.

Римокатолическата църква и масонството

Георги Балански,

ложа „Сговор 92”, изследователска ложа Quatuor Coronati

 

Бюлетин на ОВЛБ, октомври 2014 г.

 

„Виното е силно. По-силен е кралят. Най-силни са жените. Истината е над всичко”

Надпис при „Колоната на чирака“, параклиса в Рослин.

 

Отношението на Църквата към масонството и особено след неговото официализиране през 1717 г., годината на създаване на първата Велика ложа на Англия, винаги е било фактор от първостепенна важност за развитието и дори за съществуването на братството. То е оказвало своето специфично за всяка държава отражение върху формирането на масонството. Темата е сред най-често изследваните и дискутирани в посветената на масонството литература. Не прави изключение и масонският печат, предимно периодичният, в България през периода 1914 -1940 г., известен още като Второ българско масонство. Темата неизбежно присъства в трудовете на едни от най-често цитираните български изследователи на масонството – проф. Недю Недев, Иван Богданов, Величко Георгиев, както и редица други от по-ново време автори.

Всеобхватна, аналитично систематизирана картина на англосаксонското масонско пространство, създава нашият брат Михаил Димитров, Велик оратор на ОВЛБ в труда си „Ритуали, ордени и обреди на англосаксонското масонско пространство и масонството в България“. В нея авторът излага и своя оригинален възглед за възникването и развитието на масонството в Англия. Издадена през 2012 г., книгата е единственото по рода си българоезично пълноценно справочно издание – труд, с който би се гордяла всяка велика ложа. Съдържа ценна информация за особеностите на масонството в държавите, в които то е най-силно развито.

Извършен е и кратък хронологичен преглед на основните събития в развитието на масонството в България, включително и на пътя, изминат от неговото възстановяване през 1992 г. до днес. Тя е необходимо настолно справочно четиво за всеки брат, стремящ се да напредне значително в Царственото изкуства. Защото кредото на автора е:

 

„Знанието ражда светлина!

Невежеството – мрак и безумия.“

 

Подхващайки на свой ред темата за отношението най-вече на римокатолическата църква към масонството, аз си давам ясна сметка за деликатността на задачата. Всяко докосване до вярата и религията на човека, до църковните догми, изисква извънредно внимателен и лишен от всякакви пристрастия подход. Затова ще огранича авторския коментар до възможния минимум, като ще наблегна изключително на неоспоримите исторически факти и документи.

Вярата и изборът на религия са дълбоко личностен, дори сакрален, за всеки човек въпрос. Всеки трябва да има правото на личен свободен избор на вяра и вероизповедание. Никой не би трябвало да има право на намеса в душевността на другия.

 

Според някои автори към момента в света съществуват около 4200 религии. Най-много последователи, около 2 млрд. (33% от световното население), има християнството.

Всяка от световните религии, в една или друга степен, проявява нетърпимост към останалите – от пълното им отричане и охулване, до безмилостни военни действия за изтребване на инакомислещите. Откак свят светува нетърпимостта на верска основна е била причина, или по-вярно умело отглеждан и използван мотив, за хилядолетия на войни и проливане на реки от човешка кръв, за унищожаване на безброй постижения на човешката цивилизация. За огромно съжаление в това отношение очовечаването, да кажем вразумяването на човечеството, или поне на голяма част от него, не е отбелязало особен напредък, не е помъдряло. И днес, в XXI в., религиозният фанатизъм, особено превърнат в държавна политика, носи безчет страдания и унищожение, представлява реална заплаха за съвременната цивилизация.

kirche2Противно на разделянето и противопоставянето на религиозна основа, масонството винаги е търсило общото между хората, това, което ги обединява, което би им позволило да живеят в хармония и разбирателство, да градят общество въз основа на основните човешки ценности.

Същевременно, най-малкото като тема за размисъл, бих искал да цитирам брат Илия Кожухаров, Стар Велик оратор на ОВЛБ: „Разбира се, максимата: „Да търсим онова, което ни обединява!”, е широко разпространена. Но… за жалост, през годините, които са останали зад гърба ми, далеч не съм се убедил в нейната ефикасност. Наистина, евентуалното й прилагане може да предизвика някакъв временен ефект, може да възпре определени остри стълкновения. Но не бива да се забравя, че търсенето и намирането на „онова, което обединява”, далеч не означава, че „това, което разединява”, е изчезнало. Напротив, то си остава. И всякакъв опит просто да се гледа към „обединяващото”, може да предизвика своеобразна слепота по отношение на неотстранените различия, а оттам – и сериозна неподготвеност, когато те избухнат с нова сила.

Според мен, по адрес на различията трябва да се подхожда аналитично: не само да се констатира тяхното наличие (респективно, да бъдат загърбвани), а да се търси коренът им. Той – твърде често – се крие в недостатъчното знание. Ерго, трябва да се налива знание, а не толкова да се апелира за някаква „сакралност” в свободата на един или друг личен избор. Ако нещата, около които съществуват различия, се свеждат до естетически предпочитания, те все още могат да се третират като безопасни. Но когато въпросните различия се отнасят, примерно, до морала, те далеч не са безобидни, поради което в подобна област не може да се мисли, че търсенето (и дори – намирането) на онова, което „обединява”, урежда който и да било проблем.

Масоните са чужди на безусловно, догматично налаганите „истини“. Затова по пътя на познанието и личностното усъвършенстване те търсят пътя към истината, стремят се към светлината, която да озари отделния индивид и да го направи по-добър, а обществото, в което живеем, по-хармонично и човеколюбиво.

Легендата твърди, че дори и на смъртния си одър, нашият брат, великият немски поет Гьоте, е прошепнал: „Повече светлина!“ (Mehr Licht!). Негова е и мисълта, че „Там, където има много светлина, има и много сенки“. Именно част от тези сенки, вече три столетия съвсем незаслужено хвърляни върху масонството и неговите идеални стремления, се опитва да просветли този кратък, съграден изключително от историческа гледна точка, преглед върху отношението и действията на римокатолическата църква срещу бързо набиращото световно влияние масонство. Та и до наши дни.

Както се знае, историята се пише от победителите. Тъжно, но факт. Победител трябва да бъде единствено истината и в нашия случай фактите водят към нея. Затова започнах градежа си именно с надписа от знаменития параклис в Рослин – издялана от камък плетеница от тамплиерски и масонски символи:

„…Истината е над всичко“.

Така и трябва да бъде!

 

Този опит за исторически преглед е фокусиран основно върху Римокатолическата църква, защото тя е основният опонент от религиозни позиции на масонството. Проблемът „църква и масонство” съпътства нашия орден от неговото зараждане. Първата официална остра атака от страна на папата, главата на Католическата църква, е насочена срещу все още прохождащата Велика ложа на Англия, създадена през 1717 г. Редица други папи също са положили немалко усилия през следващите три столетия да унищожат или най-малкото да обезличат масонството. Въпреки своето все още огромно влияние и немалки властови възможности, за щастие на човечеството, Църквата така и не успява да постигне тези си цели. Вярно, когато тя се захваща да громи масонството, времето на зловещата Света инквизиция вече безвъзвратно е отминало. Неуспехът на властната църковна институция да спре разрастването на масонството, само доказва за пореден път неговата изключителна жизненост, неговата привлекателност, свързала милиони свободни мъже в братска верига, опасваща целия свят.

„Конституции на свободните зидари”, 1723 г., издание на Quatuor Coronati, ОВЛБ. Горе - Джон, втори херцог Монтагю, Велик магистър на Великата ложа на Англия, предава Уставния свитък и пергел на наследника Филип, херцог Уортън.

„Конституции на свободните зидари”, 1723 г., издание на Quatuor Coronati, ОВЛБ.

Горе – Джон, втори херцог Монтагю, Велик магистър на Великата ложа на Англия, предава Уставния свитък и пергел на наследника Филип, херцог Уортън.

Откак масонството започва да става все по-значим фактор в общественото развитие, позицията на Църквата към него винаги е била повече или по-малко враждебна. Това отношение към масонството е от изключително важно значение, защото най-вече Католическата, Протестантската и Англиканската църкви са формирали в много голяма степен Европейската цивилизация или по-точно цивилизацията в Западна и Централна Европа. Проявата на враждебност в най-голяма степен се отнася за Римокатолическата църква, докато останалите две споменати християнски деноминации са проявявали и проявяват значително по-голяма търпимост към масонството. Това най-вече се отнася за Англиканската църква и близостта й със зараждащото се масонство. Така например самият Джеймс Андерсън, създателят на основополагащата за масонството  „Книга на конституциите” е бил презвитериански пастор.

В периода на Третото българско масонство до 1940 г., то е било в една или друга степен подложено на охулване преди всичко от пропагандата на Католическата църква, колкото и влиянието й в православна като цяло България да не е било от решаващо значение. Ръководството на българската православна църква през този период не се е заангажирало с официална антимасонска позиция. Нещо повече, сред членовете на висшия клир е имало и масони.

 

Темата не е загубила своята актуалност и днес, защото от време на време избуяват настроения за заемане на официално насочена срещу масонството позиция, дори и рестриктивни мерки, включително и у нас. Техни подстрекатели често са хора, водени от неудържими властнически и политически амбиции, и стремления, нерядко заменили с удивителна лекота войнстващия атеизъм с показната религиозност.

Не стихва и откровено тенденциозната и враждебна пропаганда срещу масонството – основно в масово достъпната, но същевременно напълно безконтролна по отношение на авторството и безкритична спрямо достоверността, информационна среда – интернет. Недобросъвестни люде спекулират с религиозните вярвания, експлоатира се характерната за широки слоеве от населението податливост, стигаща често до болестно пристрастие. Дори и към най-абсурдни от гледна точка на логиката и истинността конспиративни теории. Да не говорим, че умишленото разпространяване на дезинформация днес се е превърнало в доходен бизнес за армия от т. нар. тролове и политическо влияние.

Това съвсем не са безобидни литературни занимания, защото историята показва, че те често пораждат климат на нетърпимост на верска, национална, расова или друга основа, насаждат омраза, а понякога биват използвани и като идеологическа платформа, за оправдаване на насилнически действия. Типичен пример за това е прословутата антисемитска публикация, озаглавена “Протоколи на мъдреците от Сион”, изфабрикувана от агент на руската царска полиция в началото на 20 век. Тя е послужила за оправдателен документ за гонения на евреите в редица държави. В нея не са пропуснати и масоните, които са нарочени като организация, създадена от евреите, целяща да осигури тяхното световно господство.

 

Булата In eminenti Apostolatus specula на папа Климент XII

Римокатолическата църква посреща с голямо подозрение официализирането на масонството чрез създаването на Великата ложа на Англия през 1717 г.

Скоро то прераства в открито и остро противопоставяне след публикуването през 1738 г. на второто преработено издание на „Конституциите на свободните зидари” на Джеймс Андерсън. На 28 април 1738 г., под натиска на влиятелни кардинали и на Великия инквизитор на Тоскана, умореният от бремето на годините си и ослепяващ папа Климент XII издава булата In eminenti Apostolatus specula. В нея той заявява: „Знаехме, а и общественото достояние на случая не ни остави никакво съмнение, за създаването на общество, сдружение или асоциация под името франкмасони или Liberi Muratori – или с подобно наименование съгласно езиковото разнообразие – в което са приети безразборно хора от различни секти и религии, които пречат на появата на естествената правдивост, единственото изисквано условие, налагат помежду си закони, определен статус, който ги свързва и задължава под страх от най-строго наказание, чрез клетвата дадена над Светите писания, да пазят нерушима тайна за всичко в сдруженията…

Ако действията им бяха безукорни, франкмасоните нямаше толкова внимателно да избягват всякаква публичност…Техните събрания са винаги вредни за спокойствието на държавата и за здравето на душите; и от наша гледна точка, те не се съгласуват с гражданските и каноничните закони…“. Той сочи масоните като „покварени и заблудени“ и от висотата на папския престол постановява: „Те ще бъдат осъдени и отхвърлени и с настоящата сегашна конституция, валидна во веки веков, с настоящето ние ги осъждаме и ги отлъчваме”.

В заключение папата нарежда: „Искаме и заповядваме на епископи и прелати и други местни служители, както и на инквизиторите за ереси, да разследват и обвиняват нарушителите независимо от положението, степента, условията, заслугите и известността им. Те трябва да ги преследват и наказват със заслужени наказания като заподозрени в най-тежка ерес.”

Казаното от папата навярно е оценено като недостатъчно категорично и заплашително, защото година по-късно кардинал Фирао изпраща декрет към Папските държави, в който постановява: „Никой няма право да се събира, свързва или приобщава към това общество на каквото и да е място, нито да присъства на събранията му, под страх от смърт и конфискация на имуществото, което ще се случи неминуемо на нарушителя, без надежда за прошка ….“.

Справедливостта изисква да подчертаем, че дори и през XVIII век нито една държава не е склонна да толерира съществуването на тайни общества. И преди появата на папската була в редица страни, като Холандия и Испания, например, се осъжда и забранява дейността на ложите. Проблемът с тайната и клетвите дори при професионалните сдружения отдавна безпокои папи и крале. Историята съхранява редица примери на гонения по тази причина. Новото в булата на папата е, че обвинява масонството в ерес и неморалност, което удивително съвпада с обвиненията, използвани за унищожаването на ордена на тамплиерите (Бедните рицари на Христа и Соломоновия храм) през XIV в.

 

Същинската загадка се съдържа в края на папската була, като към многобройните провинения и основания за осъждане на масонството, той добавя и многозначителното: „...и по други известни нам причини!

Сред тълкувателите на тази енигматична фраза натежава мнението, че силното притеснение на папата се дължи най-вече на все по-тясното свързване между официалното духовенство, масонските сдружения и възраждащото се тамплиерско рицарство. Все по-многобройни са манастирите във Франция, Италия и другаде, присъединили се към масонското „християнство“ и дори подслонили ложи. От друга страна в ложите влизат все повече влиятелни личности, дори принцове с кралска кръв. Така например през 1738 г. Велик херцог на княжество Тоскана, т.е. както се казва под носа на папата, под името Франческо II става Франц Стефан – бил също Херцог на Лотарингия и Император на Свещената римска империя. Той е посветен в масонската степен „чирак“ през 1731 г. в Първата ложа на Хага, оглавявана от Достопочтенния магистър граф Честърфийлд. Затова не буди учудване фактът, че едно от първите му действия е било освобождаването от затвора на франкмасоните, станали жертва на Инквизицията. Те са попаднали там, защото през 1737 г. папа Климент XII изпраща инквизитор във Флоренция, който хвърля в затвора голям брой членове на ложите. Църквата е сериозно разтревожена, че масонството привлича неудържимо все повече хора с власт и влияние, някои разполагащи и с въоръжени сили, а част от тях споделят и стремежа за изграждане на едно ново християнско общество. Общество, различно от догматичността, доктрините и практиките, като продажбата на индулгенции и симонията, продажбата на църковни длъжности, на дълбоката корупция, обхванала църковната йерархия, включително и немалко папи. Общество, несъвместимо с показния разгул, в който живее висшето римско духовенство. Това са все явления, довели до обществената непоносимост, родила Реформацията. Нетърпимостта на младия монах Мартин Лутер към патологичната алчност и корупция в Католическата църква по това време достига върха си през 1517 г., когато той произнася проповед, в която критикува продажбата на индулгенции. На вратата на крепостната църква той приковава своите прочути тезиси, в които остро осъжда алчността и и порядките в Църквата. Неговото публично оповестено мнение докосва оголен нерв в европейското общество, защото само за две седмици манифестът се разпространява в Германия, а не след дълго се чете и обсъжда в цяла Европа. Скоро след това Европа е разделена на два религиозни лагера: католически и протестантски.

 

Начело на английското масонство още през 1721 г. застава Джон, втори херцог Монтагю, който е избран за Велик магистър на Великата ложа на Англия. На фронтисписа на „Конституциите на свободните зидари“ е изобразено как през 1723 г. той предава Уставния свитък и пергел на наследника си като Велик майстор на свободните зидари, на Филип, херцог Уортън. Установява се традицията Великата ложа на Англия да се оглавява от член на кралската фамилия. Начело на масонството във Франция също застават видни представители на аристокрацията.

От друга страна острата реакция на главата на Католическата църква до известна степен е изненадваща. Векове наред Рим покровителства оперативните масони, защото са строители на християнските църкви и катедрали. В стремежа си да възстанови позициите на католицизма в Обединеното кралство папата дискретно поддържа и насърчава стюартистките ложи като средство в борбата за власт между отстранената от власт династия със заелата трона протестантска Хановерска династия. Във Франция до Революцията масонството е силно християнизирано, основно с католически водачи, включително и стюартисти. В Англия пък в организацията на масонството участват редица протестантски свещеници.

Идеята за Бога като Велик архитект на Вселената предхожда умозрителното масонство - миниатюра от Bible Moralisee (1220-1230 г.), показваща Демиурга, очертаващ границите на Сътворението

Идеята за Бога като Велик архитект на Вселената предхожда умозрителното масонство – миниатюра от Bible Moralisee (1220-1230 г.), показваща Демиурга, очертаващ границите на Сътворението

В корените си самото масонство има ясно изразен християнски характер. Алегориите и ритуалите му в много голяма степен са заимствани от Стария завет. Пропити с духа на християнството са и двата най-стари известни писмени документи с масонско съдържание: манускриптите „Региус“ от 1390 г. и „Кук“ от 1450 г. Редица автори посочват и сходствата между ритуала за повдигане в майсторска степен със значително по-стар обет, който бенедиктинските монаси дават в последния етап на ръкополагането им. (За пълнота ще добавя, че първоначално се е практикувала двустепенна система като степента майстор липсва и в първата конституция на Андерсън от 1723 г. За пръв път третата степен се споменава в архива на една английска ложа през 1725 г. Съществуването на трите степени е разрешено от Великата ложа на Англия едва през 1738 г.)

Бенедиктинско предание предхожда и масонската легенда за строежа на Соломоновия храм. Доста по-рано от възникването на спекулативното масонство в християнската иконография се появява и добре познатото ни изображение на Бог, който размерва света с инструмента си: пергел! В това, разбира се, няма нищо учудващо, защото дори и новосъздаваните религии без притеснение охотно са заимствали от по-древните от тях.

Редица изследователи смятат, че появата на булата на папа Климент XII e провокирана и от току що излязлото (1738 г.) второ издание на „Конституциите на свободните зидари” на Джеймс Андерсън, чийто първи раздел „За Бога и религията“ е значително променен в сравнение с първото. В това Католическата църква съзира процес на „протестантизиране“ на хановерското масонство (Едуардо Кайей, „Другата християнска империя“).

В първото издание от 1723 г. текстът е следният:

Масонът е длъжен като представител на Занаята, който упражнява, да се подчинява на моралния закон и, ако правилно го разбира, никога не може да бъде глупав атеист или нерелигиозен либертинец (волнодумец, бел. авт.). Но макар в стари времена Масоните да са били длъжни да изповядват официалната религия на страната или народа, към които принадлежат, каквато и да е тя, днес се приема за уместно те да изповядват онази религия, по която са съгласни всички, а личното мнение остава свободно за всеки един; ще рече, той трябва да бъде добър и праведен мъж или мъж на честта и правдата, каквито и да бъдат неговите убеждения или вероизповедание; при това Масонството остава главно обединение и средство за възпитаване на приятелство между хора, които иначе биха останали завинаги чужди”. (Преводът е от българското издание на Изследователската ложа Quatuor Coronati, Ориент България, 6012 г.)

Във второто издание от 1738 г. същият текст добива следната редакция:

Масонът е длъжен според своето служение да се подчинява на моралния закон като истински Наследник на Ной (В някои преводи е използван изразът ноакит, бел. авт.) и ако добре разбира Занаята, никога няма да бъде глупав атеист или нерелигиозен волнодумец, нито пък ще действа против съвестта си.

В древни времена масоните са били задължавани да спазват християнските обичаи на всяка страна, където пътуват или работят: сега, макар и от различни религии, те трябва само да уважават тази религия, по която всички хора са съгласни (като оставят на всеки брат собствените му мнения), т.е. да бъдат добри и лоялни хора, хора на честта и на честността, каквито и да са имената, религиите или изповеданията, които помагат да ги отличаваме: защото всички са съгласни с трите велики правила на Ной, достатъчни, за да запазят спойката на ложата; така масонството е център и тяхно обединение, и благоприятно средство за помирение на личности, които иначе биха останали вечно чужди.” (Жан Палу, „Масонството“, изд. Мириам, 2004 г., приложения към книгата).

В тази промяна Рим съзира елиминиране на ограничителната клауза „да изповядват онази религия, по която са съгласни всички“, което позволява масонският орден да се отвори за прием и на хора, които не са християни. Подчертаването, че масоните са „истински наследници на Ной“ пък посочва приемствеността на масонството с общите корени на трите големи монотеистични (Авраамически) вероизповедания – юдаизъм, християнство и ислям (по реда на възникването им).

Този определящ отношението на масонството към Бога текст търпи промени и при обединението на двете Велики ложи на Англия, на „модерните” и „древните”, през 1813 г. Отношението към Бога е крайъгълен камък, залегнал и в Основните принципи за признаване на Великите ложи, приети от Обединената велика ложа на Англия през 1929 г.

Брат Михаил Димитров в книгата си „Ритуали, ордени и обреди на англосаксонското масонско пространство и масонството в България“ посочва, че един от основните вододели между Френското (Франкофонското) масонство и Англосаксонската традиция е отсъствието при първото на изискването „за вяра във Великия архитект на Вселената”, съответно за вярата в Бог. Това е особено силно изразено при Великия Ориент на Франция, най-старото масонско формирование в континентална Европа, най-влиятелно в страната си и до днес (според цитираните в книгата данни от 1998 г. във Великия Ориент членуват 840 ложи с общо над 35632 члена. Проф. Недю Недев подчертава, че Великият Ориент на Франция води антиклерикална политика и настоява за светско образование. Борбата между него и клерикалния консерватизъм в крайна сметка довежда до решението на масонския събор, проведен през 1877 г. – на мястото на Великия архитект на Вселената да се постави върховенството на съвестта (проф. Н. Недев, „Българското масонство 1807-2007 г.). Великата ложа на Англия реагира на този акт като прекъсва отношенията си с Великия Ориент на Франция, обявява го за нерегулярен, призовава останалите велики ложи да сторят същото и така най-голямата масонска общност във Франция изпада във външна изолация. Това обаче не накърнява забележимо популярността и влиянието на Великия Ориент на Франция в страната.

След Климент XII поне още осем папи са заклеймявали масонството, като ще спомена само двама от тях. В енцикликата Quanta Cura папа Пий IX от 1864 г. порицава обществата, които не правят разлика „между истинската религия и лъжливите култове”, такива общества, визирайки масоните, си позволяват да утвърждават, че „свободата на съвестта и религията е лично право на всеки човек…Те не мислят и не съзнават, че проповядват свобода на отклоняването от праведния път”.

В следваща енциклика Humanum Genus през 1884 г. папа Лъв XII директно обвинява масонството, че било насочено против религията. За масонското братство той заявява: „Без да прикриват повече целите си, те сега имат смелостта да се изправят против самия Бог. Те публично и открито планират унищожението на Светата църква и поставената си цел да оплячкосат християнските нации. Молим се и умоляваме и вас, праведни братя, да се присъедините към нашите усилия и искрено да се борим за изкореняването на тази лъжлива напаст”.

Папата постановява, че човечеството е „разделено на две различни и противоположни партии”, от които едната е „Царството Божие на земята, а именно, истинската Църква на Иисус Христос” (т.е. католическата), а „другата е царството на Сатаната”. Според тази енциклика, масоните (заедно с всички, които вярват в равните човешки права, властта на народа и разделението на Църквата от държавата) принадлежат към царството на Сатаната (Владимир Левчев, „Масонството: митове и факти).

Главата на Римокатолическата църква осъжда ни повече, ни по-малко на проклятие всички масони. Това във времената на все още съществуващата Света инквизиция далеч не е символично и безобидно действие, както бихме го възприели днес. То би могло да води до преследвания, дори и до заплаха с физическо унищожаване. През следващия век и половина следват нови папски були и енциклики. Папа Лъв XIII обвинява свободните зидари, че предлагат на хората сами да създават законите за управление на обществото и сами да избират владетелите си. Римокатолическата църква анатемосва масоните, защото изповядват принципите на свободата. За щастие времената на могъщество на Светата инквизиция вече са отминали и нито един масон не споделя участта на Жак дьо Моле, последният Велик магистър на тамплиерите, изгорен жив на кладата през 1314 г. в Париж, нито последвалият съдбата му през 1600 г. Джордано Бруно. Но не липсват и случаи на арестувани, инквизирани и осъдени масони.

Корица на книгата на скандалния франзуцин Лео Таксил. Илюстрацията изобразява измислен от него фантастичен ритуал за "божеството" Бафомед

Корица на книгата на скандалния французин Лео Таксил. Илюстрацията изобразява измисления от него фантасмагоричен „Паладински ритуал“, неговата жрица Диана Вон и астралният идол Бафомет, когото пък свързват с тамплиерите

Влиянието на Католическата църква вече не е толкова всемогъщо и дори в доминираната от католицизма Франция, присъдата на папа Климент XII не се изпълнява. Нито едно от решенията на Рим не се приема в кралството, ако не бъде одобрено от парламента. Кралят също предпочита да не отдава значение на папската була, а френският посланик в Рим пише: „Папската була срещу франкмасонството вероятно няма да е достатъчна за премахването на братството, особено ако няма друго наказание, освен страха от отлъчване от Църквата. Римската курия е прилагала толкова често това наказание, че то вече не е ефикасно като средство за репресия….(Едуардо Кайей, „Другата християнска империя, изд. Сиела, 2008 г.“).

 

Официалната непримирима позиция на Църквата има и друг неблагоприятен страничен ефект – окуражава и подтиква немалко водени от различни нечисти интереси и нагласи хора да създават и разпространяват всевъзможни най-невероятни клеветнически измислици и фалшификации, които само мозък със специфични деформации би могъл да роди. Драстичен пример за това е добилият печална известност, неуспял в масонството и превърнал се в него враг, Лео Таксил (псевдоним на французина Габриел Антоан Жоган-Пажес, 1854-1907 г.). За съжаление немалка част от хората са така устроени, че напълно безкритично охотно поглъщат всевъзможни сензационни небивалици. Дори и след публичното разобличаване на Лео Таксил и неговото признание, че всичко е измислица, с която е „целял да осмее католическата църква”, писанията му се разпространяват и до днес, защото аудитория за подобни фантасмагории и конспиративни теории винаги се намира – в изобилие.

 

Римокатолическата църква изпепелява ересите

За да бъдат разбрани причините, породили и поддържащи неизменната нетърпимост на Римокатолическата църква спрямо масонството, трябва да се познава поне отчасти историята на ортодоксалното християнство. Рим винаги е проявявал абсолютна непоносимост и войнствена враждебност към всеки опит или дори подозрение, за проява на инакомислие и отклоняване от строгия и непоклатим църковен канон. Както и за каквото и да било споделяне на ръководните си позиции, примерно с ранната Йерусалимска църква, чийто първи епископ е св. Яков, брат на Иисус.

Църквата по принцип е институция, изградена върху непоклатимата, утвърждавана от векове догма и сляпа вяра, която „не се нуждае от доказателства”. Всяка една от световните религии отрича повече или по-малко категорично останалите, всяка претендира безапелационно да е единствено непогрешимата, всяко отклонение от налаганата от нея догма се преследва. В действителност чисто човешката  борба за влияние и власт е в основата и на първото голямо разцеплението в християнството – схизмата от 1054 г. между католицизма и православието.

След периоди на гонения на християните (достигнали своя връх през 303-311 г.), бързото овластяване на римските епископи започва след като Лициний и Константин издават през 313 г. Медиоланският едикт, признаващ християнството за равна на другите религия в империята. След победите на Константин срещу Лициний през 324 г.той се утвърждава като единствен император. Константин I Велики обявява християнството за официалнa държавна религия на империята и решава да премести столицата от езическия Рим в нов град, който той ще построи на Босфора – наречен на негово име,  Константинопол.

Премахват се наказанията за изповядване на християнството, възвръща се конфискуваната църковна собственост, а Латеранският палат е даден на епископа на Рим. Както сочи историята с този акт се преследват определено политически, държавнически цели за създаване на универсална религия, способна да обедини и укрепи все по-отслабващата империя чрез единство на политиката, религията и територията. През 380 г. император Теодосий I обявява християнството, според решението на Никейския събор от 325 г., за единствена и строго задължителна религия за всички в империята. През 394 г. той забранява дори и Олимпийските игри като езически.

Самият Константин I Велики е бил посветен в монотеистичния култ към Бога на слънцето (Sol Invictus, Непобедимото слънце), който по това време е бил широко разпространен и влиятелен в Римската империя, наред с култовете към Митра, Астарта, Ваал и др. Като Цезар на империята той е бил и Първосвещеник на този култ. Едва в края на живота си през 337 г., на своя смъртен одър, Константин I приема християнството. Любопитно е също така, че императорът е покръстен от представител на Арианската църква (Евсевий Никомидийски, патриарх на Константинопол), която е била обявена за ерес и отлъчена на свикания от него Никейски събор (325 г.). На този Първи вселенски събор, проведен в Малоазийския град Никея, е била приета доктрината за Светата троица, определена е дата на Великден различна от еврейската Пасха, определят се и правата на епископите. В общи линии се приема канона за Новия завет, създаден първоначално от епископа на Лион Ириней през 80-те години на втори век. В книгата си „Срещу ересите“ (насочена основно срещу гностицизма) той определя кои писания са „боговдъхновени” и кои са отклоняваща се от канона ерес, поради което следва да бъдат унищожавани. Затова откриването на около 50 евангелия и други документи с гностическо съдържание от периода на ранното християнство (извън четирите евангелия, включени в Новия завет) от Наг Хамади, Египет, през 1945 г. и свитъците от пещерите в долината Кумран край Мъртво море (1947 г.) са предизвикали голяма сензация със сериозни исторически последици.

Историята говори, а и самата Църква се гордее с това, че налагането на църковните догми се е извършвало нерядко чрез насилие над инакомислещите. То е било съпътствано със системно унищожаване на всякакви писмени източници и паметници на древните култури, включително и на ранното християнство, които не отговарят на приетия канон. Това се случва и с прочутата библиотека в Серапеума (храма на елино-египетския бог Серапис) в Александрия, приютила огромна колекция най-ценни книги и свитъци от древността. Историята пази името на последната и най-видна представителка на неоплатоническата философска школа в Александрия, Хипатия – млада жена, прочута с брилянтен ум, с изключително висока, многостранна образованост и красота. През 414 г. тя е била завлечена от фанатизираната тълпа пред олтара в близката църква, където е разкъсана с остри мидени черупки. Нейната „греховна вина” била в това, че в лекциите си застъпвала тезата, че нито една религиозна традиция или доктрина няма право да претендира да бъде единствената истина. Историята е съхранила и думите на александрийския поет Паладий: „Всичко в теб, о, Хипатия, е небесно – и делата, и красотата, и думите, и чистата като звезда мъдра светлина”.

През Средновековието решаваща заслуга за налагането на догмата, иначе казано на властта на Римокатолическата църква – има Светата инквизиция. В продължение на около 600 години чрез мъчения и огнени клади тя се изявява като мощно оръжие за тотален контрол над личността и ликвидиране на всякакво мислене, различаващо се от официално възприетата църковна доктрина. След като нарочените за еретици в общи линии били унищожени и ересите изличени, Светата инквизиция си намерила нов враг – започнал ловът на нарочени за вещици жени.

"Чукът на вещиците“ (Malleus Maleficarum)

„Чукът на вещиците“

(Malleus Maleficarum)

Десетки хиляди били изгорени живи на клада, а многократно повече измъчвани и осакатени. Тази „богоугодна” дейност е била канонично обоснована още през 1484 г. от папа Инокентий VIII, който издал була, в която заклеймява магьосничеството. Двама, упълномощени от него свещеници , написали книгата „Чукът на вещиците“ (Malleus Maleficarum), която изиграла зловещата роля на практическо ръководство за разпознаване и унищожаване на вещиците. Ловът на „вещици” и разправата с тях чрез огнено пречистване е продължил до 1735 г.

За съжаление това не са единствените примери за това как, неизмеримо далеч от разбирането за християнска любов, търпимост и смирение, Църквата се е разправяла с инакомислещите, включително чрез провеждане на Кръстоносни походи. Достатъчно е да се припомни само поголовното унищожение на катарите, последователи на нашите богомили, наричащи себе си „чисти християни“, по време на Албигойските кръстоносни походи – 1209-1229 г. По това време папа Инокентий III учредява Светата инквизиция като самостоятелна институция със свой административен апарат, а папа Григорий IX предава делото на Инквизицията предимно в ръцете на монасите от Ордена на доминиканците. Основателят на ордена Доминик де Гусман за своята преданост към папския престол и за ревностното унищожаване на ересите и техните последователи е обявен за светец.

И днес, осемстотин години по-късно, е жива фразата „Избийте всички. Господ ще разпознае своите”. Това е архиерейската заповед на абата на Сито и водач на кръстоносния поход Арно-Амалрик към армията, съставена от наемници и редовни войници. В резултат само в един град – Безие, в който е имало 222 „съвършени” катари (по списък съставен от католическия епископ на града) е бил напълно унищожен, а жителите му избити до крак. Включително и потърсилите убежище в църквата „Мария Магдалена”. Същият свещенослужител се отчита пред папа Инокентий III: „Близо 20 000 души бяха съсечени, без оглед на възраст и пол. Делата на божественото отмъщение са наистина чудесни.” Последната по-голяма албигойска крепост Монсегюр е превзета през 1244 г., а отказалите да се покаят, изгорени. В резултат катарите и привържениците им са избити, катарството заличено, а цялата област Лангедок скоро е присъединена към Франция.

Това е история, която не може да бъде заличена. Римокатолическата църква обаче, вместо поне да се извини, в по-ново време, на първия Ватикански събор през 1870 г., издига непогрешимостта на папата в догма. Ето какво гласи част от това решение:

Папата е божествен човек и човешки Бог. Затова никой не може да го съди. Той притежава неограничена божествена власт. За него на земята е възможно всичко, което е възможно за Бога на небето. Всичко, сътворено от папата, е все едно сътворено от Бога. Неговите заповеди трябва да се изпълняват като Божиите заповеди. Само един Бог е подобен на папата. Папата има власт над небесните и земните дела. В света той е това, което олицетворява Бога, той е душата в тялото. Властта на папата е по-висша от всяка друга власт, защото тя, един вид, се разпростира над Небето, земята и преизподнята, и словата на Писанието, всичко се покорява под неговите нозе”…. „Всичко е във властта и по волята на папата и никой и нищо не може да му се противопостави...” (http://pravoslavieto.com).

Разбираемо тази догма на Римокатолическата църква се посреща с категорично отрицание и противопоставяне от останалите религии, включително и от Източното православие.

Очевидно тя е много далеч и от посланието на Махатма Ганди, че „религиите са различни улици, които се сливат на едно и също място. Няма значение, ако бродим по различни улици, защото най-накрая ние всички достигаме една и съща цел.

 

Не може да бъдат подминати и многобройните войни в Европа на верска основа или поне официално обявяваните за такива, между католици и протестанти. Така например само през известната като „тридесетгодишна война“ (1618 – 1648 г.), разпростряла се върху земите на днешна Германия, е погинало около една трета от населението.

Франция има своята „Вартоломеевата нощ“ (на 24 август 1572 г., деня на св. Вартоломей), когато добре организираните католици избиват около 3000 хугеноти (френски протестанти). Този напълно нехристиянски акт подпалва наново религиозните войни в страната, в които загиват до около 30 000 души. Ето каква е реакцията на Рим: „Когато вестта за клането достигна до Рим, ликуването сред духовенството бе безгранично. Кардиналът на Лотарингия награди вестителя с хиляда крони; оръдието на Свети Анджело даде радостен залп; а камбаните биеха от всеки църковен купол; огньове превърнаха нощта в ден; а Григорий XIII, придружен от кардинали и други църковни сановници, направи дълга процесия до църквата Свети Луи, където кардиналът на Лотарингия изпя едно Те Deum… Изработен бе медал за възпоменание на клането, а във Ватикана все още могат да се видят три фрески от Вазари, описващи атаката срещу адмирала, краля, който планира в съвета заговора за клането, и самото клане. Григорий изпрати на краля Златната роза, а четири месеца след клането… слушаше със задоволство проповедта на един френски свещеник…, който говореше за „оня ден, изпълнен с такова щастие и радост, когато пресветият отец получил новината и тържествено отишъл да благодари на Бога и на Св. Луи“ (Хенри Уайт, Клането на св. Вартоломей).

За всеки здравомислещ човек е очевидно, че не вярата и в частност християнството са виновни за всички тези, чисто човешки престъпления. Според вярата на катарите, те са дело на Сатаната и на неговия наместник на Земята – Папата. В такива случаи религията е използвана като инструмент за власт и личностно неизмеримо обогатяване. Не в името на вярата, а от името на конкретна религия са се водили безчет братоубийствени войни. Или още по-вярно – в преследване и постигане на чисто човешки, користни властнически интереси и цели. Нещо, което за съжаление виждаме и днес.

Пример за това може да се намери дори и в големите Кръстоносни походи, организирани официално с цел да отвоюват от мюсюлманските завоеватели Светите земи. Така например четвъртият от тях (1202 – 1204 г.) дори не напуска пределите на Европа. Вместо да освобождават Божия град, поради финансови проблеми и ловко подтикнати от венецианския дожд Енрико Дандоло, кръстоносците завземат първо град Зара в Далмация, а след това се отправят към столицата Константинопол на православна Византия. През 1204 г. те превземат и разграбват града, като създават своя Латинска империя. Така този верски мотивиран военен поход става връхна точка във враждата между католици и православни християни и затвърждава трайно последиците от Великата схизма от 1054 г.

С кръстоносните походи папата на практика легитимира войната, въпреки догматичните инструкции против насилието, проповядвани от самата Църква. Позовавайки се на Блажени Августин и неговата доктрина за „справедливата война”, водена от християните срещу агресор – нехристиянин, папата предлага една по същество свещена война и насилствено разпространяване на Римокатолическия ритуал на вярата. Това също е в конфликт с налаганите църковни норми, за които през XII в. теологът Ален от Лил потвърждава, че: „…никой няма право да отнеме живота на друго човешко същество, макар и нехристиянско, защото всички са чеда божии и могат да постигнат спасение на душата си.

Красноречиво доказателство, че вярата и религията, са използвани от редица водачи на Римокатолическата църква за утвърждаване на абсолютната си власт с цел удовлетворяване на властовите си амбиции, нямащи нищо общо с морала, добродетелите и любовта, на които учи християнството, е обнародваният през март 1075 г. от папа Григорий VII „Диктат на папата“ (Dictatus Pape, Едуардо Кайей, „Другата християнска империя“, Сиела, 2008 г.). В него е казано: „Само римските първосвещеници могат да раздават всеобщото правосъдие; само те могат да утвърждават или да отхвърлят епископите; само те могат да използват имперските знаци; всички князе за длъжни да целуват краката на папата; само неговото име се произнася в църквите; името му е единствено в света; само на него е позволено да сваля императори; само на него е позволено, воден от нуждата, да сменя местните епископи; в която и да е църква, която той поиска, може да ръкополага свещеници; никой събор не може да се нарече вселенски без неговото водачество; нито един закон или книга не могат да бъдат признати за канонични, ако не се опират на авторитета на папата; неговите решения не могат да бъдат оспорвани от никого, но той може да отменя всички други; той самият не може да бъде съден от никого; Римската църква никога не е грешала и няма да греши и в бъдеще….“.

На това императорът на Свещената Римска империя и крал на Германия Хайнрих IV отговаря: „Ти, който си анатемосан и осъден от всичките ни епископи, слез, напусни апостолическия трон, който си узурпирал; защото друг трябва да заеме трона на Петър, някой, който не прикрива насилието под булото на религията, ами предлага светлата доктрина на апостола. Аз, Хайнрих, крал по Божията милост, ти казвам заедно с всичките ми епископи: Слез, слез, осъдений во веки човече”! (пак там).

Заявените от папа Григорий VII претенции се възпроизвеждат в голяма степен осем века по-късно в решенията на първия Ватикански събор през 1870 г., както вече стана дума.

Но, както е казал героят на Илф и Петров, „Ледът се пропуква, господа…!” През 1992 г. Ватиканът официално признава, че Земята не е неподвижно тяло и наистина се върти около Слънцето, а през 2008 г. решава да възстанови напълно доброто име на изтезавания и осъден на доживотен затвор Галилео Галилей, чието учение за Слънчевата система е било заклеймено от Църквата като еретично. За да остане жив, той е бил принуден да се отрече от научните си твърдения и да се покае. На 12 март 2000 г., в „Деня на прошката”, папа Йоан Павел II поисква прошка от Бог, в която казва: „…за грешките, извършени в служение на истината чрез прибягване до методи, които не са в съгласие с Евангелието. … Молитвата, която отправих към Бога по този случай, съдържа причините за една молба за опрощение, която може също да бъде отнесена към трагедиите, свързани с Инквизицията, както и с оскърблението на паметта вследствие на това.”

 

Защо срещу масоните?

Краткият исторически преглед, обаче, все още не дава достатъчно приемливо обяснение, защо Католическата църква проявява толкова ревностно нетърпимост към масонството. Подобно на други общества, масонството не е и никога не е било нито религия, нито каквато и да било религиозна институция. По никакъв начин масонството никога не е застрашавало устоите на Църквата. Нещо повече, създателите на нашия многомилионен орден са правили всичко възможно да не допуснат и капка съмнение по този въпрос.

Очевидно отново става дума за властнически претенции. Неприязънта на Католическата църква е породена от боязън пред лавинообразно нарастващият авторитет и влияние на масонството като световно движение и могъща братска верига на свободни мъже, изповядващи свободата на мисълта и съвестта. За масоните е чуждо робуването на догми.

Римокатолическата църква не желае да приеме с разбиране съществуването на световно братство, което си поставя за цел търсенето на светлината на познанието, което работи за нравственото и духовно усъвършенстване на неговите членове, на човешките взаимоотношения, а оттук в по-далечен и глобален план и на обществото като цяло.

Причина за негативно отношение на Католическата църква също така е и обетът за запазване на тайната при масоните. Масонството не е тайна организация, но същевременно се стреми да опази част от своите тайни. Това конституционно положение противоречи на църковната доктрината за изповедта, като издига бариера пред църковните служители за пълен достъп до всички лични тайни, а следователно и до тайните на организацията. Така масонството се превръща в трудно проницаема среда, в която Църквата не разполага с пълната власт и влияние, каквито е свикнала да има в други сфери на обществото.

Като зачита традиционните религии, свободното зидарство се стреми да открие пред членовете си нов път, пътят на духовно и нравствено самоусъвършенстване, който да ги доближи до съкровената същност на божественото.

 

Защо масонството не е религия

Масонството не е религия, нито някога си е поставяло за цел да бъде неин заместител или конкурент. То не обещава спасение на душата след смъртта. Напротив, винаги се е стремяло да се дистанцира и да не дава повод за поява и на най-малките подозрения в тази насока. В масонството липсват характерните за всяка религия черти – теология, проповядване на идеи за същността, описанието и природата на божеството, обреди и действия, които имат за цел спасението на душата на грешника. Масони принадлежат към всички големи световни религии, всички те и техните свещени книги са задължителен атрибут на всяка пълноценна ложа – една от трите големи светлини в нея. Противно на религиозната нетърпимост, за масонството е характерна толерантността, всеки масон вярва в съществуването на Върховния творец, а как точно ще почита Бога на своята вяра, всеки решава сам за себе си. Затова в ритуала за прием въпросът за религиозната принадлежност на кандидата е забранен, а Книгата на свещения закон може да бъде Библията, Корана, Талмуда  и др. – без разлика. Масонството не проповядва предимство на една или друга религия, нито тяхното унифициране, а търси основата и пътя за заличаване на конфронтацията между тях чрез нравствен универсализъм.

kirche7Масонството възприема разбирането, че всеки човек вярва в съществуването на Върховно същество, а как масонът ще почита Бога на своята вяра, е негов личен избор. За разлика от религиозните обреди, масонските ритуали не са форма на преклонение пред едно определено божество. Те са проява на митологично мислене и духовно откровение. Масоните разбират религията и като връзка с Твореца, с абсолютната истина, доброто и красотата, независимо как ще се нарича Той. Масонството не може да бъде ограничавано само в рамките на една религия, защото това води до противопоставяне на човек срещу човека, причинява братоубийствени изтребления. Масонството се стреми към всемирно братство на хората, без тяхната национална и верска принадлежност да бъде пречка за това. Масоните не градят храма на определен Бог. Те работят неуморно върху изграждането на общочовешки духовен храм, чиито колони са мъдростта, силата и красотата. В крайна сметка масонството се стреми да създаде на земята един величествен духовен съюз на всички хора. В този съюз, както и в храма на всяка ложа, има място за всички религии, защото масоните приемат, че в основата на всяка религия е заложен стремежът към доброто.

Без каквато и да е претенция за изчерпателност и категоричност може да се приеме, че масонството е възприело две догми. Първата е, че съществува Бог, който ние наричаме Великия архитект на Вселената. Той е създателят на света и човечеството. Втората е, че човекът е създание на Бога, негов син, който упорито работи върху себе си, за да излезе от мрака на незнанието и следвайки пътя на светлината се стреми към своето духовно усъвършенстване. Така един ден той ще се върне при своя създател – във Вечния Изток. При това, забележете, за масоните Великият архитект на Вселената е преди всичко творец, а не съдник, той не изисква сляпо подчинение чрез страховити заплахи и налагане на жестоки наказания. Съдник на братята масони е преди всичко собствената им съвест. Постановка, която очевидно не се нрави на Църквата.

Масонството митологизира една историческа личност – Йоан Кръстител (Предтеча) като въплъщение на справедливостта и себеотрицанието, като израз на копнежа по съвършения човек.

kirche8Отдавна се е наложило мнението, че Съединените щати са основани като масонска република. Историографът на масонството Роналд Хийтън твърди, че масонството има по-голямо влияние в създаването на Съединените американски щати отколкото всяка друга институция:

Нито ортодоксалните историци, нито членовете на братството от времето на първите конституционни събрания осъзнават колко много дължат Съединените щати на масонството и колко голяма роля е изиграло то в раждането на нацията и установяването на отличителните белези на тази цивилизация”. (Грег Тейлър, „Краят на тайните”, изд. Ера, 2009 г.).

Основанията за това твърдение са много. Преобладаващата част от Отците основатели на Съединените Американски щати са били масони, като в религиозните си разбирания почти всички са били деисти. Достатъчно е да се споменат безусловно само имената на Бенджамин Франклин, Джордж Вашингтон, както и на Томас Джеферсън и Томас Пейн, чиято масонска принадлежност някои автори оспорват. Ала със сигурност всички те са имали силно изразени деистки възгледи. Редица генерали от континенталната армия, взели участие в борбата за независимост, също са били масони и деисти, като ще спомена само французина маркиз дьо Лафайет.

Не само първият президент на САЩ Джордж Вашингтон е масон, масонски е характера и смисъла на Конституцията на страната (М. Димитров, „Ритуали, ордени и обреди на англосаксонското пространство и масонството в България”)

Практически всички, с най-големи заслуги за създаването на държавата личности, са били обединени и от стремежа да основат нова страна, където тиранията на аристокрация, правителства и религия, каквито се срещат в Европа, да бъдат поставени под здрав контрол.

Деизмът е религиозно-философско учение, възникнало през XVII—XVIII в., което подобно на Аристотел признава съществуването на Бога и сътворението на света, но само като първопричина и отрича Неговото съществуване като личност, както и Неговата намеса и контрол над събитията в природата и обществото.

Деистите приемат, че съществува Бог или по-скоро Върховен архитект (Творец), който е създал света и човека (Сътворението), след което се е оттеглил от своето творение, за да го остави да се развива без неговата по-нататъшна намеса. Деистите не вярват особено в свръхестествените събития, разказани в Библията, нещо, което е характерно и за различни течения в ранното християнство. Те съзират Бог в съвършената хармония на природата и в законите за нейното развитие. Според Томас Пейн, един от отците основатели:

„Божието слово е творението, което ние гледаме.”

На свой ред Бенджамин Франклин пише (1793 г.):

„Грехът не е вреден, защото е забранен, а е забранен, защото е вреден”.

Негова е и мисълта:

„Да служиш на Бог означава да правиш добро на човека, но молитвата се смята за по-лесна служба, затова я избират по-често. (Грег Тейлър, „Краят на тайните”, изд. Ера, 2009 г.)

      *  * *

Завършвайки този кратък исторически преглед бих се обърнал повторно към великия Гьоте и неговото предсмъртно послание:

„Светлина. Повече светлина“

Именно стремежът към извисяващата духовността светлина е пътеводната нишка в живота на масоните. Всеки е зидар на своя собствен духовен храм, чийто градеж е ограничен единствено от времето, отредено му на този земен свят. И този дарен ни миг от време във вечността не бива да се пропилява. Затова масонът нито за миг не бива да остави и занемари своите инструменти, така както братството ни нивга няма да изгуби своето значение и да залезе.

Философът и свободен зидар Йохан Готлиб Фихте казва:

„Голямата тайна на масонството е обстоятелството, че съществува и продължава да съществува”.

Това, разбира се, далеч не е единственият верен отговор на този често поставян въпрос. Така както с едно изречение не би могло да се обясни как и защо близо три столетия след официалното си обявяване, въпреки откритото противопоставяне от страна на Църквата, и днес при коренно променена политико-социална среда, нашето братство не губи своята властна привлекателност, продължава да привлича и увлича със своята философия, ритуали и алегории милиони достойни и свободни мъже по целия свят. Масонството ги прави свободни духом.

 

Накрая бих искал да припомня едно от вечните, с непреходна във времето стойност, послания на Албърт Пайк:

Ако всички хора винаги са се подчинявали от все сърце на благото и нежно учение на масонството, този свят щеше да е винаги Рай, докато нетърпимостта и гонението го правят Ад. Защото това е масонското кредо: вярвай, в безкрайната божествена доброта, мъдрост и справедливост; надявай се доброто да победи злото завинаги и истинната хармония да надделее в океана от хармония и дисхармония, който бушува във Вселената; и бъди благотворителен, както самият Господ Бог е към безверието, грешките и глупостта на хората, щото ние всички сме едно голямо братство“.

(Алберт Пайк, „Смисъла на масонството”, 1858 г.)

 

Виж още: Православната църква и българското масонство до 1940 г.

към начало