.

Списание „Полет“ – масонското списание за немасони

 

Георги Балански,

ложа „Сговор 92”, изследователска ложа Quatuor Coronati

 

Сп. „Зидарски преглед“, ноември 2015

 

Неусетно, и най-вече неочаквано, сякаш върху безшумните криле на совата, символ на мъдростта, списание „Полет“ долита при своите читатели през есента на 1923 г. Първият му брой излиза на 12 октомври. Също така, без предизвестие и обяснение от издателите, то внезапно прекратява съществуването си на 17 април 1925 г. Не отлита, то е простреляно.

Светлината му угасва, но непреходни остават мъдростта, силата и красотата на неговото послание към съвременниците и бъдните поколения. Въпреки краткия си живот, „Полет“ оставя траен отпечатък в масонската периодична книжнина като първи опит на Великата ложа на България (ВЛБ) – освен чрез работата по самоусъвършенстване на своите малобройни членове – да разшири влиянието си сред обществото, като пренесе и посее сред него част от философията, от духовните и морални ценности на масонството, като спомогне за издигане на образователното и познавателно ниво на нацията, за нейното нравствено извисяване, за съграждането на нормално функционираща демократична система на управление и просперираща държава.

С качеството на публикациите си „Полет“ е явление за своето време, а неговите водещи автори са измежду най-блестящите творци на високо ерудираната и национално отговорна мисъл, владеещи перото до съвършенство. В преобладаващата си част те са били не само изтъкнати масони – редки перли върху вечните символични регалии на българското масонство. Били са изявени, неподкупни българофили, страдащи със своя народ за връхлетелите го несгоди, милеещи за националните идеали на България, труженици на градежа, а не демони на разрухата и унищожението.

Издателските цели и опитът, постиженията и разочарованията от постигнатото чрез „Полет“, заслужават да бъдат проучени, включително от позициите на днешните веения в масонството за все по-широкото негово отваряне към хората, за разширяване на животворното му влияние при формирането на гражданско общество, за по-пряк принос в градежа на бъдещето и просперитета на нацията и държавата. Освен това „Полет“, както и останалите списания и други издания на Великата ложа на България ясно очертават отношението  на българското масонство към политическата обстановка в страната, позицията, която тя повече или по-малко публично изявено заема.

Поради непосилно обемистата за един градеж задача, в публикацията си „Масонският печат в България до 1940 г.“ („Бюлетин на ОВЛБ“, юли-август 2013 г.) съумях съвсем бегло да представя списание „Полет“, като един от върховете на публичната масонска мисъл у нас през този период. Сега имам възможността да се върна с по-задълбочен анализ към изданието. Това стана възможно благодарение на благородния жест от страна на доц. д-р Антоанета Тотоманова, ръководител на направление „Национална библиография“ към Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. На нея дължа голяма благодарност за това, че преди четири години получих възможността лично да сканирам и дигитализирам годишните течения на „Свободен зидар“ и „Зидарски преглед“ – основните масонски списания по време на Второто българско масонство. В резултат, чрез поредица от градежи, част от масонската мисъл на нашите предци стана достояние и на техните днешни следовници от ОВЛБ. Сега, отново на нея, дължа възможността да добавя към дигиталния си архив и пълното течение на списание „Полет“. От своя страна предоставеният на Националната библиотека дигитален архив ще улесни неимоверно достъпа на много повече читатели до тези публикации от началото на миналия век.

Наличната към момента информация за списание „Полет“ е крайно оскъдна в и без това малобройните, посветени на историята на българското масонство сериозни изследователски  трудове. Най-подробно и аналитично списанието е представено от проф. д-р Недю Недев (Вж.: „Българското масонство (1807–2007)“, „Хермес“, 2008 г.) и то в един конкретен аспект:

Списание „Полет“ осъжда Септемврийския бунт.”

 

polet1sНа списанието заделя бегло внимание от класово-партийните позиции на своето време и Величко Георгиев („Масонството в България“, „Наука и изкуство“, 1986 г.). Друг изследовател на българското масонство, автор с утвърдено име, Иван Богданов („Синовете на вдовицата“, „Университетско издателство ‘Св. Климент Охридски’”, 2004 г.) споменава за „Полет“ в един-единствен абзац, като изброява водещите имена сред неговите автори. Оскъдно внимание на списанието е отделено и в книгата на Зоя Андонова („Масонство и масони в България“, „Университетско издателство ‘Св. Климент Охридски’”, 2011 г.).

Списание „Полет“ е споменато, макар и само във връзка с конкретна статия, и от Димитър Недков („Масоните се върнаха в България“, т. I, „Мириам“, 2005 г.). За сметка на това, в книгата му се съдържа подробен анализ на политическата обстановка в страната през периода, в който списанието съществува. Изнесени са множество факти около убийството в центъра на София на Първомайстора на ложа „Зора“ и главен редактор на вестник „Слово“, проф. д-р Никола Милев, атентата в  църквата  „Света Неделя“ и други.

За разлика от други терористични актове по софийските улици, убийството на проф. Милев разтърсва особено дълбоко както Великата ложа и масонското братство, така и демократичната общност. След разпратена от ВЛБ информация този печален случай намира широк отзвук и сред световното масонство. Това убийство е поредната стъпка, прелюдия към зловещия атентат в църквата „Света Неделя“ (по онова време Св. Крал), извършен два месеца по-късно.

Споменавам тези трагични събития, защото те имат пряко отношение към съдържанието, съдбата и най-вече – към скоропостижния залез на списание „Полет“, чийто последен брой излиза ден след атентата.

 

Вниманието ми към списанието бе привлечено най-вече от авторитетната, макар и лаконична, преценка на проф. Недев, че „списание ‘Полет’ е добре оформено, богато по съдържание, списвано от подготвен авторски екип”.

И по-нататък: Жанровото и стилистичното разнообразие, журналистическото майсторство го правят престижно издание на ложата. От него може да съдим за възгледите и позицията на Великата ложа на България по животрептущите въпроси на държавата.

Оскъдната информация, която ми бе известна, допълнително ме мотивира да проуча 1056-те страници, съдържащи се в двата подвързани тома от архива на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.

Споменах, че списанието се е появило неусетно, защото първата по време информация за него, която открих, е от март 1924 г.. Тя е поместена в официалния орган на ВЛБ, списание „Зидарски преглед“ (кн.1). Тази информация се съдържа в отчета на Великия секретар, д-р Константин Станишев, за „Нравственото и веществено състояние на съюза”, обхващащ времето от септември 1923 г. до януари 1924 г. В документа се изказва благодарност към издателите и се подчертава, че „днес ‘Полет’ е най-доброто и най-сериозно българско списание”.

В отчета се казва и още нещо – знаменателно и с тъжно непреходна значимост: „Съюзният съвет се страхува, обаче, да не би, поради нашата обща незаинтересованост към списанието, бр. Мишев и бр. Маркъм да се отчаят – това ще бъде голям удар за българското свободно зидарство, защото само чрез ‘Полет’ ние проповядваме на българското профанно (бел. моя  – „извън храма“) общество ‘Любов – Истина – Труд’.” (Това е девизът на ВЛБ – бел. моя)

И още:

„За преуспяването на нашите списания, ние трябва да положим големи усилия за тяхното разпространение, като преди всичко всеки от нас си постави за задача да запише колкото се може повече абонати.” Мислено, казано и написано преди 90 години!

 

Заслужава специално внимание и фактът, че „Полет“ изпреварва с няколко месеца появата на първия брой на най-дълголетното, излизало без прекъсване в продължение на 16 години, масонско списание, „Зидарски преглед“ – неизменно под редакцията на д-р Христо Иванов. Второто споменаване на „Полет“ в „Зидарски преглед“ е от декември 1927 г. (кн. 8-10) в отчет, посветен на 10-годишината на ВЛБ. Това става по време, когато списанието вече не съществува.

В периода 1922-1924 г., с прекъсване през 1923 г., като издание, предназначено единствено за масонското братство, излиза предшественикът на „Зидарски преглед“ – списанието „Свободен зидар“, под редакцията на Стилян Кутинчев. Последното му издание  (кн. V-VI, 1924 т.) завършва с няколко реда, отбелязващи съществуването на „Полет“:

В това наше списание бр. Александър Теодоров – Балан често дава много добри и ценни статии за ‘Съвременното свободно зидарство’.”

Като че ли едното списание предава щафетата на другото.

 

polet3s

Когато се подхваща преглед на съдържанието на дадено периодично издание, и то за целия период на неговото съществуване, това не може да се върши нито изолирано от обществено-политическите реалности на времето, нито само въз основа на официално изразяваните позициите на неговия издател.

Списанието се появява в години на разруха и крайно изострена политическа обстановка – кървящи рани, нанесени на народа, държавата и националния идеал за единение в резултат на злополучния завършек на двете Балкански войни, Първата световна война и натрапените ни крайно несправедливи мирни договори. Дълбоки последици оставя и метежът на напусналите фронта около 6000 – 8 000 войници (Войнишкото  въстание), който изправя в директен въоръжен сблъсък българи срещу българи. Защитниците на София се ръководят от ген. Александър Протогеров, военен комендант на града и първи Велик майстор на ВЛБ.

В траурното занятие на ложа „Зора“ за брат Александър Протогеров („Зидарски преглед“, кн. 7, 1928 г.) този епизод от неговия живот бива оценен така:

В това време, когато след Добро Поле пълчищата нещастни българи идеха да опустошават София и когато за всички става ясно, че всичко тук ще бъде избивано и сквернено, бр. Протогеров образува отряд за запазване на София и разпръсване на беглеците. С такт, който предвиждаше най-малко жертви, бр. Протогеров ycпя да предотврати злото, което идеше да превърне София на пепелище.

Така Великата ложа на България оценява това братоубийствено събитие и ролята на своя Стар Велик майстор в него.

В страната цари обстановка на крайно отчаяние. Прекършен е националният подем, настава обезвереност след войните. Мощна бежанска вълна от преследвани и спасяващи живота си българи се отправя към родината. Положението на сънародниците, останали извън нейните граници, отчайващо се влошава. Държавата изпитва огромни икономически трудности и изплаща военни репарации на победителите, а армията е силно орязана и почти лишена откъм тежко въоръжение. Това е и периодът на управление на БЗНС на Александър Стамболийски и свалянето на неговото правителство с преврата от 9 юни 1923 г.. Времето на последвалия го през септември същата година въоръжен метеж и неговото потушаване, последвано от репресии.

В тази обстановка избуява братоубийството, развихря се уличният, политически мотивиран и партийно ръководен, тероризъм, който покосява едни от най-светлите личности на България. Държава на разединен народ, със силно отслабена армия и управленска власт, България става лесно достъпна за още по-активното и властно проникване на чужди интереси и провеждане на чужди политики.

Ето още един фрагмент от словото на Първомайстора на ложа „Заря“ по време на траурното занятие:

Тежка съдба виси над българския народ. Нека хвърлим бегъл поглед върху нашето недалечно минало и всред чутовните подвизи, с които е пълен бурният живот на нашия малък народ, ще видим и дела, пред които трябва да се червим. В продължение на 25-30 години едва ли не по-голямата част от нашите видни общественици и дейци са паднали убити от българска ръка: пълномощният министър Вълкович, министър Белчев, министър Стамболов, Алеко Константинов, министър Петков, Борис Сарафов, Иван Гарванов, министър Такев, Александър Греков, министър Генадиев, Тодор Александров, Никола Милев – дълга кървава броеница, последното зърно на която е нашият първи Велик майстор бр. Протогеров. Коя е тази зла орисница, която ни е орисала да се самоизяждаме, да се самоунищожаваме? В такъв кратък период нашият малък и беден народ може ли да издигне из средата си толкова видни общественици и дейци, колкото сме унищожили?”

Тук ще добавя само, че при всички подобни траурни ложи, в списание „Зидарски преглед“ или в „Полет“, се споменават единствено имената на жертвите, но не и на техните убийци – поръчители и изпълнители, нито партийната им обвързаност. Така очевидно е повелявала масонската етика и демократизъм по онова време.

В тази зловеща обстановка, като прекрасно крехко цвете, объркало сезоните, сред периодичния печат изниква списание „Полет“, списвано в умерен и демократичен дух, отричащо всякакви форми на насилие и диктатура, с активно изразена позиция срещу войните като средство за разрешаване на противоборството между народите. Редакторите му са вярвали, че със силата на словото и разума, разчитайки на все още съхранени нравствени добродетели и градивни качества, българският народ ще намери сили да отхвърли хватката на злото и мрака, да отблъсне примитивната омраза и човеконенавистничеството, за да поеме по пътя на своето поредно възраждане, да изгради процъфтяваща България.

 

polet2s

Издател и финансиране

„Полет“ е седмично списание „за гражданско и обществено съвършенствуване”, както е записано в неговата глава. Тук е посочено още: „Урежда се от редакционен комитет, председателстван от Д. Мишев” и така е до края му. Във втория му брой (19 октомври 1923 г.) бива обявен и неговият издател: „Издание на възпитателния институт Заря, София”.

От кн. 13 (23 януари 1925 г.), на корицата на списанието се появява и надписът: „Одобрено и препоръчано за училищните библиотеки от М-вото на Народното просвещение с окръжно № 32091 от 22.XII.1924 г.

Това е свидетелство за високата оценка, която то получава като цяло, за тематиката и интелектуалното равнище на статиите, признание за неговата ползотворна значимост за възпитанието и изграждането на подрастващите поколения.

Списанието излиза със седмична периодичност. При обем от 16 страници това са 64 страници месечно (формат близък до познатия ни А4). За целия период на съществуване са издадени общо 66 книжки, или 1056 страници, което – дори и само като обем – е впечатляващо творческо натоварване за тримата редактори, като се има предвид и примитивната в сравнение с днешните възможности техника: пишещи машини, практическа липса на средства за комуникация, трудоемък и бавен некачествен висок печат.

По своята тематика, съдържание на статиите и формат на книжките „Полет“ е типично списание, а според периодиката и обема – повече наподобява вестник. Навярно издателите са целели да си оставят възможност за по-бърза, новинарска реакция на актуални събития. Списанието е излизало в тираж 2000 бройки (Недю Недев). Заслужава да се добави, че по това време (1924 г.) населението на страната е било 4 934 000 души, а българското масонство е наброявало 337 души („Зидарски преглед“, кн. 8-9/1924 г.). Четири години по-късно, масонското братство в България наброява 432 души (виж „Гордостта да бъдем масони. Извори от българското масонство“).

Официалният издател на списанието е Възпитателния институт „Заря“, а неофициалният е ВЛБ. Създаването на Възпитателния институт „Заря“ е знаменателна и важна стъпка в зората на т. нар. Трето българско масонство. На преден план се извежда осъзнатата потребност от изнасяне на масонската образователна и възпитателна дейност сред широката общественост. С това се цели популяризиране на философията, нравствените норми, морал и ценностна система на масонството. Така ВЛБ се стреми да въздейства благотворно на обществото – не само чрез средствата на градежа за самоусъвършенстване на своите членове. Затова още преди тя да запали своята светлина, бива създаден Възпитателният институт „Заря“. За да не повтарям вече написаното в своя градеж „Масонският печат в България до 1940 г.“ ще спомена само, че този институт е създаден на 19 февруари 1915 г. само десет месеца след инсталирането на първата ложа („Заря“) и преди учредяването на ВЛБ, което става на 27 октомври 1917 г. Нейното тържествено инсталиране се извършва  на 7 януари 1918 г.

Сред официално декларираните цели на Възпитателния институт се чете: да съдейства за възпитанието на „честни, родолюбиви, благовъзпитани, справедливи, търпеливи и пр. български граждани“.

Пълният текст от програмата на института се съдържа в цитирания по-горе градеж.

Задачата по финансирането на изданието е възложена на акционерното дружество „Подем“, което ВЛБ създава през 1920 г., а Възпитателният институт „Заря“ е измежду неговите учредители. Краткосрочна задача на дружеството е построяването на „Зидарския дом“ в центъра на столицата (на ул. Раковски 100), в дългосрочен – осигуряването на финансова издръжка за дейностите на ВЛБ. Един от източниците на приходи за издръжка на списанието е абонаментът, като отделни книжки са се продавали в книжарница „Факел“ на ул. „Витошка“ №1. Друг източник на приходи са публикуваните средно върху 2-3 страници в брой реклами – предимно на банки, застрахователни дружества (собственост или ръководени от масони) и по-малко на фирми.

 

Редакционна комисия и автори

Първият председател на Управителния съвет на Възпитателния институт „Заря“ е проф. Александър Теодоров – Балан. Ярка диря в неговата дейност оставя и Димитър Мишев, който поема председателството на 20.04.1923 г., ръководи го в продължение на пет години. На Великия събор, проведен на 22-23.9.1928 г., поради големите му заслуги за възмогването на института, той е избран за негов почетен председател с права да го представлява навсякъде и да действа от негово име.

Споменавам тези факти, защото Димитър Мишев има най-голяма заслуга за издаването на списание „Полет“. Той е ярка личност не само в масонската, но и в българската история. Роден е на 5.12.1856 г. във Видин. Бил е учител, журналист, преводач, секретар на Българската Екзархия в Цариград, народен представител, председател на „Дружеството за връщане на военнопленниците“, един от основателите на „Всебългарския съюз „Отец Паисий“, издател на вестници и списания. Негово дело е и сп. „Свободно мнение“ (1912-1919 г.), което някои автори сочат като пръв пропагандатор на близки до масонството идеи. При появата му все още не е имало действаща масонска ложа в България, а и самият Димитър Мишев по това време не е бил посветен в масонството.

Безспорно, Димитър Мишев е един от най-просветените и дейни за времето си български масони. Перото му се откроява силно в авторските статии в „Полет”, а журналистическото майсторство – в дейността му на председател на редакционната комисия на списанието. Другите двама членове са проф. Александър Теодоров – Балан и Рувим Маркъм. Уводните статии на списанието по правило са дело на един от тримата и най-вече на Димитър Мишев.

Проф. Александър Теодоров – Балан е виден български учен-езиковед, университетски преподавател, съосновател и първи ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Заемал е този пост още два пъти. Бил е Велик архивар и проверител в първия Управителен съвет на новоучредената Велика ложа на България, неколкократно неин Първи заместник Велик майстор и Велик майстор в периода 1924–1927 г. В знак на признателност той е провъзгласен за първия Почетен член на Великата ложа на България.

Изключително интересна и показателна за интелектуалното ниво и родолюбие на българското масонство по това време е личността на Рувим Маркъм. Той е американски журналист и голям приятел на българите. Роден е през 1877 г. В България пристига през 1911 г. и става преподавател в американския колеж в Самоков. През 1923 г. е приет в ложа „Светлина“, а през 1926 г. е повишен в майсторска степен. Бил е секретар на института „Заря“. Под перото му излизат множество статии публикувани в различни издания. Американец по рождение, в статиите и чрез поведението си той се изявява като по-ревностен българин от мнозина кореняци. Освен в списанията „Полет“ и „Зидарски преглед“, той пише и публикува в редица други издания множество статии във възхвала на българите и държавата ни – например, статията „Напредъкът на България“ (в. „Зорница“, бр. 4, 1939 г.). В статията „Прелестна България“ (в. „Зорница“, бр. 56, 1924 г.) заявява, че „България е най-прекрасната страна в Близкия Изток“.

Ревностната възхвала на българите и родината ни му създава ореола на „новия Баучер за България“ (в. Зорница, бр. 3, 1940 г.). Като истински приятел, той се стреми да изтъкне не само положителното в народопсихологията на българина и в развитието на страната ни. Маркъм посочва и някои недотам похвални черти:

Най-силният стремеж на българския народ е да се отърси от българското и да усвои чуждото. Българинът е наклонен да се срамува от своето и да го презира.”

По-нататък добавя: Като че всеки е обхванат от страст да се поевропейчи, да се пресъздаде чрез чужда култура и цивилизация.”

Това е написано през 1923 г. (в. Зорница, бр. 44). Нищо ново под слънцето, като знаем как българските чорбаджии са се гърчеели по време на Възраждането, пък и доста по-срамни прояви. Да не говорим пък за погиването на българския език и правопис в наше време.

Рувим Маркъм е автор на поредица от високо ценени градежи, които изнася в работилницата на своята ложа „Светлина“, като те биват публикувани в „Зидарски преглед“. За хоризонта на неговото мислене свидетелства градежът „Зидарите и бъдещото развитие на българския обществен живот“ („Зидарски преглед“, кн. 5-6, 1926 г.). В него той казва:

Ние, зидарите, сме призовани да играем роля през този нов ден. Ние имаме туй, от което България се нуждае: просвета, братство, вяра в доброто, стремеж към свободата и висше родолюбие. Нека посветим всичко туй на българския народ.“

И по-нататък:

Аз бленувам да участвам във великия кръстоносен поход за превъзпитаване и пресъздаване на България и – когато след години видя тази страна щастлива и мирна, с благоустроени здрави села, красиви градове, юнашки деца, самостоятелни добродетелни жени и просветени даровити мъже, напреднала по музика, наука и държавничество, без клети бежанци и безспирни съседски кавги – тогава искам да чувствам, че съм слял своите прескромни сили с тия на братята зидари да създадем такава България“.

Това е Рувим Маркъм. По подобен начин звучат и статиите му в списание „Полет“, които само през първата година са цели 29, отпечатани в общо 44 книжки.

Той написва и издава на английски език и книгата „Да се запознаем с България“, по повод на която сп. „Отец Паисий“, кн. 11-12, 1931 г. пише: „За него България е второ отечество.“

През 1936 г. Маркъм се среща с Франклин Делано Рузвелт, който го кани на личен разговор. Той прави силно впечатление на президента на САЩ, в резултат на което бива назначен за негов съветник по близкоизточните въпроси.

Проф. Недю Недев завършва написаното от него похвално слово за Рувим Маркъм така:

През 1946 г. се връща в България, но е посрещнат недружелюбно, защото се сближава с Никола Петков и сътрудничи на издаваното от него ‘Народно земеделско знаме’.” Скоро след това той е принуден да напусне България.

Редакционният екип на изданието, освен типичната за всяко печатно издание редакторска дейност, поема и  голяма част от неговото списване. Само в първите 44 книжки Димитър Мишев има 34 авторски статии, Рувим Маркъм – 29, а проф. Александър Теодоров – Балан – 19. Сред авторите на списанието се открояват още: Илия Бобчев (адвокат), член на ложа „Светлина“ – с 33 публикации, Димитър Сладин – 19, Стилян Чилингиров (белетрист и книжовник), майстор в ложа „Светлина“ – 10, Евтим Спространов (един от учредителите на ложа „Заря“, Велик проверител на ВЛБ, подпредседател на институт „Заря“) – 5 и други, като сред тях са имената и на немалка част от професорите в Софийския университет.

Ако към основните автори на „Полет“ се добавят и масоните, записали имената си в останалите масонски, а и немасонски издания, това очевидно дава необоримо основание на проф. Недю Недев да изрази несъгласието си с Величко Георгиев, който в книгата си „Масонството в България“, издание 1968 г., писана в годините, когато масонството е могло да се споменава единствено като останало в историята „зловредно буржоазно явление в служба на капитала“, твърди:

Българското масонство не прибавило нищо свое, в теоретичния арсенал на свободното зидарство. Затова всичко в организацията и просветния живот на Великата ложа на България било чуждо подражателство. Както своите учители – френските масони, българските братя се разпъвали между масонството и политиката, винаги в полза на последната.“

На това твърдение, вече през 2008 г., проф. Недев категорично се противопоставя, като пише:

Няма основание да се подценява това, което Ал. Теодоров – Балан, Д. Мишев, Хр. Иванов, д-р Константин Станишев, д-р Христо Мутафов, Ал. Кличиян, Евстати Пространов са направили за масонството. Ако днес се събере и издаде всичко, сътворено от Балан, ще се оформи монография с ценни качества. Към това трябва да се прибавят отговорите, които Съюзният съвет дава на многобройните запитвания на Международната масонска асамблея. Няма основание българското масонство да се характеризира като чисто подражателна институция“.

Стоян Коледаров отбелязва:

Зидарството става един от интелектуалните центрове, защото в него е събран цветът на нацията. (…) В ложите, се обсъжда всичко, с което живее и интересува страната, с цел да се намери най-доброто решение, което съответства на материалния, социалния и политически прогрес на обществото“. (Ст. Коледаров, „Франкмасонството”, София, 1921 г.)

Тук, за пореден път и напълно основателно, възниква въпросът: можем ли да се гордеем като продължители на масонски традиции с 135 годишна история в България? Очевидно, да.

 

Програмни цели

Какви цели си поставя редакционният екип на списание „Полет“? Най-добре е да дадем думата на издателите, като си послужим със съвременния правопис:

Списание ‘Полет’ заема едно празно място и запълва една свръхнужда в нашия периодичен печат. Негова задача е тази на времето: съвършенство на демокрацията, подем на гражданина и човека.

То ще дири това съвършенство и този подем не в думи, красноречие, платформи и програми, а в дела изправни, в съвести независими, в характери самоотвержени и в свръхусилия за социална правда.

То ще бъде орган не на лица, партии, власт, а на България, като ще служи на сговора, братството, свободата, мира и като, заедно с това, ще ратува за възвишени идеи и светли дела.

За своите преценки ‘Полет’ ще има за критерии само истината, съвременен синтез на морал, наука, независима съвест, човещина.

Неговата задача в книжнината ще е най-скромна – да отбелязва ценностните прояви в нея, като дава къси извадки за възвишеното по идеи и хубавото по форма, дето го намери. Още по-скромна ще е неговата роля в областта на науката и изкуствата — тя ще бъде тая на летописта, но с преценки.

Като седмично списание, ‘Полет’ ще върви, до колко обема му допуска, с въпросите, които животът и времето слагат, ще ги проживява и ще споделя по тях своите схващания и съждения с четците си не да им налага становища, но да им помага да си изработят и вземат такива.

Сговор вътрешен, сговор и правда със съседи, сговор, правда и братство между всички народи е за човеци и народи единствен миров метод, за да се постигне най-върховно благо на земята — траен мир и социална правда.

Нека всички способности, енергии и пера у нас станат ратници на този метод: страниците на ‘Полет’ всякога ще бъдат открити за техни статии по политика, възпитание, философия, книжнина, изкуства, поминък, написани в очертания дух.

Скромен ратник за независимост, безпристрастие, справедливост и изправност, ‘Полет’ разчита, че ще бъде подкрепен от нашето общество. Ако четците, на които се изпраща, намерят, че заслужава подкрепа, нека се абонират. Най-голямо насърдчение за него и най-голяма подкрепа, за да се съвършенствува качествено и да расте обемно, ще бъдат усилията, които добри четци ще направят драговолно за неговото разпространение и продажба. Това ще ги направи негови основатели и негови патриоти.

От редакцията.

Четейки тази програмна декларация, на мнозина, навярно, би направило впечатление трикратното повтаряне в едно изречение на думата „сговор“ в търсене на пътя за постигане на

най-върховно благо на земята – траен мир и социална правда“.

На мен това също не ми убягна и тогава си припомних, че според Величко Георгиев, по повод смъртта на водача на Радикалната партия Н. Цанов, в „официоза на ВЛБ“ било написано:

Един завет, който ни остави покойния, беше сливането на еднородните партии чрез образуване на една голяма демократична партия“ ( „Масонството в България“).

Според г-н Георгиев ВЛБ е един от инициаторите за сливане на буржоазните партии и създаването (след Деветоюнския преврат и проведените избори) на Демократическия сговор като управляваща партия.

 

Основни теми

Тематиката на списанието е широкообхватна и разнолика. Изключение правят: кн. 12 (31 декември 1923 г.), посветена изцяло на 100-годишнината от рождението на Иван Аксаков, кн. 25 (28 март 1924 г.), посветена на покойния президент на САЩ, масона Удроу Уилсън, поради което е издадена едновременно и в превод на английски език, бр. 32 (16 май 1924 г), посветен на 25-годишнината от Хагската конференция (15.05.1899 г.) („Първа международна Хагска конференция за мир“, на която се приема конвенция за правилата и обичаите за водене на война, дала тласък за сключване на множество международни договори за урегулиране на междудържавните отношения – бел. моя, Г.Б.) и кн. 18 (25 февруари 1925 г.) – траурно издание в памет на убития Никола Милев.

Да се анализира в един градеж цялото наследство, оставено ни от авторите на „Полет“, е дело невъзможно; а и едва ли това е потребно. Който се интересува в детайли от състоянието на научното познание отпреди близо век по дадена тема, от културния и обществен живот по това време, от взаимоотношенията между държавите (и най-вече – отношенията на България със съседите ни), от позицията на българското масонство по жизнени проблеми на обществото и провежданата политика и т.н., трябва да се зарови в над хилядата страници на списанието.

 

Популярно представяне на масонството

За нас, естествено, от най-голям интерес е представянето на масонството и неговата същина пред широката читателска аудитория, част от която нищо не знае за него, а друга има изопачена, често напълно погрешна представа, внушена от всевъзможни антимасонски писания и конспиративни брътвежи, клевети и пропаганда, на които широките маси по принцип са особено лесно податливи. Не бива да се подценява и ролята на църквата, и преди всичко – на католическата, макар тя да има силно ограничено влияние в България.

Тази тема в списанието е била изцяло поверена на проф. Александър Теодоров – Балан, а той от своя страна й е посветил само около дузина статии. Познавайки статиите му по същата тема в „Свободен зидар“ и „Зидарски преглед“, както и в някои публични издания, написаното в „Полет“ прави впечатление с внимателното и съвсем популярно представяне на масонството, на избрани моменти от неговата същина, на исторически факти и ролята на високо овластени личности, чиято принадлежност към Зидарското братство е оказала благотворно влияние върху тяхната държавническа дейност. Съвсем общо  е представено възникването и развитието на масонството в Англия и в други страни от Западна Европа. Прави впечатление, че думата „масонство“ комай не се среща, а се говори предимно за „свободно зидарство“, заобикаля се темата за масонството в България, включително и в исторически план, не се споменава и името Велика ложа на България. Този подход очевидно е съобразен с публичния характер на списанието, идеята да възпитава, а не да пропагандира натрапчиво.

Скоро след появата на списанието, в кн. 2, 1923 г., проф. Балан представя „Съвременното свободно зидарство“, като в разговорна форма дава отпор на клеветнически внушения. Ето някои размисли от тази статия при съхранен изказ на автора:

От някоя година насам в известни български среди се шушне за някаква появила се в София нова „секта“. Шепотът не казва, коя е тя и каква. И да го запиташ някой за това, той надали ще знае нещо по-определено за нея. Едно обаче той вярва: че тая „секта“ изповядвала някаква религия; че нейни членове боравели в обществени работи; че тя братувала с иноверци и инородници, и с това била опасна за православния български народ и за неговото отечество… Такава вяра е дива и недостойна за българския народ! (…) Като се вземе пред вид, как в едно общество могат с тъмни шепотни да се насеят много печални предразсъдъци, и да се повдигнат пакостни неприязни, налага се на ония, които виждат това и го разбират, да залегнат и осветлят обществото. Те са длъжни да го поучат в истината.”

По-нататък авторът препоръчва вече издадени в България книги, представящи масонството, както и авторитетни чуждестранни издания, за които би трябвало да се намери

философски образован преводач, който да ги поднесе на български на нашето непоучено общество”.

Той представя Свободното зидарство по най-достъпен начин:

‘Свободното зидарство’ не е нито учение, нито знание, нито изповедание или религия. По своето устройство то не е нито верска община, нито секта, нито църква. То е чисто и просто умение – или изкуство и път към това умение. Умението или изкуството е, да си всъде и всякога човек; а пътят към това умение е свободно да развиваш своите душевни способности, та да усъвършаваш човешкото си битие. Така свободното зидарство е изкуство за човещина. Свободният зидар е човек на съвестта.”

В статията си „Как се укрепва свободното зидарство в Западна Европа“ (кн. 6, 1923 г.) той пише:

„Същинският признак на ‘свободното зидарство’ е хуманност (хуманитет) или човещина. Етичната природа на човека е предметът, върху който работи свободният зидар. Понеже в свободното зидарство влязоха отрано люде, преследвани заради своето изповедание, то обяви преди всичко за свой велик принцип търпеливостта (толеранция). То постави любовта към човека (към ближния) и човеколюбивото дело над всяка вяра. А тая любов и дело всяка свободна зидарска велика ложа, като национална, прилага на предно място към своето отечество.

Съвсем по друг начин звучи неговото слово, когато се налага да дава отпор на злостни антимасонски писания, сред които се откроява една книжка с обем от 37 страници на отец Б. Гешаков „Масонството и неговите сътрудници“, издадена през 1924 г. в Стара Загора. В кн. 13, 1925 г. на „Полет“, проф. Балан заявява:

Сам той (свещеник Гешаков) няма промислено понятие и възглед за принципите, върху които почива както ‘масонството’ или свободното зидарство, така и самото християнство, на което той вярва да служи. (…) Колкото пък до твърдението, че масонството било ‘подклаждало револуции’ и ‘опръскало човечеството с кръв’, нека си помисли о. Гешаков за кръвта, що е проляло човечеството заради християнството, па да затули очи, посрамен от тази исторична истина и от своето лихо (зло, лошо – бел. моя, Г.Б.) обвинение на другиго. (…) Не масонството е отнело на служителите на християнската църква мястото в училището, в политиката и в обществото, но самите тия служители са го изгубили. Който остая надире от развоя на идеите в човечеството, той естествено не ще има важен глас в неговото нравствено, политическо и обществено устройство. (…) Затуй свободното зидарство, като оставя разделените по вяра човеци да изповядва всякой вярата, която е еднъж възприел, стреми се да направи разноверците да се търпят взаимно и разномисълците да братуват помежду си. Върху тая почва то може прекрасно да сътрудничи на всяка човечлива вяра, а найпаче (най-вече – бел. моя, Г.Б.) на християнството“.

За отношенията между църквата и Второто българско масонство повече информация може да се намери в градежа „Православната Църква и българското масонство до 1940 г.“ .

От позицията на днешните познания и информация за масонството, написаното преди 90 години в едно общообразователно списание, каквото е „Полет“, буди интерес с нагласите в обществото за възприемане на свободното зидарство – все още ново и още повече непонятно явление – както и за начина, по който то бива представяно и разяснявано пред тази напълно неука по темата аудитория.

 

За мира, войните и Балканите

За изграждане на по-цялостна и максимално обективна представа за облика и съдържанието на „Полет“ е използван единствено възможният в случая подход – публикуване на характерни извадки от типични за него статии в основните тематични направления, от статии, дело на неговите най-тачени, включително и днес, автори. При преценката на тези текстове, изразяващи не само позицията на авторите си и редакционната политика на „Полет“, но в някаква степен – и на Великата ложа на България, на българското масонство, не бива и за миг да се забравя, че става дума за исторически реалности с 90-годишна давност, видени през призмата на тогавашния масонски печат. Избягван е грижливо авторския коментар, защото той неминуемо би привнесъл нюанси от днешното време.

Оценките на този бурен и съдбоносен за България исторически период претърпяха сериозни промени през последните десетилетия. На бял свят продължават да се появяват нови и нови, неизвестни досега факти, които показват същината на отделни деятели и събития в доста по-различна от възприеманата в продължение на десетилетия светлина.  Скромната задача, която съм си поставил с този пореден градеж върху историята на българското масонство, е: да извадя на показ и да направя достъпна за моите братя по-голяма част от съдържанието на масонските печатни издания – огледало на някогашната масонска мисъл.

Така например, като поколения, озарени от щастието да не сме познали лично ужаса на войните и терора, ние живеем в обстановка на все по-задълбочаваща се цивилизованост и добросъседство между балканските държави. За това принос имат и Великите ложи от балканските ориенти.  Това е голямо постижение, чието значение се осъзнава още по-добре, когато се познава неугасващата преди столетие готовност на „балканците“ да се изтребват едни други. По тази причина „Полет“ съдържа редица статии  с ясно изразена политическа позиция, характерна за своето време.

Дълг на всеки масон е да търси истината и само истината, да се старае словесно и писмовно да стига най-близо до нея – при това, най-добре без намеса и странично влияние. За улесняване на читателя при вникване в смисъла на цитираните тук извадки от статии, тук-там съм си позволил единствено кратко въведение в конкретната политическа обстановка и съответно – ремарка за позицията на Великата ложа на България. За всичко това съм се осланял изцяло на информацията от вече публикувани книги, чиито автори са признати изследователи на българското масонство.

Както вече стана дума, основното внушение, което пронизва съдържанието на списанието е темата за войната, водеща до безсмисленото изтребление на милиони хора, причинените безброй страдания, неизчислимите материални щети и т.н. Като антитеза, списанието проповядва, че само мирът и братството между хората и народите, като цяло, може да осигури добруването, щастието и всестранния разцвет, за който – инак – всички мечтаят.

На темата са посветени множество статии, икономически и демографски анализи за причинените от войните щети, публикувани са дори пиеси и стихотворения с антивоенна тематика. Списанието не само категорично отрича войната като средство за завладяване и надмощие на един народ над други, но търси по-дълбоко и специфичните причини за постоянно тлеещата готовност на балканските държави да се изтребват една друга.

Така, в статията си „Балканци и шовинизма“, (кн. 17, 1924 г.) Димитър Мишев пише:

„У балканците духът не е още такава благодейна сила, каквато е той у напредналите и цивилизовани народи. Той е изостанал. Векове става той се бори със спънки не материални, но духовни, спънки, създавани не от времето, а от самия него. Тази борба задържа неговата еволюция и неговото творчество. Тя именно, пречи на балканците да се отърсят от средновековщината и да поемат пътя си напред. Изостанали в цивилизацията, те имат шовинизма за светлина, егоизма за право, насилието за свобода, рушенето за творчество. У некои балкански страни шовинизмът е направил по-големи опустошения и разорения в душите, отколкото нашествието в Балканския полуостров на готи, хуни и турци и на техните разорения. Ако на полуострова раните от турското завоевание и владение, дълбоки и болезнени през вековете, са вече на заздравяване, не същото може да се каже и за тия на шовинизма. Те не само не заздравяват, но стават все по-дълбоки и по-дълбоки. (…) Ала у никой от балканските народи не е тъй болезнено силна тази живеница, както у сърбите в пределите на тяхното кралство до войната. Тя държи най-широко место не само в душата на шумадийци, но в сръбската книжнина, израз на тази душа. Нейна жертва са днес населенията в областите, които парижките договори присъединиха към Сърбия. Жертвите са Хърватия, Словения, Черна Гора, Македония и др., които се гърчат и повиват под ледената ръка на сръбския шовинизъм. Негов централен мозък е Белград.”

В статия на Ст. Радич, водач на земеделската партия в Хърватско, „Хърватско под сърбите“ (кн. 3, 1923 г.), четем:

Хърватско, против волята си, е било възвърнато от цивилизацията на XX век към варваризма на тъмните столетия. Преди войната, когато Хърватско беше под австрийска власт, то имаше свой парламент и свой председател – банъ. Не след дълго, то щеше да стане автономна част от една трояка държава – Австрия-Унгария-Хърватска. За да предотвратят такова развитие на събитията, сърбите убиха австрийския престолонаследник и предизвикаха всеобщата война. Дълбоко съжалявам за разложението на Австрийската империя. Тя бе напредничава. Всека отделна раса имаше свой собствен език, и бе свободна да го употребява. Загреб, столицата на Хърватско, ставаше все повече и повече средище на славянска култура. Хърватите имаха високи длъжности в управлението на империята.

Но какво е положението днес! Сърбите са завладели всека официална длъжност…..“

В статията си „Македония и сърбите“ Димитър Мишев поставя въпроса с потока бежанци, които не са само българи, но и турци, албанци и куцовласи:

В най-суровата и люта зима, с десетки семейства минават границата и търсят подслон и човещина у нашата земя. Пчелите не бягат от меда. И ако тия несретници дирят посред най-ужасната зима, убежище у нас, може ли и требва ли да им затворим границите си? Те идат голи и гладни с мизерията си, болките си и отчаянието си. А у България вече има 500 000 бежанци, все тъй несретни и отчаяни, които са голям товар не само за бюджета на държавата, обременен тъй тежко от репарационните пера, но и за населението. Па не е в традициите и по душата на България да затваря границите си и сърцето за преследваните и страдащите“.

По-нататък авторът припомня, че по време на клането на арменците през 1896 г., когато Сърбия, Гърция и Румъния са затворили границите си за арменските бежанци, България, с риск да разгневи Турция,„несретна България приема 25 000 арменци и ги храни щедро“. (Според по-нови данни, броят на намерилите убежище в Княжество България е бил около 50 000 – бел. моя, Г.Б.)

 

Образователни статии

Немалка част от статиите, посветени на Балканите имат предимно познавателна стойност, която не е загубила значението си и днес. Така например в статията „Гърците и Македония“ (кн. 16, 1925 г.) Димитър Сладин пише:

Гръцките претенции на Балканите са отдавнашни. За тях има цяла литература. Прокарвани през век в книги, гърците създадоха една политическа вяра от тях. Те проповядват тази вяра на Запад, твърдо убедени, че ще намерят дипломати, които не само ще я възприемат, но и ще реализират техните блянове. И те използват благоприятния психичен момент, който подир грешките на България през 1915 г. настъпи за гърцизма и направиха всичко да заблудят дипломатите в правотата на своята кауза. Те намериха в Париж и дипломати славяни, които ги подкрепиха в конференцията за мира. Няма нужда да се бележи, че гръцките претенции бяха баснословно по-големи от техните военни подвизи в ужасната европейска война, безконечно по-големи и от ужасните жертви в нея. Техните подвизи, жертви и услуги, бяха тъй хиперболични, както и техните териториални искания. За да оправдаят своите искания, техните учени и държавници стъпиха на всичко, дори и на наука, история, етнография, право. Всичко това се правеше, за да заблудят света с две неистини: първо, че Македония в древно време и през Средните векове е била населена с елини и владена от елини, и че днес е населена с потомци на елините, и второ, че българите заплашват единството на елинизма в Македония и Тракия, като се стремят да го разпокъсат на две части“.

Статията е прелюбопитно четиво, поради което ще си позволя само още един цитат от нея. След като пояснява, че макар и възпитани в гръцката цивилизация, цар Филип и синът му Александър Македонски, не са били елини, авторът се позовава на Демостен:

Най-великият древен елин и най-гениален художник на човешкото слово. Не той ли в третата своя филипика гърми с гняв и огън в Атинския аеропаг: ‘Филип, който не е грък, който няма нищо общо с елините, Филип, който дори не е варварин от страна, чието име поне да може да се произнесе с почит. Нищожен македонец е, роден в земя, отдето никога никой не е можал да купи дори годен роб!“

 

polet4s

 

Родолюбие и морал

Списанието е извор на четива, които могат да бъдат сочени като образци на родолюбие. Очевидно такава е била и оценката на Министерството на народното образование, за да го препоръча като учебно средство за училищните библиотеки. В тази сфера, както споменах в началото, палмата на авторското първенство държи Рувим Маркъм. В статията си „Родолюбие“ (кн. 5, 1923 г.) той дава обяснение на този странен наглед факт:

Вероятно, вас много учудва обстоятелството, че един чужденец се осмелява да пише за родолюбието. (…) Един чувствителен гост, може да открие във вашата родина прелести, които вие самите не сте виждали, и неговата оценка за вашата страна може да възбуди в некои от вас чувства на привързаност и родолюбие, които досега не сте изпитвали. Един чужденец, който е дошъл от велика, могъща страна, та се е настанил в малката, красива България и е обикнал нейните гори, бродил из нейните планини, чел книгите й, вслушвал се в песните й, споделял е нейните въжделения и възпитавал нейните младежи – той има право да говори на българите за тяхната родина и за любов към нея.”

Авторът намира в България

една интимност, задушевност и чар, които донекъде липсват в огромната Америка.”

И още:

Синът на малка родина има и друго предимство, именно, че е много по-близо до народните съдбини. (…) Тука сме като у дома си, а там, в голямата държава, като в пансион или хотел. Тука се обичаме и се мразим като роднини. Там се отминаваме едни други, както правят хората в чужд град. Тука няма съсловия нито класи, а там резките контрасти съществуват и класовите различия бият на очи.

Статията завършва така:

И българинът, поставен в красива малка родина, покрита с ниви, украсена с горди планини, напоявана с пълноводни реки, омивана от две морета, на кръстопътя между два свята – Изток и Запад, българинът, член на малък народ, твърд и отзивчив, упорит и търпелив, предпазлив и напредничав, с остър ум и топло сърце, българинът с такова наследство трябва да благодари на боговете, че е българин и да обича родината си повече от всичко друго на света, освен истината и правдата.

Прави впечатление също, че списанието се стреми да вдъхне увереност сред посърналата и обезверена читателска аудитория. Печата статии, които анализират икономическото състояние на държавата, включително измерено с главите добитък, за да изтъкне, че България не е изпаднала на опашката, особено сред балканските й съседи, и че хората не бива да се отчайват. Отново Рувим Маркъм пише проникната с оптимизъм статия „Може ли да се живее в България“ (кн. 9/1924 г.), в която посочва, че в България действително съществува скъпотия, ограничения в свободите на народа и други поводи за недоволство. Същевременно по всички тези неправди страната ни стои значително по-добре от редица европейски държави.

Той казва:

Но добре е да се помни, че нощта, която покрива България, не е тъй тъмна, както оная, в която се лутат други страни. Освен това, нощта приближава своя край и трябва да се разсее не със светкавици и гръмотевици, а с една зора. Метежи и бунтове няма да донесат правда и свобода в България. Те ще усилят гнета, те ще заякчат деспотизма. (…) Вярно е, че сегашният състав на Народното събрание не бе избран от народа при свободни избори, а бе назначен от група силни хора. Но въпреки това в България има повече парламентарна свобода, отколкото в половината от Европа… Действително, България е платила двойно за своите грешки, а ако всеки се въздържа от диви, рушителни действия и почне да върши всичко за народното добро, бъднините на България ще бъдат светли.

„Полет“ съдържа редица статии, посветени на демографския фактор в България, за правата и равенството на жените. Темата за съдбата и възпитанието на децата и учениците също е застъпена. Обръща се силно внимание на състоянието на образованието.

 

Други теми

Списанието публикува множество статии с научно-популярен характер, включително от областта на астрономията, растителния и животинския свят, някои от които предизвикват усмивка от позицията на днешните ни познания. Запознава читателите си с културни събития и личности, представя нови книги и т.н. Публикуват се стихотворения, кратки пиеси и разкази, сред които се открояват творбите на Евгения Марс.

 

Демонът е невежеството и простащината

В статията си „Вавилоне, де ти хората?“ (кн. 17/1924г.) проф. Александър Теодоров-Балан анализира поредицата несполуки, които налитат страната ни и погубват всеки блян за поредната обнова, като казва (правописът е запазен):

„От 9 юни 1923 г. живо и настойчиво заговорихме по цяла България пак за обнова, както бяхме заговорили подир Букурещкия мир в 1913 г.; както повтором заговорихме и след провалата си в 1918 г. Искаме от себе и за себе си всичко добро и хубаво; ловиме за това всякакви проповеди и мерки чужди, като измисляме и оригинални български; зовеме на работа всички сили в страната, връстни и невръстни, мъжки и женски; ала облага от всички тия блянове и копнежи все не иде и не се види. Или е някой зъл демон нарекъл нам живот от неуспех към неуспех?

И сам си отговаря:

Изглежда, че там е истината. Тогава да издирим демона и да го уморим… Демонът е невежеството, простащината, знанието без възпитание, животът без чувство и нравственост, личността без характер. Тоя демон е въплътен в бай Ганьо Балкански – в Алековия бай Ганьо; защото в българския народ, живял поне в благочестивите предания на простодушни и трудолюбиви предци, няма такъв бай Ганьо! Алековият бай Ганьо гнуси читателя си; а от простия български народ не се е погнусявал досега никой чужд пътник или наблюдател! Алековият Бай Ганьо, който е подушил за Иречека и търгашил с гюлови мускали по Европа, – това е демонът, от който страда нашето общество, нашата държава. Който намери средствата, да умориме тоя Бай Ганьо Алеков, той ще е спасителят на България. (…) Средствата за създаване на хора трябва да засягат дома, училището, обществото. Те са много и разновидни. Опитали са ги и плодовито ги упражняват известни нам народи с характер и слава. (…) Ала тях ги прилага обикновено бай Ганьо Алеков; и из негови ръце те само продължават неговото потомство. (…) Колко мъдро е казал оня македонец у г. Спространова в ‘Полет’ (кн. 16, 1924): „не мърсете водата, с която се миете!” А ние трябва да се измием от телесната и душевна мърсота на бая Ганя Алеков! Ако ни липсуват за това наши майстори, нека изпращаме надеждни ревнители за това знание и умение, да го изучат на местото му и да ни дойдат на помощ. А докле се засили помощта им, нека си докарваме и чужди майстори, да ни учат.

Без това, само днешните способи са, да си мърсим водата за миене.”

Ето какво казва по въпроса за „измиването на душевната мърсота“ цитираният от проф. Балан автор Евтим Спространов:

Много работи у нас, ако не всички, са такива. Ние искаме да се чистим с нечисти ръце или с нечиста вода. Каква ще бъде последицата? – Още по-голяма мърсотия!

Приложете тая мисъл в политиката, в църковните и обществените работи, в частния си живот. Може ли да се извърши нещо хубаво или свято, ако започваш или посягаш с нечисти помисли и намерения? Ако сам си порочен и окалян духовно, как ще изкореняваш пороците и ще чистиш душевните нечистотии у другите?

Политикът може ли да върши полезна и патриотична работа между народа, ако отива с мисъл да лъже, да демагогствува, колкото да изтръгне гласа на своите слушатели?

Духовният пастир, свещеникът, може ли да води пасомите си (паството си – бел. моя, Г.Б.) към духовно съвършенство, ако сам не е духовен и живее порочно? Може ли да учи на милосърдие и щедрост другите, ако сам е коравосърдечен и скъперник?

Учителят как ще възпитава учениците си в благородство и самоотверженост, ако сам е невъзпитан, ако сам върши неблагородни и недостойни неща?

Бащата и майката как ще възпитават децата си да почитат старите, да се отнасят вежливо към другите, да бъдат услужливи към всички, да бъдат снизходителни и почтени, да бъдат верни на дълга си, да не посягат на чужд имот и чест, да обичат родината си, ако сами не вършат това?

Бъди чист сам, за да може да чистиш другите!

Ако омърсиш добродетелите си с нечист живот, с порочни дела, как ще виждаме добродетели и добри навици в душата на другите?

Ако омърсим чистата вода, с какво ще чистим нечистото си тяло?“

 

Политическата обстановка в страната и  отношението на масонството към тях 

За разлика от признатото за официоз на Великата ложа на България списание „Зидарски преглед“ (макар и да не се обявява за негов орган) списание „Полет“ е създадено да разпространява информация сред  обществото, да просвещава и  формира общественото мнение по всички жизнено важни, а в онези времена и съдбоносни за българската нация  събития и процеси. Издание на Възпитателния институт „Заря“,  дистанцирано от Великата ложа, неговият издателски екип може да си позволи анализи и коментари, за изразява отрицателното си отношение или подкрепа по най-важните политически събития и проблеми от външен и вътрешен характер.  И го прави макар че, както вече стана дума, основното послание на публикациите в списанието е срещу войната и всякакви форми на насилие над човешката личност, за сговор, а не за разединение и братоубийства, за мирно разбирателство със съседите ни и т.н.

Същевременно, както  пише Димитър Недков: „Немислимо би било да се предполага, че в катастрофалното за България лято на 1918 г. и последвалата през есента загуба на войната, българските масони биха останали индиферентни към политическата обстановка.“ Отношението на Великата ложа към политическите процеси и събития в страната и неговото проявление чрез масонските печатни издания бе разгледано подробно в градежа „Масонският печат до 1940 г., и неговото продължение „Великата ложа на България, масонският печат и политическата обстановка“.

Затова преминаваме направо към прегледа на публикациите, засягащи политическото положение в страната.

Анализирайки историческите факти, проф. Митко Иванов („Страници за българското масонство“), заключава, че нашето масонство е било индиферентно към политиката. От тази си констатация, той изключва участието на редица масони в Деветоюнския преврат през 1923 г.

Изострената до крайност обстановка в страната по времето, когато „Полет“ излиза, изправя българските масони пред практическата невъзможност да спазват едва ли не „стерилна“ политическа неутралност, както го изискват каноните на ордена. Те пораждат противопоставяне и в ръководните редиците на Великата ложа. Различията между някои видни масони ясно проличават на Великия четвърти събор (24-25.09.1922 г.), който се провежда дни след ожесточените площадни и улични сблъсъци между Земеделското управление и представители на Конституционния блок в Търново. Конституционният блок организира на 17.09.1922 г. голям събор в Старата столица, в който е трябвало да участват повечето негови лидери. Под предлог, че провежда конгрес на производителите на захарно цвекло, правителството събира на същия ден в града тълпи от земеделци, които се саморазправят физически с водачите на опозицията. Много от опозиционерите са арестувани, а други са принудени да напуснат страната. Сред тях са редица видни масони, противници на земеделското управление, като Атанас Буров, Григор Василев, Георги Белчев, Иван Ев. Гешов и др. Засилват се репресиите както срещу буржоазните опозиционни партии, така и срещу БКП. Основен инструмент за физическа разправа е т. нар. Оранжева гвардия, леко въоръжени отряди от селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.

Това налага в дневния ред на Великия събор да влезе за обсъждане и това още „съвсем горещо“ събитие.  На заседанието на събора д-р Христо Стойчев настоява за невмешателство в разиграващите се в страната драматични събития. Великият Майстор Петър Мидилев, от своя страна, категорично отхвърля отправени му от членове на Съюзния съвет обвинения, че ложата се меси в политическите борби и че се ангажира с антиправителствени действия. По повод на събитията в Търново, Мидилев заявява (вж.: Недю Недев, „Българското масонство (1807–2007)”):

„Съюзният съвет нито е взел становище по това, нито пък ви предлага някое свое мнение.”

По-нататък той разяснява позицията си по събитията в Търново:

Разсъждавахме, така: ние не можем да одобряваме подобни деяния, но можем ли и бива ли да изкажем мнението си по тия събития и да бъде припозната (ложата) и да се подложи на оная опасност, за която е оповестено вече, че иде за всяка организация, която се подозре, че има друго мнение по въпроса от онова на правителството. Ако речем да направим един апел в тоя смисъл, ще бъдем веднага унищожени като организация и всичко, зидано досега с такива мъки и жертви, ще рухне.

Макар и да признава, че репресиите на Земеделската власт срещу легалните манифестации са нарушение на Конституцията и „човещината“, той си дава явна сметка, че:

„съседните масонски послушенства ще излязат и ще кажат: занимават се с политика; и тогава всичкото наше досегашно неутрално държане, чрез което постигнахме известните вече на всички ви успехи, ще отидат напразно”.

В крайна сметка Великата ложа на България запазва безсловесна неутралност, а като частна инициатива се разпространява единствено апел от „група граждани“, в който се призовава за търпимост и коректни отношения между разните наши политически партии (пак там).

Позицията на ВЛБ търпи значителна промяна след преврата на 9 юни 1923 г., като на Великия събор 23-27.09.1923 г. открито се заявява:

„Не може да не поменем, че между тия, що повалиха шепата мракобесни властолюбци от миналия режим, ние наброяваме и много наши братя.“ 

Тук настава сблъсък между доктрината на масонството за ненамеса и аполитичност с реалностите на политическия живот. Знайно е, че в първото издание на „Задълженията на свободния зидар” (известни като „Конституциите”) на Андерсън от 1723 г. е записано:

Масонът е мирен подчинен на Светската власт по местоживеене и работа, и по никакъв начин не бива да става съпричастен към заговори и конспирации срещу мира и благополучието в страната.”

ВЛБ също записва в своите „Основни начала“:

„Българският свободен зидар е верен и предан на своята родина. Негов свещен дълг е да защитава свободата и независимостта на своето отечество. Той не взима участие в никакви непозволени от законите действия, насочени против законно установения обществен ред в страната.

Българските масони смятат управлението на БЗНС за диктаторско, антинационално и гибелно за страната. По тази причина те одобряват Деветоюнския преврат, развиват енергична дейност в редица европейски столици, информират подробно чуждестранните велики ложи за политическите събития в страната, с което спомагат за  международно признание на новия кабинет. На масонския конгрес в Женева (27-30.09.1923 г.) българските делегати начело със Симеон Радев защитават кабинета, включително за действията му при потушаване на Септемврийския бунт. В резултат на тази разяснителна дейност ВЛБ получава поздравителни плочи от редица Велики ложи, в които се изразява одобрение на заетата от нея позиция.

 

polet7s

 

Знайно е, че по принцип масонството отрича всякакви форми на революционно насилие, съответно – и всички тоталитарни режими. Това се отнася както за анархизма и комунизма, за зародилия по това време в Италия фашизъм, така и по-късно за национал-социализма в Германия.

От своя страна всички тоталитарни режими виждат в масонството пречка за налагане на пълен и всеобхватен контрол по пътя за утвърждаване на властта си. Поради това едно от първите им действия след идване на власт е забрана на масонството и преследване на неговите изявени членове. Както съвсем наскоро гостът на ОВЛБ, Томас Джаксън, Стар Велик секретар на Великата ложа на Пенсилвания и дългогодишен Изпълнителен секретар на Световната конференция на масонските Велики ложи, заяви пред в. „Стандарт“:

Но съм казвал, че там, където няма свобода – не може да съществува масонство. (…) В условията на диктатура – единственият пример за мирно съвместно съществуване е масонството при Кастро в Куба.

Димитър Недков посочва, че през септември 1923 г. „след продължителна и противоречива дискусия Съюзният съвет на ВЛБ взима едно от най-трудните си решения, с което утвърждава, че сред свободните зидари няма място за комунисти и представители на Българския земеделски съюз на Ал. Стамболийски” („Масоните се върнаха в България“, т. 1., изд. „Мириам“, 2005 г.).

За това решение той пише още:

От една страна, стои канонът на масонството, че свободният зидар не прави разлика между своите братя по отношение на вероизповедание, мнения и убеждения, а от друга – въпросът дали комунистите, като привърженици на насилственото, революционно завземане на властта и репресивно налагане на обществото на тяхната идеология, могат да бъдат носители на идеите на свободното зидарство извън ложите?“

По-нататък Димитър Недков прави анализ на започналото на 6.10.1919 г. управление на Александър Стамболийски като коалиционно, превръщането му в диктаторско, погромите, извършвани от оранжевите гвардейци, изправянето на селяните срещу гражданите и унижаването на интелигенцията, острия му конфликт с македонската емиграция и т.н.

Написаното от  Димитър Недков хвърля допълнителна светлина и разбиране върху позицията на списание „Полет“ към актуалното политическо положение и проблематика в страната. Списанието подкрепя категорично Деветоюнския преврат (1923 г.) и дошлия на власт кабинет на проф. Цанков, както и потушаването на последвалия го през септември същата година бунт. Темата е водеща особено през първата годишнина на списанието (октомври 1923 – септември 1924 г.). Прави това, което Великата ложа на България внимателно заобикаля и не заявява официална позиция.

polet6s

Първите два броя на „Полет“ започват с едноименни статии на Димитър Мишев „Нашите преценки по проживеваното, а вашите?“ (кн. 1 и 2, 1923 г.), следващите три книжки започват също с едноименни уводни статии „Въпросите на деня“.

Първата статия в кн. 1 на списанието третира темата „Болшевизмът в България“:

„Болшевизмът, за нещастие и позор, намери български граждани, които за блага дигнаха ръка на майка си, която ги е откърмила в пазвата си и им е дала способности, здраве и блага. Ала позорът се оми. Добри, самоотвержени и скромни български синове станаха като един човек, спреха братоубийството и спасиха България. Това е най-големият, най-милият и най-ценностният български героизъм, който с дълбока признателност хроникираме.”

В едноименната си статия в кн. 1 по повод на предстоящите избори Димитър Мишев пише:

„Най-голямото и фатално посегателство на Стамболийски срещу Конституцията и независимостта на Народното събрание бе това, че той с перо в ръка определяше предварително, де кой земеделец да се избере за депутат. Избраните знаеха, че дължат мандата си не на избирателите и не на достойнствата си, а изключително нему, защото ги е наложил на избирателите. А за да може да влезе в камарата след избора си, всеки депутат му връчваше оставката си от депутатския мандат. Това беше най-цинична гавра с парламентаризма и най-голямо оскърбление за България. Превратът на 9 юни тури завинаги край на изборната метода на Стамболийски.”

В статията „Въпроси на деня“ (кн. 3, 1923 г.) пак той пише:

Ние турихме кръст на един нечуван режим на насилие и безправие, създаден и поддържан от силната воля на един невеж и дързък парвеню в държавния живот. Това стана без много жертви, благодарение на създаденото единство на активните политически и обществени среди, насочено срещу проваления режим. Ала по-късно ние проляхме много, твърде много кръв за потушаване на комунистическите метежи, тъй системно подготвени и организирани от безумни водачи и с толкова фанатизъм, от една страна, и лекомислие, от друга, раздухвано от противниците на сегашния ред и власт. И сега наглед, като че всичко е затихнало и спокойно.

По повод на тронното слово при откриване на XXI Народно събрание в статията си „Неотговорни фактори“ (кн. 10, 1923 г.) Димитър Мишев казва:

Народът, целокупният български народ, гледа със свито сърце на бъдещето. Той чака с трепет да излезе българската държава из ненормалното положение, в което бившият режим я постави. (…) Днес те [българите] със затаен дъх чакат да видят държавата, поставена в релсите на конституционния и правов ред“.

Както подчертава и проф. Недю Недев по повод на тази статия, авторът й  отстоява схващането за сплотяване на националните сили около Деветоюнското дело:

Спасението на отечеството е в сливането на демократичните сили, в стегнатостта на членовете на Демократичния сговор и в искрената коалиция със социалдемократите.”

Проф. Недев откроява също и казаното от Димитър Мишев:

Една победа на червените на Балканите ще подпали Европа. България ще бъде окупирана. Това ще донесе неизброими нещастия.”

И допълва: „Обстоятелствата наложиха цивилизацията да бъде спасявана с нецивилизовани средства.

В списанието са поместени редица статии, посветени на революциите и резултатите от тях. Така например преводната статия „Философията и нравствената природа на революциите“ на Семьон Франк, е отпечатана в няколко поредни броя (кн. 6, 7 и 8, 1924 г.).

 

Критичната позиция на „Полет“ спрямо болшевизма обаче не се отразява на отношението на списанието към „братска, славянска и православна Русия“, на „която България дължи освобождението си от османско владичество“. В кн. 37 (1924 г.) Димитър Мишев пише обширна статия за живота и делото на генерал Николай Игнатиев:

Русия е свързала тясно името си с освобождението на балканските християнски народи и предимно с борбите, които нашият народ почнал и водил срещу гърци и турци – с първите за духовното си освобождение, с вторите за политическо. Измежду руските дейци, които подпомагали и подкрепяли българите в борбите им срещу гърци и турци, първо место държи Николай Павлович Игнатиев. У нас няма русин по-популярен от него. Името ‘генерал Игнатиев’ е в устата и в сърцето на всеки българин. То за българина е синоним на Русия.”

Статията е извадка от речта, озаглавена „Спомен за генерал Игнатиев“, която Мишев изнася пред Славянското благотворително дружество същия месец.

Цялата книжка 12 (31 декември 1923 г.) е посветена на тържественото честване в столицата на 100-годишнината от рождението на Иван Аксаков. На неговата личност, дело и най-вече заслуги към славянския мироглед и България са посветени преливащи от елейни слова статии на проф. Стефан Бобчев, Димитър Мишев, проф. Пьотр Богаевски и др., написани изцяло в духа на ранния период на патриарха на българската литература Иван Вазов отпреди Първата световна война.

Списанието прави също така опити да хвърли доброжелателен поглед върху икономическото положение на селяните в Съветска Русия. Така например в статията „Болшевики и селяни“, (кн. 2, 1924 г.) се посочва обширната просветна дейност сред тази част от населението, при което можем да прочетем:

Освен това болшевиките са съградили в Москва един отличен селски дом, гдето селяните могат да пребивават, когато дохождат от краищата на широката руска земя, за да изказват своите искания пред властта. В големия нов селски дом има всички удобства и модерни улеснения. От там лесно се отива до бюрото за селски оплаквания, при комисаря на земеделието, гдето стотици селяни всеки ден изявяват своите желания.”

Отбелязано е още, че „общо казано, руският селянин не е доволен от болшевишкото управление, при все, че почти никой не желае връщането на царя.

 

polet8s

 

Опитите на „Полет“ да поддържа в общи линии умерен в политическите си коментари тон, да набляга най-вече върху необходимостта от помирение и единение в духа на общочовешките ценности и националния просперитет биват смъртоносно простреляни в центъра на столицата от платени  убийци, пратени да ликвидират един от най-ярките представители на българското масонство и интелектуалния елит на нацията, проф. Никола Милев. Неговата загуба нанася трудно заличима рана и на братството, и на обществено-политическия живот в страната.

Списание „Полет“ реагира незабавно, като посвещава кн. 18 почти изцяло на този терористичен акт. Статии за човека и делото на Никола Милев излизат и в следващия брой на „Полет“, както и в „Зидарски преглед“.

 

Траурният брой на „Полет“ започва със слово на проф. Александър Теодоров – Балан, по това време Велик Майстор на ВЛБ.  Цитирам го дословно при запазен правопис:

„Требиме се!

„Враг на човещината, неприятел на доброто, противник на светлината покоси живота на обичния на всички Никола Милев. Кому бе сторил той кривда? Кого застрашаваше с власт и насилие? Да, види се е плашела силата на словото му, властта на истината му и на убеждението тъмните дейци на размирието и покварата, навъдени толкоз обилно от болестта на българския държавен и народностен живот подир двете наши военно-политически катастрофи. Тия дейци на тъмнината, на злобата и на погубата не убиха Милева, но убиха един ‘Милевец’. А на техен език то ще каже: не е Никола Милев последната им жертва. И тоя техен език, о, срам!, е български.

Требете се, българи! Много сте на тоя свят, няма място за всички вас на земята; и не може да има мир между вас, докле се не изтребите!“.

Гонете се, опропастявайте се; бийте се и убивайте, за да възтържествува ‘моето’ над ‘твоето’, да надвие химерата над историята, та кога дойде победителката химера, да не намери никого от нас жив да гради българската история… Бийте се и убивайте се, българи; изтребете се, защото инак не може да се угоди на българското безумие – служител на чужда политическа наука за устройство на нашия живот противно на всичко българско. Вчера падна Милев от българска ръка, която се плаща от вън и за която вече правда, чест, човещина са дивотии! Утре ще падне друг Милев, проповедник и защитник на подобни дивотии в българския народ. После трети, четвърти… И ще редее нашето племе; ще изчезнат водачите му, светилниците, за да остане простолюдието в мрака; и тогава ще дойдат от вън убийците, за да властвуват и управят в пустиня… Това е тяхната цел; и зарад нея им са много благодарни и стократно мъздодайци чужди правителства и политика, на които изобщо пречи съществуването на самостоен български народ в пъпа на Балканския полуостров…

Ала нека отвърнем с погнуса очи от погледа на тия сподвижници на мрака, подсторници на размирия и окаяници на човечеството. Те са страшни, грозни, гадни; – ала те не са мощни! Мощна е правдата, мощни са доброто и човещината, мощно е правото на българския народ да живее самостойно, да се развива исторично и да напредва; мощна е волята на тоя народ да смаже мрачарството, да смаже злодейския комунизъм и анархизъм, да смаже предателската дружбащина, – всички подли роби на чужди внушения, на чуждо злато. Българският народ има още и ще има, бога ми, верни и достойни свои ратници, които ще победят напокон (най-после – бел. моя, Г.Б.) хидрата на злото. Около тия ратници нека се прибираме всякога и всички, които искрено жъдаме своето добро и жалиме напразните жертви на изтребата. Нека поддържаме ратниците в борбата им против злодейците; нека им помагаме безкористно и предано! Това ще е едничката достойна служба на България в дните, когато безверието в човещина и в правда може да прави чедата убийци на свои майки и бащи. Майки и бащи, братя и сестри, способни още да вярват в бъдещето на своята родина, нека решително отблъснат оногова свой близък, който с измама и коварство ги тласка към отчаяние или пък готви насилствена гибел.”

polet9s

 

И това са думи на изтъкнат академичен учен и университетски преподавател, известен с благия си, добре балансиран и деликатно премерен писмовен и словесен изказ. Категорично заявена позиция на Великия Майстор на Великата ложа на България в битността му на достоен, заслужил гражданин на своето Отечество и масон.

Дори и в този момент, верен на духа си, „Полет“ остава безмълвен по отношение на имената на преките изпълнители на убийството, на неговите организатори и поръчители.

Думите на проф. Балан се оказват пророчески. Скоро след това издалите смъртната присъда на Никола Милев извършват най-зловещия терористичен акт в историята на България – атентатът в катедралата „Св Неделя“ (15 април 1925 г.). Изпълнителите са от същата бойна група, която извършва и уличния разстрел. Кръвопролитието хвърля страната в нови, още по-жестоки и гибелни за страната ни междуособици.

Тези две, очевидно свързани и съдбоносни за страната ни, трагични събития, коренно променят  политическата обстановка. Върху българското масонство  също е нанесен силен удар.

milev1_s

Гибелта на Никола Милев е отразена и в официоза на ВЛБ – списание „Зидарски преглед“ (кн. 1-2, 1925 г.).

Както статиите в списание „Полет“, така и траурната публикация в официоза на ВЛБ представят личността на проф. Никола Милев и неговите заслуги за Родината и масонството без да хвърлят светлина върху поръчителите и организаторите на това поредно  политическо убийство. Очевидно, за съвременниците това не е било загадка.

 

Кой е Никола Милев? Той е роден на 20 май 1881 г. в с. Мокрени, Костурско. Първомайстор на ложа „Заря“, делегат на ВЛБ на Международния конгрес за мир в Лондон (юни 1922 г.), делегат на Международния масонски конгрес в Брюксел (септември 1924 г.). Бил е дипломатически агент в Швейцария през първата световна война. Професор по българска и балканска история. Редактор на в. „Слово“. Повече за неговата личност и дело може да се прочете във факсимилето от кн. 1-2/1925 на „Зидарски преглед“, поместено тук.

milev2_s

Подробности около убийството и мотивите на неговите поръчители публикува  Димитър Недков („Масоните се върнаха в България“, т.1, изд. „Мириам“, 2005 г. ):

 На 12 февруари 1925 г. проф. Никола Милев с голяма статия във в. ‘Слово’ направо преподписва смъртната си присъда. Той пише: ‘Такъв – какъвто е, Демократическият сговор е опора не само на реда, но и на обществения строй на нашата страна … Ако има някой да спечели от разтурването на Сговора, това ще бъдат единофронтовците, тоест гражданската война, мизерията, анархията. Кой разбран българин желае това?’

На следващия ден, 13 февруари 1925 г., Никола Милев е прострелян смъртоносно в центъра на столицата. Последва в отвъдното своя предшественик като издател на в. „Слово“ – Александър Греков – изтъкнат интелектуалец, дипломат, журналист и общественик, един от основателите и пръв председател на Народен сговор.  Година по-рано и той е покосен от политически насочения куршум на добре платен наемен убиец.

Два месеца след гибелта на Никола Милев, при атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г., загиват други видни български масони – Никола Рачев, Младен Костов и Стефан Нойков, ранени са още 18 члена на Братството на Свободните зидари. В атентата загиват около 200 души, а други около 500 са ранени. България загубва повече висши офицери (само генералите са 12), отколкото в двете Балкански и Първата Световна война, избити са представители на елита на нацията,  жени и деца.

 

На същото място в книгата си Димитър Недков пояснява още: „Още на 18 май ВЛБ реагира по повод на атентата и изпраща изложения до всички масонски централи по света, с които има двустранни отношения. В тях тя ги запознава с жертвите, дадени от българското масонство, и със същината на априлските събития, разтресли страната ни.

Кой не харесва българските масони? Чии сметки объркват те? Защо стават най-честите жертви на избухналия през 20-те години терор? Въпроси, на които може да се потърси отговор едва след като се очертаят становищата и отношението на ВЛБ към политическата обстановка в страната ни“.

Погребението на проф. Милев се превръща в ярък израз на неговата значимост за българщината и България, в незаличимо признание за делото му. Димитър Недков пише още:

„За погребението му на 15 февруари се говори, че до този момент столицата не е виждала по-многолюдно погребално шествие. Пред ковчега известният български митрополит Стефан пита: ‘Кому бе потребна и тая жертва? Човекът, който през целия си живот работи за възпитанието на българското племе, за въздигането на националните ни добродетели, днес се оплаква от всяко честно сърце!’ А председателят на Народното събрание Тодор Тулев заявява: ‘Смъртта на Милев не е отделно явление или случаен инцидент. Тя е резултат на обществено-политическия живот в страната.’ Друг известен български масон, Петко Стайнов, допълва, че ‘изчадията са посегнали на живота на пазителя на синорите на българското племе, а искат да убият и една идея.’”

 

Жертва на тази  вакханалия, обгърнала страната ни и унищожаваща цвета на нацията, става и списание „Полет“. Броят от 17 април 1925 г., отпечатан ден преди атентата, бележи без всякакво предизвестие и обяснение неговия скоропостижен залез – освен ако не приемем броят, посветен на гибелта на Никола Милев, за прощален.

По този повод проф. Недю Недев прави следното заключение:

Умерената и хуманна позиция на сп. ‘Полет’ търпи крах и то прекратява съществуването си. Повикът за помирение, който е лайтмотивът в идеологията на ‘Полет’ бе хуманен, но условията в страната са антагонистични, епилогът е кръвопролитен и слага край на масонското издание.

 

* * *

Така е звучало масонското слово отпреди 90 години в първото издание на Великата ложа на България, предназначено за широката читателска аудитория  – списание „Полет“. В него ясно се очертава и позицията на  българското масонство по процесите и събитията в страната по това време. Същевременно , като издание на Възпитателния институт „Заря“, това не заангажира официално Великата ложа на България, която се стреми да спазва масонското изискване за ненамеса в политическите дела на държавата.

След близо две години съществуване и 66 издадени книжки и списание „Полет“ става жертва на братоубийството, погълнало страната ни с дълготрайниbalan отражения и поражения в бъдещето.

Четири години по-късно ВЛБ и Възпитателният институт „Заря“ правят нов опит да продължат делото на „Полет“, като през март 1929 г. създават списание „Заря“, също печатен орган на Възпитателния институт. Съдбата му е подобна на неговия предшественик – излиза до януари 1932 г. като за тези по-малко от 3 години са отпечатани 30 книжки.

Това списание също заслужава нашето по-задълбочено проучване.

 

Бележка

Големите заслуги към българското езикознание на акад. Александър Теодоров–Балан са високо оценени и от правителствата след 9.9.1944 г. През 1950 г. той става лауреат на Димитровска награда. През 1954 г. е проведено тържествено честване на неговата 95-годишнина и 75-годишна научна и книжовна дейност, при което министър-председателят Вълко Червенков лично му връчва и орден „Георги Димитров”.

към начало