.

Брат Захари Стоянов в годините след освобождението

 

Градеж на брат Л. А.,

ложа „Понтика“, Бургас

 

zahariy_stoyanovsДжендо Стоянов Джендов, познат на всички нас като Захари Стоянов, е роден през 1850 година в село Медвен. До 20 годишна възраст е овчар. След това активно участва в освободителното движение.

От 1878 г. Княжество България е свободно и виждаме Захари от 1879 г. като помощник – секретар при Апелативния съд в Русе. На 18 февруари 1880 г. брат Захари Стоянов е сред учредителите на ложа„Балканска звезда” в Ориент Русе, патентен № 134 от Великия Ориент на Португалия – първо внасяне на Светлината в редовна свободнозидарска работилница в новоосвободена България.

На 1 август следващата година излиза първият брой на в-к „Братство”. В групата съмишленици, издаващи вестника виждаме двама братя – основатели на ложа„Балканска звезда” – брат Тома Кърджиев и брат Захари Стоянов, а скоро и още един – брат Никола Обретенов.

Само половин година по-късно, вече като Благотворително дружество „Братство”, братята в Ориент Русе честват с признание 10-годишнината от саможертвата на брат Ангел Кънчев. В литургията, шествието и поклонението пред гроба му взема участие цялото русенско гражданство.

Като отглас на градежа на братята в Русе може да се гледа и на внасянето на Светлина на следващата, 1883 година, в ложа„Братство” в Ориент София. Сред учредителите й са и русенски братя, преместили се в София – Йордан Джумалиев, Ради Иванов и поручик Марин Маринов, бъдещ герой от Сръбско – българската война. Именно братя от тази ложа са в основата на новооснованото след Съединението Дружество на Червения кръст в България. Както пише сп. „Зидарски преглед”: „То е основано по почин на наши братя, на брой 5 души, които личат в таблото на първото му настоятелство, начело с първия български държавен глава, покойният княз Александър І Батенберг, който е бил също зидар” (кн. 8-10, 1936 г.)

През същата 1883-а година брат Захари е вече в Пловдив – столицата на Източна Румелия, но здравето му е разклатено. С тъжна ирония брат Йордан Джумалиев му пише :

„Ти вече си румелиец. Действително, че отечеството ти Котел е в границите на Румелийското царство, обаче с едно изключение, че Добруджата ти, гдето си пасъл овцете, не е нито в България, нито в Румелия, а в Ромъния – тази е, вижда се, причината, гдето си избрал Румелия, за да се поселиш. …Единствен източник да узнае човек нещо за тебе служи Тихо. Той ми е казвал, когато си болен, и вярвай, че имаше на страната си братските мои съчувствия. Великият архитект ти подари още живот, за да го употребиш за полза на туй отечество.”

Писмото е от 28 март 1883 година.

Брат Симеон Радев го е наредил сред достойните строители на Съвременна България. За него той много точно казва:

Захари беше публицист с живо въображение и с оригинална литературна дарба, един голям хуморист, най-големият безспорно с Ботева и Алеко Константинова. Той не бе ходил на училище и бе се научил да чете в комитетите. Той четеше много, каквото му попаднеше, с жадност. В неговата глава вееха най-разнообразните влияния: хайдушкият национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистична мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите – всичко това, кипящо в най-невъобразимия безпорядък и господствувано при все това от естествената сила на един интуитивен ум.”

Това е брат Захари вече в 1885-а година. В тази именно година – между април и септември, тези негови качества правят така, че да се случи наглед невероятната мечта на всички българи – съединението на Княжеството с Източна Румелия.

И още нещо от перото на брат Симеон Радев:

Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като „Борба”. Тя подейства гръмотевично. Захари бе безподобен памфлетист: един хумор естествен, язвителен и весел; дарбата да рисува противниците си в карикатури, които странно приличаха на портрети; един слог лек, живописен, с неизчерпаема изибретателност в комичните изрази; една мисъл чевръста и бойка и свръх всичко – една неуморима сила на ентусиазъм и на лирическо чувство.”

Един абонат на вестника му пише :

Бай Захарий. Ти си вече вестникар – борец за човешки права. Че си борец – борец си: силен и страшен, за това няма съмнение. Малко се е минало, откак загърмя честното ти патриотическо перо, но успехът ти, байно, е чуден. Ти изпълни хиляди сърца с въодушевление и огън.

 

След Съединението и войната със Сърбия брат Захари се преселва в София.

На страната е писано да преживее един от най-тежките периоди – преврата на офицерите – русофили срещу княз Александър Батенберг и контрапреврата на Стамболов през 1886 г. и като трагичен епилог – метежа през февруари 1887 г. Между ръководителите на бунта, загинали или разстреляни, са хора с безспорни заслуги до момента за изграждане на новата държава. Братя свободни зидари застават един срещу друг, едните губят живота си.

Окръжният управител на Силистра брат Никола Обретенов казва на командира на дружината кап. Христо Кръстев, също брат – свободен зидар: „Нали сме и двамата русенци, а още повече и масони, та ще може да си караме работата спокойно”.

Но не е станало така – смъртта ги разделя. Разделя и близки приятели като Стефан Стамболов и майор Олимпий Панов, герой от Сливница; като Захари Стоянов и Тома Кърджиев, основатели на ложа „Балканска звезда”, дългогодишни съратници, братя – зидари.

Ожесточението и междуособицата слагат временно край на братството.

На 13 декември 1888 г. през втората сесия на V-тото Обикновено Народно събрание брат Захари е избран с голямо мнозинство за председател. За него гласуват и депутати-консерватори, въпреки, че съперник е не друг, а д-р Константин Стоилов, също брат – свободен зидар.

На своя нов пост старият поборник и пламенен публицист се проявява с една неподозирана за натурата му дипломатичност. До неговата загадъчна смърт на 2 септември 1898 година в Париж.

Вичо Стоянов (негов брат) през 1939 г. в специално издаден „Възпоменател лист“ казва: „Захари Стоянов е заминал за Париж от софийската гара на 29.VІІІ.1889 г. напълно здрав, придружен от съпругата си, от директора на железниците инж. Николов и от народния представител Иван Андонов. Цялата група пристигнала в Париж на 1.ІХ. в 5 часа сутринта и се установила в хотел „Сюиз“. Още от Белград Захария е почувствал болки в коремната област. На 2.ІХ. в 9 часа и 30 минути вечерта той издъхнал.“

Анастасия Обретенова-Стоянова, съпругата на писателя (за разлика от брат си Никола Обретенов) е убедена в насилствената смърт на мъжа си: „… един котленец е турил диамантен прах в кафето му и Захари умира от разкъсване на червата“. Същата теза застъпват и някои изследователи. Слуховете за умишлено убийство на председателя на Народното събрание на Царство България се поддържат и от част от европейската преса.

 

Версиите за отравяне са много – пристрастията му към народнолибералната Стамболовистка партия, отмъстителността на руския цар Александър ІІІ, елиминиране на политически противник от новия български княз Фердинанд, дейността му като кореспондент на „Таймс” в България и др.

По настояване на Анастасия Обретенова-Стоянова тленните останки на съпруга й Захари Стоянов са погребани в град Русе. На погребалната церемония не са били допуснати жители на Котел и Медвен поради страх от сбивания и размирици. Вестник „Свобода“ излиза с траурен извънреден брой на 6.ІХ.1889 г., който включва официалните съобщения за смъртта, съболезнователните телеграми до близките на покойника, телеграмата на княз Фердинанд до премиера Стефан Стамболов, започваща със словата: „Скърбим за смъртта на нашия председател на Камарата“…, както и голяма уводна статия, посветена на жизнения му и творчески път – …“ от скромен поборник до председател на Народното събрание, от почти неграмотен овчар от Медвен до пръв български писател и публицист„.

Подозренията за насилствена смърт са опровергани от проф. Йордан Йорданов, който е отворил саркофага на Захари Стоянов през 1978 г., когато са пренесени костите от гробницата в пантеона. Той е открил, че Захари Стоянов е имал здравословни проблеми и е страдал от язва. По време на пътуването той получава перфорация на язвата. При пристигането във Франция вече е било безкрайно късно, защото е развил перитонит. Това е категоричното заключение на проф. Йорданов.

Този невероятен живот е продължил само 39 години, а от овчарлъка край Подвис до фаталното пътуване до Париж – всъщност само 19. Излязъл от Медвен неграмотен, той става виден държавен деец, публицист, юрист, кореспондент на големи европейски издания. Помним обръщението на абоната на „Борба” към редактора на вестника – „Бай Захарий …….”. А тогава той е бил само на 35.

 

Искам да завърша с думите на един унгарец – Дьорд Сонди :

Захари ли? Захарий ли? – Няма значение!

Ръст 166 сантиметра? – Няма значение!

Извисява се!

към начало