Колкото по-напред вървим, толкова повече пред нас се развиват нови светове
Слово на
НУ брат Иван Сариев – Велик майстор на ОВЛБ
Редовно Общо събрание на ОВЛБ, май 2015 г.
Неведнъж в докладите си съм подчертавал, че зад гърба ни е останало лекото и че ни предстоят все по-трудни години на усилна работа на Великия строеж. Ако направим препратка към Светото писание, бихме предположили, че трудните години пред Великата ни ложа са само седемнадесет, но вярвам, че подобна прогноза е само за наше лично успокоение. Трудностите и изпитанията по нашия път стават все по-големи – не с напредване на масонската ни възраст, а с личното ни усъвършенстване и постепенното повишаване на организационната ни зрялост. На всички ни е ясно, че с изкачването на всяко стъпало пред нас се разкриват нови хоризонти за развитие и усъвършенстване. Превръзката на очите ни е многопластова и само от нас зависи кога и доколко ще прогледнем.
Колкото по-напред вървим, толкова повече пред нас се развиват нови светове
Колкото по-високо се изкачваме, толкова повече осъзнаваме несъвършенството си. Изпитанията тепърва предстоят както в личностно, така и в организационно отношение.
Правилата на занаята са прости, ясни и задължителни за прилагане. Спазването им ни гарантира успех, затова си заслужава постоянно да си ги припомняме. В братството се приемат свободни мъже с добро име, които вярват във Върховната същност – Бог. Всички доброволно полагаме клетва за спазване на Античните репери и Конституцията на Великата ни ложа. Спазване на принципите за признание от 1929 г. ни прави част от световната Братска верига на Регулярното масонство. Основната цел на масонството е личностното усъвършенстване, постигано чрез неуморна работа на Великия строеж. Достойните масони се борят срещу неправдата, където и да я намерят, те не загърбват никого в неволя и беда, като внимателно наблюдават себе си. Всичко е толкова просто и ясно, но за съжаление понякога се забравя, волно или неволно се нарушава.
Птица, родена в клетка, трудно се учи да лети. Но усилията да ѝ се помогне за първия ѝ полет си заслужават! Предстои ни много работа, но нали това е целта ни – променяйки се, да променяме и света около нас. Всеки, искрено търсещ Светлината, подава ръка за помощ и ако я поемем честно и искрено, той може да се извиси над заобикалящия го профански свят. Наше призвание е да разпръскваме Светлината. Наше задължение е да открием сърцата си, да сме солидарни със страданията на ближния и да положим необходимите усилия, за да се разсеят заблудите и да се премахне превръзката на невежеството му.
Както всички добре знаем, Масонството не се интересува от постигнатото в профанския свят, а почита усилията ни в Храма. Всички сме равни, всички сме на една и съща плоскост. Ето защо продължавам да се удивлявам, когато уж постигнали съвършенство – чрез многогодишна работа на Строежа, се представят, а понякога се и подписват с профанските си титли и звания, като забравят да се нарекат просто брат. Това е ни повече, ни по-малко демонстрация на пълно невежество относно принципите на Регулярното масонство и нашата работа.
Его, его, его, колко трудно се разделяме с теб!
Човешката ни същност – нашата несъвършеност, предполага волно или неволно да допускаме грешки. Неволно направените пропуски и допуснатите грешки трябва да бъдат последвани от искане и даване на прошка. Волните такива трябва да бъдат разкривани и порицавани. Често се случва да се поддадем на увлечение и, недай си Боже, преклонение и подчинение на „идоли‟ и „колоси‟. Причината за това е отново нашето невежество. Когато успеем да вдигнем очи и отворим душа и сърце към заобикалящата ни несправедливост, ще осъзнаем, че идолите са илюзорни, а колосите са на глинени крака.
Нека никога не забравяме, че единствено времето е това, което дава точна и ясна оценка за помислите и делата на всеки един от нас.
В народопсихологията ни като че ли е дълбоко вменено чувството да търсим причина за несполуките и несгодите ни у другите, а не в нас самите. Съдбата е в нашите ръце! Всеки сам избира пътя, по който върви. Всеки сам избира какви са личната му отговорност и съпричастност към страданието на другите и ширещата се несправедливост.
Всеки от нас трябва да поеме на раменете си като лична кауза работата за добруването на всички хора.
Социалната ангажираност и отговорност са лично дело на всеки масон. Имаме постигнати конкретни резултати, но личните ни усилия трябва да се удвоят или утроят. Масонството като организация е лакмус на общественото развитие, личните действия и отговорности са негов катализатор.
През изминалите години положихме много усилия – постигнахме добри резултати, но същевременно с това допуснахме и много грешки, настъпи разочарование в много чисти сърца. Днес във Великата ни ложа подборът на нови членове е значително по-добър и по-прецизен от миналото. Все повече се приемат търсещи, които нямат професионална или бизнес обвързаност с братята, но има и изключения. Налична е – макар и не силно разпространена – практика за отсяване на търсещите спрямо профанското им битие. Да, това може да доведе до краткосрочни личностни победи, но в дългосрочен план – ако няма чисти помисли, подобни действия са пагубни за Масонската верига. Малобройни са примерите за прием на учители в нашите редици, макар на всеки да му е ясно, че те контактуват най-близо с бъдещото поколение на страната ни. Малко на брой са и студентите Масони, въпреки значителното количество на университетски преподаватели сред нас. Има още какво да направим, така че нашите деца – младото поколение на България, спокойно, убедено и уверено да искат да станат масони.
В персонален план ми предстои да заема най-високия пост в масонството – в личностен аспект, и не толкова отговорен пост – в организационен план. Това определено ще е изпитание за мен, но се надявам успешно да го преодолея. Защото, когато си овластен, е понятно да бъдеш обсипван с внимание и демонстриране на добро отношение и чувства, а когато позицията ти вече не е активна – да потънеш в забрава. Не трябва да имаме илюзията, че „властта‟ в Масонството е нещо повече от отговорност за придържане към принципи и спазване на правила.
Предстои ми да стана Стар Велик майстор и се надявам да бъда на необходимата за това висота
Вярвам, че като такъв ще бъда почти незабележим и безмълвен, повече смирен и толерантен, изпълнен с търпимост, вяра и надежда за по-доброто, което ни предстои.
Всичките ни помисли и действия трябва да са пречупени през призмата на неизбежното – физическата ни смърт. Когато настъпи последното поцелувание за всеки един от нас, тогава се дават искрени и безкористни оценки за свършеното. Вярвам, че с усилна работа можем да направим така, че на надгробните ни плочи спокойно да бъдат поставяни масонски символи – без да има притеснение у нашите роднини и приятели, че сме били масони. Наше призвание е да работим така, щото принадлежността към масонството да е атестация за достойнство, правдивост и доброта, а не повод за притеснение и срам.
В прослава на Великия Архитект на Всемира!
Бог да пази България!