.

Гордостта да бъдем масони

Извори от българското масонство

 

Георги Балански,

Майстор на ложа „Сговор 92″, член на изследователската ложа Quatuor Coronati

 

Бюлетин на ОВЛБ, април 2013 г.

 

„Не си въобразявай, че ще станеш истински масон, ако изучиш т. нар. „занаят“ или дори ако опознаеш нашите традиции. Масонството има своя история, своя литература, своя философия. Неговите алегории и традиции ще те научат на много неща, но много повече неща има другаде. Потоците на знанието, които днес текат пълноводни и широки трябва да бъдат проследени до техните извори, които бликат от далечното минало и там ще намериш началото и смисъла на масонството.”

Албърт Пайк, „Морал и догма“, 1871 г.

 

gm2s

Табло със символите за първа степен внушава, че Бог е създал Вселената и човека по свой образ и подобие. То изобразява символично Вселената (макрокосмоса). Трите колони и техните капители символизират  Мъдростта, Силата и Красотата. Стълбата и пода символизират микрокосмоса или човека. Стълбата е поставена между две успоредни линии на пода, които символизират Св. Йоан, чийто празник е в деня на лятното и зимното слънцестоене. Таблото изразява кабалистичното разбиране за  общата метафизична схема на четирите нива  в макро- и микрокосмоса. Най-ниско се намира физическото ниво. Най-високо стои Божественото ниво, изобразено чрез звезда, в чийто център е Всевиждащото око.

Всеки масон пристъпва за пръв път прага на храма по единствено възможния начин – със завързани очи, лишен от скъпоценности и метални предмети, частично разголен, беден и безпомощен. Символично всеки извървява свето странстване (циркумамбулация, ходене в кръг около свещен обект по посока на часовниковата стрелка символизиращо движението на Слънцето) в търсене на истината и светлината, среща препятствия, които преодолява благодарение на солидарността, на подкрепата, която безрезервно получава от своите братя.

Това е ритуалът по инициацията, преживян от милиони свободни и с добро име мъже по света, направили своя избор да се влеят в близо шест милионното масонско братство – най-старото и най-голямо общество на хора, изповядващи единни морални и етични ценности. Общество, оказало огромно влияние върху развитието на цивилизацията и обществения прогрес през последните 300 и повече години.

След полагане на клетвата и свалянето на превръзката от очите, ярката светлина, символизираща светлината на познанието, заслепява за миг новопосветения и от търсещ той се превръща в неофит, препасал престилката на чирака. Макар и невидима, пред него се изправя символичната стръмна стълба (библейската „стълба на Иаков“), която му предстои стъпало по стъпало да изкачва в стремежа към самоусъвършенстване до края на сетните си земни дни.

В този продължителен и нелек процес той не е сам. Подкрепян е от своите братя. Най-значима е ролята на неговите поръчители, което е и тяхна отговорност, както и на майстора на ложата. Необходимата за духовно израстване среда е пълноценният ритуален живот в ложата. Тук съзнателно използвам понятието „ложа”, която има по-всеобхватно символично значение от понятията храм или по-скромното – работилница, както нашите предци-масони са назовавали своя дом за ритуална работа.

Понеже целта ми е да диря изворите на гордостта да се зовем масони, не може да не отбележа, че предците ни между двете световни войни са съумели да създадат Възпитателния институт „Заря“, издателство „Акация“, да издават редица списания и множество книги, да закупят терен и да построят своя единен дом в центъра на София (осветен е на 19.01.1926 г.).

Древната поговорка, че „никой не става мъдрец отведнъж“ в случая може да бъде перифразирана, че никой не достига до своето просветление изведнъж. Затова стълбата с различни по големина и брой стъпала още от древността е възприемана като символ на моралния и интелектуалния прогрес, водещ от по-ниското към по-високото ниво.

Всеки от нас изкачва своята стълба на духовно изграждане и извисяване, чийто край естествено и неизбежно завършва с преминаване на работа в ложата на Великия архитект на Вселената. Не случайно на най-високото, божественото ниво, на показаното тук табло,  символизиращо ложата на първа степен, грее ярко звездата с Всевиждащото око в центъра. Процесът на себеопознаване е продължителен и нелек, процесът на изграждане и усъвършенстване – още по-труден и продължителен. За това са необходими упорита работа и време, затова са създадени и трите степени в  синьото масонство. При преминаването в следващата степен чиракът или калфата биват посвещавани в поредното по-високо ниво на тайнство и езотерично познание.

IL4

 

Ето какво казва за значението на ложата в книга III/1922 г. на списание „Свободен зидар“

Александър Теодоров-Балан, професор, основател и първи ректор на Софийския университет, по това време Първи заместник на Великия майстор на Великата ложа на България, а по-късно и Велик майстор на ВЛБ: „Не е ложата мястото, дето зидарят има да упражнява принципите на братството и да усъвършенства себе си в  човещина – не! Ложата ни събира, за да ставаме помежду си все по-близки и по-сърдечни братя. Там се обработват братските чувства; там се укрепява и развива зидарската челяд: там се промисля за устройството и издръжката на тая челяд. В ложата ние се учим на ред, на точност, на устройство; учим се на спокойно, почтено и безстрастно мислене и вършене, на правда и търпеливост, на добродетел и милосърдие; готвим се за благородни подвизи, които могат някога да искат от нас и скъпи жертви. Ние сме усвоили за това отколе изпитани и свето пазени зидарски средства, веществени и отвлечени, които действат внушително върху душата.

Поради това назначение на ложите, в тях се избягват въпроси и разисквания, способни да възбуждат, да размиряват, да помрачават разположението за доброта и сърдечност. Затуй се правят в ложите и от ложите по уречени случаи и времена братски трапези, слави и забави. Щото се допуща в ложите от вида на градежи и разисквания, то са все поуки било в зидарска история, теория и практика, било в човешка умствена, нравствена и художествена култура”.

 

Да се върнем обаче към днешния ден. Пътят пред всеки, прегърнал идеалите и каузата на „братството на свободните мъже“, не е гладко застлан, нито е ясно очертан, често е и противоречив, защото идеалното не може да се откъсне изцяло и да се абстрахира от грубоватата реалност на заобикалящата ни действителност в профанския (т.е. извън ложата) живот.

За да не допуска колебания и моменти на разочарование, всеки трябва да бъде винаги наясно със себе си, при това съвсем искрено и убедено да знае какво търси, какво се стреми да постигне чрез принадлежността си към франкмасонското братство. За да преодолява успешно трудностите, трябва да бъде трайно мотивиран от неговите непреходни ценности. Затова не само преди да пристъпи прага на храма, но и след това всеки от нас, независимо от придобитата степен и действително постигнато израстване, трябва да живее в хармония с вътрешните си мотиви и убеждения. По-често да се запитва и искрено да си отговаря какво е дал и дава на масонството, с какво се е обогатил от него. Единствено в духовен и нравствен смисъл, естествено.

Всеки човек се нуждае от своята естествена среда. Според своето интелектуално ниво и интереси, духовност и нравствени възгледи, той търси и се стреми да общува с единомишленици, с хора, с които има повече или по-малко силна духовна връзка. Затова открай време съществуват клубовете по интереси за различни съсловия.

 

Аз бих си позволил да допълня, че истински достойните,  стремящи се да бъдат свободни и независими мъже, имат потребност от нещо по-възвишено  – от добра масонска ложа.

 

Нас ни свързва нещо по-висше, по-силно и по-трайно отколкото това, което може да се намери в който и да било клуб по интереси. И това е масонството. Ето защо нито за миг да не забравяме в името на какво сме посветили на масонството част от времето си, от своите стремления и душевни вълнения. Процесът на все по-дълбоко вникване, на все по-пълно осмисляне е продължителен и на практика безбрежен за краткия ни земен път.

 

Затова не бива да губим своя ориентир, какъвто може да бъдат и напътствията, формулирани от  Албърт Пайк, който ще цитирам отново 1:

„...Ако всички хора винаги са се подчинявали от все сърце на благото и нежно учение на масонството, този свят щеше да е винаги рай, докато нетърпимостта и гонението го правят ад. Защото това е масонското кредо: „Вярвай в безкрайната Божествена доброта, мъдрост и справедливост; надявай се доброто да победи злото завинаги и истинната хармония да надделее в океана от хармония и дисхармония, който бушува във Вселената. Бъди благотворителен, както самият Господ Бог е към безверието, грешките и глупостта на хората, щото ние всички сме едно голямо братство.” („Смисълът на масонството”, 1858 г.).

 

За да бъде човек целеустремен той трябва да бъде силно мотивиран. Един от водещите мотиви за масона е естественият стремеж у всеки интелектуално издигнат и духовно извисен човек да бъде припознат и приобщен към признато елитарно в духовен смисъл общество, каквото несъмнено е или би трябвало да бъде франкмасонството.

Общество, в което през изминалите три столетия са блестели имената на едни от най-изтъкнатите представители на човешкия интелект, на хора, у които божествената искра се е разгоряла в ярък пламък, отчетливо видим и през отминалите столетия. Свободни мъже, оставили неизбледняваща диря в историята.

 

Извори от българското масонство

За нация, чиито граждани в преобладаващата си част все още могат да „открият цървулите на дядо си на тавана“ (перифразирана мисъл на знаменития социолог Иван Хаджийски), думата елитарно все още звучи за едни неразбираемо, за други превзето, за трети неприемливо, защото противоречи на остарели и вече отхвърлени възгледи. Но нима внимателният подбор сред търсещите светлина достойни мъже с добра обществена репутация не цели именно това? Нима посветителско общество със строги критерии за подбор, където не се влиза, ако не те поканят други достойни мъже, с йерархична структура и ритуали, стимулиращи самодисциплина, самовглъбяване и нравствено извисяване не води до постигане на именно такива резултати? Всичко това би било вярно стига критериите да са правилно заложени, а принципите при подбора зорко спазвани.

„Поетът“ е казал, че и ние българите сме дали нещо на света. Макар и във вътрешно-национален план, българското масонство също има своя, при това скромно казано, значителен принос за цялостното политическо, научно, духовно, икономическо, военно и т.н. изграждане на нашето общество и държавност, на възкръсналата след столетия на тъма нова България. Безспорни авторитети  сред нашите братя днес, изтънко познаващи историята на масонството, нееднократно подчертават, че всички ние сме в дълг към нашите предци, защото недостатъчно познаваме тяхното дело, слабо го популяризираме и почти нищо не правим то да стане знайно и достъпно за младите поколения. Известно е, че народ, който не познава своята история и не се учи от нея е обречен да повтаря грешките от миналото. Под въпрос е и неговото бъдеще.

Тази характерна нам национална черта за съжаление не е подминала и днешното масонство с познатите ни родилни терзания – противоборства, роене, злепоставяне и т.н. При положение, че всеки от нас се е клел, че подбудите му за членство са единствено идеални, да се чуди и мае човек, какви ли ще да са материалните причини и действителни подбуди за появата на такива явления. Донякъде утеха носи фактът, че притовоборството и роенето не са български патент. В нашето съвремие те се наблюдават и в много други страни по света, особено отчетливо в Новите европейски демокрации, и те на свой ред възкръснали след падането на Берлинската стена. Не липсват и в историята на световното масонство. Така например цяло столетие е било необходимо двете Велики ложи на Англия (познати още като „модерните“ и „древните“) да се обединят през 1813 г.

 

По-важното в случая е, че делата на редица изтъкнати българските масони през всички етапи от развитието на Ордена у нас са извор на гордост, че сме техни следовници, източник на вдъхновение за неуморна работа върху градежа на храма на човечността.

Проучвайки писмените източници  за българското масонство до принудителното угасяване на светлините на Великата ложа на България на 24 юли 1940 г., за пореден път у мен се породиха размисли, защо ние българите от  десетилетия насам все търсим изворите за своята национална гордост и самочувствие там нейде в древността, дирим корените на българския род в подножието на Хималаите и Памир, препрочитаме под лупа епоса на Гилгамеш (цар на Урук и син на бог), с надежда да открием българска следа в зората на човешката цивилизация. Безспорно и с основание може да се гордеем с древната история на българите, с траките, живели по нашите земи. Допускам също, че имаме по-близко родство  с древните българи и траките, отколкото днешните гърци с древните ахейци на Омир, камо ли с Критско-минойската цивилизация.

Затова би трябвало  да взимаме пример по родолюбие от тях, ревностно да издирваме и тачим не само най-далечните си предци, но също така да не  подминаваме по-близката ни история с нейните ярки личности. Причините за това необяснимо на пръв поглед явление не представляват загадка за мислещите хора. Те имат и дълбок политически привкус, поради което ложата не е мястото за тяхното обсъждане. Но това не означава, че наслоените с десетилетия предразсъдъци не бива да се осъзнават, постепенно разчистват и преодоляват.

Очевидно е също така, че не може да се мерим с англичани, шотландци, ирландци, французи, немци и други народи от западната част на континента и зад океана по дълбочина на масонската история и традиции. С изградената до голяма степен по масонски модел държава в Северна Америка, още по-малко. Задминали са ни и някои от по-близките ни съседи. Но ако се вгледаме в историческата реалност, че пет столетия България е била изличена от политическата картата на Европа, нима не дава основание за гордост фактът, че само четири години след освобождението, когато държавата ни прави първите си стъпки в условията на окръжаваща я враждебност, на мощно вмешателство в български дела, през 1880 г. Иван Ведър и неколцина съмишленица, посветени в майсторска степен в чужди ложи, създават в Русе първата масонска ложа „Балканска звезда”. Към нея се присъединява и първият български княз Александър I Батенберг, свободен зидар от австро-унгарско послушенство.

Според повечето изследователи българи са посвещавани в чуждестранни ложи и преди Освобождението – сочат се имената на архимандрит Ефрем (посветен в Кишинев през 1820 г.), Цанко Дюстабанов, Константин Величков и др.

 

Много съществен фактор за авторитета и влиянието на масонството у нас е внимателно провежданата от Великата ложа на България между двете световни войни политика, насочена преди всичко към качествения подбор, а не към преследване на количествени критерии. Поради това едни от най-изтъкнатите български интелектуалци, значителна част от елита на нацията по това време, са били масони. Иван Богданов („Синовете на вдовицата“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1994 г.) твърди, че поради незначителния брой на масоните в България  (0,01% от населението, в сравнение с 4% в САЩ) влиянието на масонството като коректив в общественото развитие не е особено забележимо. В случая обаче не процентите, а личностите, които стоят зад тях са важните. Те именно определят влиянието на българското масонство. Защото то е организация преди всичко на националния елит, а не масова.

 

Теорията, че народните маси, а не личностите, са творецът на историята, от години вече е загърбена и забравена, дори и от своите апологети. Народните маси са само олицетворение на Силата, която без да бъде направлявана и ръководена от Мъдростта, а завършека на делото увенчан от Красотата, се  „изгубва в пространството подобно на барута, запален на открито, и на парата, неукротена от науката“ (курсивът е мисъл на Албърт Пайк). Негови са и думите: „Сляпата Сила на народа е Сила, която трябва да се стопанисва и да се управлява по същия начин, както се управлява сляпата сила на парата, която повдига тромавите железни ръце и задвижва големите колела, зарежда оръдието или изплита най-фините дантели. Тя трябва да бъде управлявана от Интелекта. За хората и за Силата на хората Интелектът е това, което тънката игла на компаса е за кораба, – неговата душа, която винаги съветва огромната маса от дърво и желязо, и винаги сочи на север“ и още „Силата на самото Божество е в равновесие с Неговата Мъдрост. Единственият резултат от това е Хармония“ („Морал и догма“, глава „Чирак“).

 

Политиката на Великата ложа на България между двете войни за внимателния качествен подбор на братството и резултатите от това са оценени изчерпателно в един от градежите на брат Иван Гунчев, стар майстор на изследователската ложа Quatuor coronati, ориент България. В свое изследване „Приносът на масоните за създаването на българското гражданско общество между двете световни войни” , той пише:

„Става дума за качеството на българските масони между двете войни. Първо, подборът в  ложите е бил много сериозен и прецизен – било е почти невъзможно некачествен човек  да бъде приет. Второ – като цяло работата вътре в работилниците (както масоните наричат своите ложи) е била  на висота.   Може да се каже, че за тези двадесетина години между двете световни войни се създава един елитен корпус от достойни, качествени мъже с високо развито гражданско чувство, които  активно  работят за изграждането на българското общество. И то не защото ложата е решила така, а защото в ложата те са израснали като граждани.

Явно всички те са заемали такива ключови позиции в гражданското общество, не защото са масони, а защото са образовани, ерудирани, защото притежават човешки и управленски  опит, и защото се ползват с доверието на съгражданите си. Дори и ръководствата на военните съюзи през всичкото време са доминирани от масони, не защото са масони и защото се крепят един друг – а защото са най-уважаваните и доказали се в боевете военачалници, които  са били избирани по демократичен път от колегите си. За живота и делото на повечето от  тези цивилни и военни  може да се напишат отделни студии, че даже и книги. Обикновено те са първенци и новатори в своята професионална област, често са с различна  политическа ориентация, но при всички случаи са  хора с доказан морален кредит“.

 

За да не претоварвам изложението с дълга поредица от имена, ще спомена само някои, които се открояват в известни днес списъци, и за които принадлежността им към масонството не буди съмнение. Имената им присъстват и в трудовете на задълбочените изследователи на масонството. Смята се, че седемнайсет от министър-председателите на България до 1944 г. са били масони, при това някои от тях са заемали този пост по няколко пъти. Както посочва Зоя Андонова в книгата си „Масонство и масони в България“  (изд. „Св. Климен Охридски“, 2011 г.) от края на 1931 г. до 23.XI.1944 г. „България се управлява от министър-председатели  всички до един масони. …Изключение прави кабинетът на Константин Муравиев, който е на власт само една седмица“. Голяма част от министрите също са били членове на масонското братство. Кабинетът, съставен след  деветоюнския преврат 1923 г.  включва пет министри масони, следващите няколко кабинета – по шест души, при Богдан Филов масоните са вече осем. (Иван Богданов,  „Синовете на вдовицата“). Всички български премиерминистри и министри от това време са били хора със солидно образование , получено във водещите европейски университети. Това не е случайно и едва ли принадлежността им към масонството ги е издигнало на тези най-високи ръководни постове.  Водещи критерии са били тяхната висока култура и образованост, професионален опит и организаторски умения. Защото популярната поговорка „Прост народ, слаба държава“ далеч не е от днес.

Редица политически партии и организации също са оглавявани от масони: „Народна партия“, „Демократически сговор“, „Звено“. Освен министър-председател, след смъртта на цар Борис III, Богдан Филов става и регент на малолетния Симеон II. Същото се отнася и за масоните Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски. Списъкът на масоните сред министрите е дълъг и обхваща над 15% от тях (според Иван Богданов, „Синовете на вдовицата“). Особено силно е масонското присъствие сред министрите на силовите министерства.

Сред политиците по принцип и в частност в българската история някои се възприемат като спорни личности – най-вече според политическите възгледи и принадлежност на даващите една или друга оценка. Някои дори са обвинявани за проводници на чужди интереси. Затова бих казал, че безспорното и решаващо  значение за духовното и интелектуално ниво на масонството в България, за неговия висок авторитет имат видните представители на интелигенцията, които то е привлякло в редиците си. Сред тях  са:

  • Едни от най-забележителните български учени и университетски преподаватели, сред които се открояват първият ректор и съосновател на Софийския университет акад. Александър Теодоров-Балан, акад. Михаил Арнаудов, проф. д-р Александър Станишев, проф. Любомир Милетич, Стилян Чилингиров, проф. Георги Златарски, д-р Асен Златаров, акад. Константин Пашев, проф. Богдан Филов, проф. Стоян Брашованов, проф. Петко Стоянов, проф. Никола Абаджиев, проф. Димитър Дюлгеров, проф. Асен Кантарджиев и др.;
  • Писатели, хора на изкуството, журналисти и издатели, сред които Захари Стоянов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Симеон Радев, Констатин Величков, Стилян Чилингиров, Йордан Бадев, Добри Немиров, Тодор Кожухаров, Стоян Коледаров, Димитър Мишев, д-р Борис Вазов, Георги Белчев, Данаил Крабчев, проф. Никола Милев, Васил Пундев, Димитър Спространов, Васил Юруков и др.;
  • Действащи и запасни генерали и полковници – Александър Протогеров, Петър Мидилев, Владимир Вазов, Георги Тодоров, Стефан Тошев,  сред полковниците се открояват имената на Петър Дървингов,  Георги Сапунаров и др.;
  • Художници и скулптори като Васил Стоилов и Иван Лазаров, Симеон Велков, Александър Андреев и др.;
  • Музикални дейци, като Панайот Пипков, Стоян Брашованов, Камен Попдимитров и др.;
  • Дипломати, сред които бих откроил Симеон Радев.
  • Изтъкнати стопански и финансови дейци, като Атанас Буров, Георги Губиделников, Крум Мутафов, Жак Асеов, Аврам Кордови, Александър Кличиян, Димитър Палавеев, Роман Роглед, Филип Смидов, Добри Божилов и др.,
  • Лекари и фармацевти (аптекари) – Стоян Михайловски, Стефан Сарафов, Христо Стойчев, Борис Тричков,  Константин Станишев, Стоян Джубелиев, Владимир Руменов, Илия Зурков, Никола Странски и др.,
  • Инженери и архитекти –  Иван Иванов (един от най-успешните кметове на София),  Димитър Ведър (инспектор  в Главна дирекция на железниците), Георги Фингов, Владимир Весов, Йордан Севов, Владимир Каракашев и др.
  • Юристи – Илия Бобчев, Никола Мустаков, Григор Василев, Христо Мутафов, Петър Джидров,  Никола Златарски  и много други.

Масони има и сред високопоставените свещенослужители  на Българската православна църква като  Стефан Екзарх I,  пловдивският митрополит Кирил, преподаватели в Софийската духовна семинария като проф. Стефан Цанков,  проф. Димитър Дюлгеров и др.

Ангел Кънчев също е бил масон, напоследък някои изследователи свързват с масонството имената на Георги С. Раковски, Иван Селимински и други деятели на национално-освободителните борби за освобождаване от османско владичество.

В книгата си „Свободното зидарство (франкмасонството)“, София,  1938 г., Димитър Ведър, син на основателя на организираното българско масонство Иван Ведър, публикува списък на по известните имена в световното и българското масонство. В заключение и в отговор на клеветнически нападки спрямо масонството, той пише:

„… всички тези хора бяха известни, защото преди всичко бяха учени, скромни, добри, човеколюбиви, доблестни и примерни граждани и патриоти. Може ли да се каже същото за всичките гонители и клеветници на Свободното зидарство? Свободното зидарство е било лаборатория на всеки прогрес. Най-старата от емблемите на Свободното зидарство, триъгълника, виждаме да краси главите на много светии, тая емблема, която съдържа декларациите за правата на човека и гражданина, каква чест!

 

За международния авторитет на Великата ложа на България говори и факта, че нейни почетни членове са били видни личности на европейското масонство и интелигенция, като Едуард ла Тант Картие, Велик майстор на Великата ложа „Алпина“ на Швейцария и Председател на Международното бюро за масонски връзки, създадено през 1902 г., със седалище в гр. Нюшател, Швейцария, Великият майстор на Великата ложа на Франция Б. Велхов, Анри Лафонтен, белгийски сенатор и председател на Дружеството за мир при Обществото на народите.

 

В обобщение бих присъединил и личното си мнение, че в случая не количеството, а качеството на Ордена, в който стремежът е всеки един брат да приляга като дялан камък в масонския градеж, е решаващият фактор за неговия авторитет и влияние.

 

 

Състав и организационно състояние на ВЛБ към IX.1929 г. (сп. „Зидарски преглед“, кн. 7-9/1929 г.)

 

Новооснованата Велика ложа на България е наброявала около 100 члена в началото на 1918 г. Между 1921 г. и 1940 г. в нея са членували средно годишно около 410 активни братя (без заличените и починали). Така например в годишния доклад „За вещественото и нравствено състояние на Великата ложа на България“ за времето от 22.09.1928 г. до 29.09.1929 г. се отчита, че в общо десетте  ложи в края на периода са членували 487 братя. Това е и годината с най-многочислен състав на ВЛБ  в периода 1923-1933 г.

Поместената тук таблица съдържа статистическа информация за организационното състояние на масонството през този период.

Освен за броя на членовете, разпределението им по степени, тя дава представа за активността в ритуалната работата на ложите, посещаемостта и изпълнението на финансовите задължения.

 

За целия период на Третото българско масонство то е било най-многочислено  през 1934 г. – 491  братя. Според Величко Георгиев и Димитър Недков максималният членски състав е достигнат през следващата, 1935 г. – 510 души. По време на Извънредния Велик събор, взел решение за саморазпускане на Великата ложа, масонското братство е наброявало  456 души.   Ако се съберат всички инициирани за масони между 1914 и 1940 г., числото едва ли ще надхвърли 900.

 

Видният познавач на българското масонство и гарант на Великата ложа на България пред Великата ложа на Франция Алберт Лантоан, след посещението си в България, публикува статия  – „Свободното зидарство на Балканите” (1928 г.), в която пише:

В ложите е представен елитът на обществото – лекари, професори, писатели, адвокати, директори на администрации, високостоящи граждани, офицери, духовни лица. Няма повече от 600 членове за цяла България”.

Тази констатация е в подкрепа на изказаната от него в същата статия убеденост, че „Всяко общество бива покварено чрез увеличаване на посредствеността”.

Според него българските масони в годините преди Втората световна война са си давали сметка за тази опасност и затова са се старали да спазват принципите на правилния подбора.

Или както заявява Димитър Ведър в книгата си „Свободното зидарство“ (София,1938 г.): Масоните са „най-отбраната общност в българското общество“.

 

Масонството не е вглъбена в себе си система, затворена школа за самоусъвършенстване. Спомагайки за духовно израстване на своите членове, масонството оказва значимо влияние върху развитието на обществото, върху неговата нравственост. Фактор, от който в голяма степен зависи просперитета и бъдещето на всяка нация. С преобладаващо присъствие сред членовете си на видни представителни на високо образованата интелигенция, на духовния и управленски елит на нацията, българското масонство има много голям принос за съграждането на България , за отстояването на българските национални интереси в разгледания исторически период.

***

1.  Албърт Пайк. Роден е на 29. 12. 1809 г. в Бостън. Има изключително разностранни таланти и разнообразен вълнуващ жизнен път – бил е ловец, журналист и поет, главен редактор и издател, адвокат и съдия, историк и революционер, бригаден генерал, политик, почетен доктор на Харвард, писател и философ. Съживява в САЩ и реформира Шотландския ритуал, над трийсет години (доживотно) е Суверенен Върховен Командир на Върховния съвет на Южната Юрисдикция на Стария и Приет Шотландски Обред на Северна Америка, автор е на редица книги, сред които „Морал и догма на Стария и Приет Шотландски ритуал на франкмасонството”, 1871 г. , за голяма част от масоните по света и най-вече в САЩ има значението на масонска „библия“. За да проучва писмените източници в оригинал той сам изучава латински, старогръцки и санскрит. Умира на 8. 04. 1891 г., а през 1944 г. тленните му останки са пренесени в „Къщата на храма” (седалището на Върховния съвет) във Вашингтон.

към начало