е, както знаем, една от най-популярните дефиниции за Братството), да се грижи (както едно време) за цивилизованост на общението, без която не ще преодолеем толкова високото най-ниско стъпало.

към начало